5836
редакции
Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии
Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата (преглед на кода)
Версия от 15:12, 24 октомври 2018
, 24 октомври 2018→Посещение на Исус
| [проверена версия] | [проверена версия] |
Редакция без резюме |
|||
| Ред 111: | Ред 111: | ||
Сякаш бях казала или направила нещо ужасно лошо. Заля ме такъв страх, сякаш бях извършила голяма беля и щяха да ме накажат. Отговорих смутено: „Никой. Казах ви, Той дойде в съня ми.“ Разбира се, че не ми повярваха и се чудеха кой ли може да ми е разказал за Исус. Питаха ме как така съм сънувала Исус, след като не съм знаела нищо за Него. Не можех да отговоря на този въпрос. Знаех само едно - най-големият ми страх - страха от смъртта - си беше отишъл.<br> | Сякаш бях казала или направила нещо ужасно лошо. Заля ме такъв страх, сякаш бях извършила голяма беля и щяха да ме накажат. Отговорих смутено: „Никой. Казах ви, Той дойде в съня ми.“ Разбира се, че не ми повярваха и се чудеха кой ли може да ми е разказал за Исус. Питаха ме как така съм сънувала Исус, след като не съм знаела нищо за Него. Не можех да отговоря на този въпрос. Знаех само едно - най-големият ми страх - страха от смъртта - си беше отишъл.<br> | ||
Никога повече не изпитах страх от смъртта. Започнах да разправям наляво-надясно: „Аз няма да умра!“, а хората ми се подиграваха. От този сън изминаха години, но аз все още помня успокояващото присъствие на Исуса. Някак си, този сън ми даде надежда за бъдещето; надежда, от която отчаяно щях да се нуждая, защото преди нещата в живота ми да станат по-добри, щяха да отидат към по-зле. | Никога повече не изпитах страх от смъртта. Започнах да разправям наляво-надясно: „Аз няма да умра!“, а хората ми се подиграваха. От този сън изминаха години, но аз все още помня успокояващото присъствие на Исуса. Някак си, този сън ми даде надежда за бъдещето; надежда, от която отчаяно щях да се нуждая, защото преди нещата в живота ми да станат по-добри, щяха да отидат към по-зле. | ||
== Мечтател == | |||
През целият си живот съм била мечтател. Обичам да размишлявам и да мечтая. Обичам да съм сред природата и да мечтая. Но мисля, че най-голямо влияние върху мечтите ми оказваха книгите, които четях.<br> | |||
Отдавам цялата заслуга на баща ми, че ме насърчаваше да чета и да уча. И двамата боготворяхме знанието години наред. Когато бях в гимназията, аз прочетох „Фауст“, книга, написана от Гьоте, известен немски философ. Фауст, главният герой, продал душата си на дявола в замяна на знание, мислейки си, че то ще му донесе власт и сила. Имаше период от живота ни, когато двамата с татко боготворяхме знанието, както Фауст. Мисля, че то ми даде увереност, нещото, което отчаяно жадувах да притежавам. Знанието излекува моята несигурност, но това беше само временно лекарство за моите рани.<br> | |||
Спомням си дните, когато баща ми се прибираше в къщи с големи кутии, пълни с книги - световна класика и детски книжки. Той четеше немска, гръцка, френска, руска и италианска литература. В своето въображение аз живеех в страните, описани в книгите, които четях. Обичах героите от тези истории. Жул Верн беше моят любим автор, когато бях в началните класове. Научих с да мечтая заради неговите книги: „20 000 левги под водата“ и „Да обиколиш света за 80 дни.“ След него се „запознах“ с Едгър Алън По, Шекспир, Хемингуей ... Нови хоризонти се отвориха пред мен. Имах два живота. Единият - мизерен и нещастен, изпълнен с горчивина и болка. Но другият - живот изпълнен с мечти, свобода и приключения. Това беше тайният ми живот и аз го обичах много.<br> | |||
Когато баща ми забеляза, че аз се наслаждавах на четенето, той започна да ми купува все повече и повече книги. Когато прочитах книгите, които ми беше дал, ми купуваше нови. Учех наизуст най-прекрасните пасажи от Шекспировите произведения и си устройвах малки представления пред огледалото в моята стая. Аз бях и главният герой, и второстепенните персонажи. Аз бях и принца, и принцесата. Бях крал Хенри и Отело. Премятах завивките от леглото си през рамо като мантия и рецитирах: „Да бъда или да не бъда.“ Прекарвах уикендите в стаята си, четейки и създавах нова драма, като обединявах няколко други. Не ме интересуваше къде щяхме да прекараме лятната ваканция - моите книги и пиеси пътуваха винаги заедно с мен, както и мечтите ми. Ако майка ми ми позволеше, дори нямаше да вечерям, само за да мога да чета.<br> | |||
Тези книги отвориха нов хоризонт в съзнанието ми. Знаех, че един ден ще живея на съвсем различно място, в чужда страна, че щях да обичам тамошните хора и да пея техните песни. Когато се замислях върху това, сърцето ми започваше да бие по-учестено. | |||
Този свят, изтъкан от мечти, беше дълбоко скрит в сърцето ми. По това време баща ми разшири своя бизнес. Започна да се занимава с архитектурен дизайн на театри и киносалони. И понеже забеляза моят интерес към театралното изкуство започна да ме взема със себе си на различни театрални постановки, някои, от които гледах повече то 20 пъти. Свивах се в някой тъмен ъгъл на театъра и гледах как книгите, които четях оживяваха пред очите ми. Беше невероятно!<br> | |||
Баща ми беше натоварен със задачата да построи един от най-големите театри в страната, който беше като Карнеги Хол. Всеки ден след училище отивах там, както и цялото лято. Помагах да сложат декорите на сцената, а след това гледах репетициите отново и отново. Бях научила на изуст ролята на всеки един от актьорите. Това бяха най-прекрасните дни от моето детство. | |||
Но въпреки това, дълбоко вътре в мен чувствах болка, огромна болка. Не знаех как да се справя с нея. Исках да оправя нещата. Исках да излекувам майка си от депресията. Исках да спра изневерите на баща ми. Исках да променя света, който ме заобикаляше. Обаче чувствах такова безсилие ... а торнадото в сърцето ми се завихряше с още по-голяма сила.<br> | |||
Но колкото и да страдах, аз се заравях в книгите си. Четях и плачех с часове. Една от книгите - „Клетниците“ ме впечатли особено силно. В нея се разказваше за един престъпник - Жан Валжан, който бил заловен докато краде хляб. Действието се развиваше преди 1879 г., преди Френската революция. Той прекарал в един от най-ужасните затвори на Франция 19 години. После успял да избяга.<br> | |||
Но бягството му не било леко. Един от офицерите посветил целия си живот на мисията да го открие и пъхне в затвора отново. Харесваше ми момента, в който се разказваше как Валжан нямало къде да се приюти. Страноприемниците отказвали да го приемат, защото имал криминално минало. Последният му шанс бил да почука на вратата на епископа. Дори и днес, спомняйки си тази част от книгата, сърцето ми започва да бие учестено! Той бил приет в къщата на епископа като почтен човек, а не като престъпник. Срещата му с духовника променила живота му. Предал живота си на Исуса и станал нов човек.<br> | |||
Докато четях думите на свещеника, аз плачех: „Днес откупих душата ти от дявола и я предадох на Бога.“ Плаках, плаках и плаках ... В тийнейджърските си години гледах филма по тази книга поне 30 пъти. Тя оказа огромно въздействие върху живота ми. | |||
Бях на около 14, когато за първи път видях един тънък лъч светлина да изгрява в моят окаян свят. Не разбирах какво означава една душа да е спасена от дявола и да е предадена на Господа, но усетих как сърцето ми започна да става по-меко и нежно. Вътрешното ми същество крещеше, защото знаеше, че душата ми се нуждаеше от спасение. Възприех личността на Жан Валжан като част от себе си. <br> | |||
Въпреки че четенето на Корана беше дълбоко наседено в мен още от най-ранната ми детска възраст, то не можеше да ми донесе надежда, както книгите като „Клетниците“, например. Изглежда, че богът от моето детство Аллах, ми беше много ядосан. Имаше и други страшнички неща в Корана. Продължавах да го чета, като се надявах да намеря поне мъничко надежда и щастие. Продължавах да търся доброто за моя бог.<br> | |||
В наши дни, всеки човек има собствено мнение по отношение на мюсулманите. Едно нещо мога да ви кажа за тях със сигурност - те всички търсят бога, който им е известен като Аллах. Те не искат да се откажат от вярата си, но не разбират и колко много ги обича Бог. През целият си живот те се опитват да заслужат любовта на Аллах, да спечелят неговото одобрение и да му угодят. Но не знаят, че Бог ги обича безусловно. Моят Господ и Бог обича мюсулманите! О, как мюсулманите трябва да узнаят този факт! Всяко човешко същество дълбоко в себе си носи нуждата да бъде обичано, без значение каква религия изповядва. <br> | |||
Аз се моля за мюсулманите непрекъснато, ден и нощ, за да познаят колко дълбока и колко широка е Божията любов към тях. | |||
==Старият мъж на покрива== | |||
„Преди да ти дам образ в корема познах те, и преди да излезеш из утробата осветих те. Поставих те за пророк на народите.“ (Еремия 1:5)<br> | |||
Истанбул, Турция, там, където бях родена, е един от най-големите градове в света и с многобройно население - 14 милиона души живеят в него. Това е най-известният град в цяла Турция, мястото, където много хора от по-малки градове и села мигрират, за да си намерят по-добра работа и надежда за по-добър живот. От момента, в който султан Фатих Мехмед завладял Константинопол, столицата на Византийската империя през 1453 г., турците живеят там. Някои археолози описват Истанбул, като един открит, общодостъпен музей. Където и да отидете ще намерите история: джамии, музеи и църкви. Повечето стари църкви са превърнати в музеи или сгради с много офиси. А други се рушат неизбежно.<br> | |||
Босфора разделя Азия от Европа, но и свързва континентите с два моста. Аз съм родена в европейската част на града, нещо, което беше от особено важно значение за моите родители. Турция има много малко територия на европейския континет, поради което те се гордееха да бъдат наричани европейци. В продължание на много години се водеха дискусии дали Турция е европейска или азиатска страна. Ако днес посетите Турция вие ще видите как двете култури - европейска и азиатска се преплитат. Не е лесно да ги разделиш. Например, ние имаме храна, която е близка до гръцката, руската, италианската и сирийската. Аз пораснах с всички тези видове храни. Например -телешки език и мозък, бяха моите най-любими ястия!<br> | |||
Баща ми имаше офис и склад, които се помещаваха в една от старите църкви. Той често ме водеше със себе си на работното си място. Църквата се намираше в бизнес центъра на града, където имаше много стари сгради по на стотици, а може би и хиляди години, но те бяха западнали и мръсни. Но тази църква ми се струваше направо пленителна! Картините и фреските ѝ бяха силно увредени, но дори и така, изкуството по колоните, стените, стълбищата и мраморните подове, бeше шедьовър. Всичко беше потънало в прах и изглеждаше сиво. Всеки път когато отидех там, аз откривах по нещо ново. Баща ми често обичаше да копае и рови в стените на тази сграда и беше намирал кръстове и железни артифакти, зазидани в стените от Християните, които са били преследвани през 15 век. Той ги събираше, като се надяваше един ден да ги продаде и да натрупа състояние.<br> | |||
Да отида с татко на работа, за мен беше истинско удоволствие. Познавах всички, които държаха бизнес в тази сграда и обикалях от врата на врата, за да поздравя съседите ни. Баща ми беше помогнал на мнозина да развият и просперират с бизнеса си, така че те постоянно ме черпеха с бонбони заради него. <br> | |||
Един ден бях сама в офиса на татко и направо умирах от скука. Реших да проуча какво има из сградата и тръгнах да се помотая из нея. Видях едно тясно стълбище в задната част на склада, което водеше към покрива. Помислих си, че ще е върха да изляза на покрива, за да нахраня птичките. Взех едно голямо парче хляб и се заискачвах по стъпалата. Не ми беше трудно да отворя малката врата на края на стълите.<br> | |||
Излязъх навън и седнах на плоският покрив. Докато хранех птичките, аз станах да се поразходя, отдалечавайки се малко от вратата. Тогава видях ... един стар мъж, който се молеше. Неговото присъствие ме поизплаши.<br> | |||
Застанах на разстояние от него, за да не го безпокоя. Седнах отново на покрива и започнах да късам парчета хляб, хвърляйки ги на птичките. Те доста бързо се насъбраха около мен. Докато ги хранех, аз държах под око и мъжа. Той беше коленичил със затворени очи. Беше стар и много слаб. По дрехите му отсъдих, че беше беден: панталоните му бяха мръсни и изпокъсани, а пуловерът му беше разноцветен, изплетен от кълбетата, които са останали от най-различни прежди. Лицето му беше бледо и изпито.<br> | |||
Когато той привърши с молитвата си, аз се запитах: „Дали пък няма да си докарам неприятности? Дали ще каже на някого, че съм била на покрива?“ Беше твърде късно да избягам, за да не ме види. Той се отправи към мен. И колкото повече се приближаваше, толкова повече бръчките на лицето му ми се струваха по-дълбоки. „Наистина е стар“, помислих си отново аз. Дядото изглеждаше много уморен. Но тогава, той погледна право в очите ми и аз пак си помислих: „Май наистина съм я загазила.“<br> | |||
След което той ме запита със силен, висок глас, който изобщо не съответстваше на външният му вид: „Дете, какво правиш тук?“ | |||
„Нищо. Храня птичките.“, казах аз треперейки.<br> | |||
Той се подсмихна: „Храниш птичките значи? Хм. Хабиш хляба, за да се забавляваш.“<br> | |||
Думите му ме ядосаха и аз отвърнах смело: „Не, не съм изхабила хляба. Те бяха гладни.“<br> | |||
Неговите очи потъмняха от гняв: „Ти си твърде пряма за едно момиче. И това никак не е добре.“<br> | |||
Нищо не му отговорих. Просто исках той да си тръгне.<br> | |||
„На колко си години?“, дапита той.<br> | |||
„Осем.“<br> | |||
„Осем? Изглеждаш по-голяма. Пропуснала си времето за молитва. Трябва да се молиш, отколкото да губиш времето си с разни птички. Обзалагам се, че не знаеш как да се молиш. Баща ти е богат. Той няма нужда от молитви. Хм.“<br> | |||
Отвърнах му високо и с твърд глас: „Зная как да се моля. Знам си сурите наизуст. Всичките ги знам!“<br> | |||
„Казах ти“, отговори той. „Ти си серт. Говориш доста смело за момиче. А да се лъже е грях. Как може да знаеш всичките сури? Каква лъжа! Аллах ще те накаже за това.“<br> | |||
„Не лъжа!“, казах аз. „Знам всички сури наизуст. Моята пра-баба ме научи на тях.“ И още преди да ми отговори, аз започнах да рецитирам сури на арабски. Той доста се изненада, но продължи да ме гледа докато аз рецитирах.<br> | |||
После ме прекъсна. „Хм ... доста впечатляващо за едно момиче да ги знае на такава ранна възраст. Обичаш ли Аллах?“<br> | |||
„Да.“<br> | |||
„Колко го обичаш?“, ме попита той този път меко.<br> | |||
„Обичам го толкова много, че бих умряла за него.“, прошепнах аз.<br> | |||
„Щом е така, не бива да пропускаш времето за молитва или никога няма да идеш в Рая. Трябва да си покриваш и главата, защото изглеждаш по-голяма за възрастта си.“ , вече ми говореше с уважение и аз кимнах в знак на съгласие. Той допълни: „И не говори толкова много. Говориш прекалено много за едно момиче, което не е хубаво.“<br> | |||
Отново кимнах с глава. <br> | |||
„Божият мир да е с теб“, каза той на арабски. А аз му отговорих също на арабски, след което стареца си тръгна.<br> | |||
Сърцето ми биеше толкова учестено, че чак можех да го чуя. Изтичах обратно в офиса на татко и се държах така сякаш тази среща не се беше състояла. Вечерта когато си легнах, се помолих на Аллах да ми прости, че говорех твърде много, като се надявах никога повече да не срещна този мъж. <br> | |||
Тази случка беше само един от примерите от детството ми, пропито от чувство за вина и осъждение; едно дете, което се опитваше да обича Бога, но знаеше, че Той никога нямаше да бъде бъде доволен от него. | |||