Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата

От УикиИслям
Направо към: навигация, търсене

Автор: Ишик Абла / Турция/
Превод на български : Роза Саронова

„Той насила ме изкара на балкона и опря нож в гърлото ми. Острият връх на ножа почти докосваше врата ми и аз затаих дъх сякаш, за да се предпазя от евентуално нараняване. В този момент, най-различни мисли заливаха съзнанието ми; смесени чувства, изпълнени с гняв, страх и отчаяние. Мислех си, че ще умра. В този миг за мен бе напълно невъзможно да вярвам, че Бог има по-добър план за живота ми.“

Съдържание

Въведение

„ Но, както е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат". (1 Коринтяни 2:9)
Когато се връщам назад в спомените си, аз виждам, че Божията десница е била над живота ми, дори и да не съм осъзнавала това в онези моменти. Обикновено си спомняме времето когато сме се чувствали загубени, погълнати от мрак или без никаква надежда да видим светлина, защото нашите мечти са били разбити на пух и прах. Те са били смачкани от жестоки изпитания. Били сме затворени в собствената си затворническа килия.
Тогава изведнъж нещо се случва!
Допир, нежен бриз или някакъв друг повей: Бог идва и променя всичко само с едно леко докосване.
Той обръща нашата скръб в радост.
Той обръща нашият мрак в светлина.
В този момент разбираме - никога повече няма да сме същите.
Той сбъдва мечтите ни по неочакван начин.
Само Един Спасител може да направи това;
Само Истинският Жив Бог може да го извърши.
Само Бог може да ни види свободни и да ни подари нова съдба.
(Из записките на автора)
Затвор не означава стая с четери стени. Всички ние сме били затворници на нашите обстоятелства. Но когато намерим истината, тя ни освобождава.
„и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Йоан 8:32)
„Защо съм на тази земя? Какъв е смисъла на живота ми?“ - това са въпросите, които много от нас си задават. Каква е истината? Дали истината не се основава на нашият собствен интелект и мъдрост? Може ли истината да се променя когато става въпрос за различни хора? Ами как е при различните култури? Кой определя и дефинира истината: нашият ум, нашите родители или приятелите ни? Светът може би? Кой има последната дума?
Тези въпроси съм си ги задавала през целият си живот. Исках да открия истинското значение на живота, истинската цел на съществуването ми. Исках да изживея живота си най-пълноценно. Исках да намеря истината. Истината ни прави свободни. Нещо ме подтиква да ви кажа, че вие не четете тази книга случайно. Не сте си купили книгата просто ей-така; нито пък някой ви я е дал, само, за да ви даде нещо. Някога, самата аз вярвах в късмета, шанса, нумерологията и всякакви други суеверия. Но вече - не! Днес, аз вярвам в Божията намеса. Вярвам в съдбата.
Всъщност, аз вярвам, че всички хора по земята имат две съдби. Да, правилно ме разбрахте: две съдби. Първата е когато живеем по своя си начин, точно както Франк Синатра изпя в известната си песен: „I did it my way" (бел.пр. - направих го по моя си начин). Втората е, когато живеем според Божият план за живота си. Съдбата ни е съвършено създадена за всеки един от нас. На това място ще направя пауза и ще ви обясня, че Божият план не означава, че ние ще имаме един перфектен живот. Неговият план включва много изпитания и несгоди. Исус каза на учениците Си: „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“ (Йоан 16:33)
Когато погледнем на цялостната картина на живота, който можем да живеем заедно с Него, ние виждаме абсолютен шедьовър. Божията творба е като картина на Моне или музиката на Бетховен. Всеки щрих нанесен с четката, всеки цвят, всяка нота прави това произведение на изкуството шедьовър. Това е Божият план както за твоят, така и за моят живот - да бъде шедьовър. Неговата съвършена воля за нашия живот е не да се провалим, въпреки, че можем да претърпим поражение; не е да паднем в тъмната яма, въпреки че можем да преминем през мрака; не пустош и суха земя, въпреки че може напразно да изхабим усилията си и да изгубим много време. Неговата съвършена воля за живота ни е победа, успех, светлина, радост и мир по време на бурите. Не искам да останете с впечатлението, че зная всичко за живота и смъртта; че съм някой или че имам знание за много неща. Нека бъдем наясно от самото начало: сама, със собствените си сили - аз съм никой и приемам този факт. Но в Бога, аз съм някой и дори нещо повече.
Осъзнавах, че живота ми беше пълен провал. Бях я оплескала здравата. Но денят, в който срещнах моят Създател, живота ми се промени. Затова и искам да споделя с вас моето пътуване към свободата.
Няма значение колко ужасна може да ти се струва ситуацията, в която се намираш; колко безнадеждно звучат новините, които стигат до теб, колко обезсърчителни са обстоятелствата, които те обграждат - Бог може да промени всичко това само с едно докосване.
Когато се чувстваме безсилни и безпомощни в естествения свят, тогава свръхестествената сила на Бога може да вземе превез в живота ни. В момента, в който приемем Неговата сила, всички наши грехове, слабости и провали просто изчезват.
Моето свидетелство е едно простичко послание, приятелю. И то е абсолютно вярно.
Книгата е историята на живота ми. Това е разказа на едно малтретирано мюсулманско момиче, което не изпитваше нито уважение към себе си, нито имаше достойнство. Бях затворничка на моите обстоятелства, но бях спасена и освободена, когато намерих истината, срещайки своя Създател.
Тази книга е моето свидетелство. Тя е написана, за да прогласи, че Бог съществува и да оповести Неговата сила. Написана е, за да помогне на други, които също са се провалили; написана е за тези, които са били използвани и малтретирани и се чувстват така, сякаш са изгубили всичко. Книгата е написана и за тези, които все още се държат, но ще се провалят, ако не осъзнаят и признаят, че имат нужда от Бога! Също така, моето свидетелство е написано да насърчи и окуражи вяращият с едно простичко послание: „Недей да приемаш нищо от това, което имаш в Христос за даденост! Никога!“
Някои моменти от моят разказ може и да ти се сторят доста обезпокоителни. Първият издател, с когото се срещнах ме помоли да смекча подробностите. Каза, че сюжета е доста обезпокоителен. Така че реших да се срещна с друг издател, който няма да иска да направи компромиси. Нямаше да приема да смекча подробностите, само за да угодя на някого. Когато Исус беше прикован на кръста, външният Му вид не беше приятен за окото. Той не направи нищо, за да представи Своето свидетелство по-хубаво и по -привлекателно.
„Както мнозина бидоха смаяни, гледайки на Него - толкоз ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му - повече, отколкото на синовете човешки.“ (Исая 52:14)
Библията ни разказва за едни от най-жестоките престъпления на човечеството. Бог не се стреми да угоди и да се впише в зоната на комфорта на хората или на желанията ни. Той се грижи повече за нашата съдба във вечността, отколкото за земното ни удобство.
Днес, ние трябва да отворим очите си и да осъзнаем, че по света има много души, които страдат и умират без да знаят истината, че са обичани от Бога. А те са обичани безусловно от своя Създател! Приятелю, каквито и да са обстоятелствата, в които си затънал днес, ти си сред тези, които също са обичани от Бога.
Хората трябва да знаят, че Бог няма граници. Той е безпределен. Той е способен да направи много повече от това, което можем да си представим. Когато Му предоставим пълен контрол над живота си, Той ще извърши чудни и свръхестествени неща в него - много повече от това, което искаме или мислим.
„Защото само Аз зная намеренията, които имам за вас, казва Господ, намерения за добро, а не за зло, за да ви дам бъднина и надежда. 12. И ще викнете към Мене, ще отидете и ще Ми се помолите, и Аз ще ви чуя; 13. ще Ме потърсите, и ще намерите, ако Ме потърсите от все сърце. 14. Ще Ме намерите, казва Господ, и ще ви върна от плен и ще ви събера измежду всички народи и от всички места, където ви прогоних, казва Господ, и ще ви върна там, отдето ви преселих.“ (Еремия 29:11-14)

Семейни тайни

Бях трътлесто, бузесто момиченце с кафява коса и зелени очи. Когато съм се родила съм тежала почти 11 паунда (бел.пр. - 4.98 кг.). Хората казваха, че съм приличала на 1-годишно дете, готово да проходи. Моите родители са се радвали, че съм такова едро дете. Да бъдеш едър в моето семейсто винаги е било нещо много хубаво. Родителите ми живееха на първия етаж от триетажна къща. Баба ми и прабаба ми по-майчина линия, която беше много веща по въпросите на Исляма, живееха на втория етаж. А лелята на моята баба, живееше на третият етаж. Баща ми Мехмет беше единственият мъж в цялата къща. Той беше поел цялата отговорност по разходите свързани с къщата и домакинството - поддръжка, ремонтирането на счупените неща и пазаруването. Доста често го съжалявах.
Майка ми Нур - беше считана за добра мюсулманка, въпреки че не покриваше главата си (в Турция жената избира да покрива или не главата си). Тя се молеше и постеше по време на Рамадана. Аз започнах да постя заедно с нея като навърших 7 години. След което постът стана единственото общо нещо между майка ми и мен - дори нашата вяра се различаваше, понеже аз се задълбочих в Исляма, а тя само изпълняваше някой друг обичай, за да се чувства добре и за успокоение на съвестта си. Тя беше много умна и надарена жена, но не беше щастлива да бъде домакиня. За нея - да чисти, готви и да върши всички останали задължения на една домакиня - беше същинско мъчение.
Един ден видях баща си да гледа една стара, мръсна сива риза, която лежеше захвърлена на пода. Той постоя известно време така и после извика майка ми: „Какво е това?“
„Не виждаш ли? Риза.“, отговори тя.
„Да, виждам. Но коя е тази риза, това искам да знам?“ Гласът му загрубя. „Да не е бялата риза, която току-що купих от Vakko?“
„Да, тя е!“
„Луда ли си! Знаеш ли колко платих за тази риза? Какво прави на пода?“
„Мия пода с нея.“, отговори майка ми без да си има на идея защо това беше такъв проблем.
„Миеш пода с чисто нова риза!“, вече крещеше той, но тя не отстъпваше от позицията си.
„И какво от това? Ризата беше в коша за мръсното пране. Докато не изпера, аз ще чистя къщата с мръсните дрехи.“
След което, този разговор прерастна в крясъци, заплахи и тръшкане на врати.
Аз бях свикнала да виждам чисто новите си бели пуловери бързо да променят цвета си в розово или сиво, а също така да стават и два номера по-малки. Всеки път когато майка ми переше, ние имахме нов стил дрехи за носене. Каквото и да попаднеше в пералната машина, никога не излизаше същото от там.
Баща ми много се оплакваше по отношение на домакинската работа на майка ми и техните дразги често прерастваха в скандали. Изобщо не я бяха научили как да „върти къща“ когато е била младо момиче. Тя беше израснала в дом със слугини и никога не ѝ се беше налагало да върши каквато и да е работа. Майка ѝ и нейните чичовци са били абсолютно сигурни, че до края на живота си майка ми ще има прислуга. За съжаление това не се случило. Когато баща ми поискал ръката на майка ми, нейното семейство казало: „Тази девойка не знае какво е домакинска работа. Тя не може да чисти и готви.“ Татко отговорил: „Не ме интересува. Аз не се женя за нея, за да ми готви и чисти, а за да бъде моята красива порцеланова кукличка.“ С готвенето, както и с чистенето, майка ми беше пълна скръб. На няколко пъти тя почти изпепели кухнята.

Аз и по-малкият ми брат се научихме да се смеем на тези злополуки, въпреки че на баща ми никак не му беше до смях. Сготвеното никога не се получаваше както трябва и храната веднага биваше изхвърляна. След което започваше скандала. Свикнахме да живеем по този начин. Често се хранехме по ресторантите или поръчвахме да ни донесат храна в къщи. Мислех си, че мама беше много забавна докато чистеше или готвеше, но чувството за хумор на татко не беше в съгласие с моето.
Мама беше приела факта, че не я бива в домакинстването и дори не се опитваше да се поправи. Тя не си потърси и работа извън дома, защото беше убедена, че не я бива за нищо. Словесните обиди и ругатните на татко дадоха своя принос в ситуацията - и днес, той все още я нарича „идиотка“, когато му се отдаде възможност. А аз виждам майка си като жена, напълно изгубила своята идентичност. Когато тя ни идва на гости и ние я водим на ресторант, тя казва: „Ще ям това, което и вие ядете.“ Тя беше изгубила напълно своята идентичност и личното си достойнство. Това беше така през детските ми години, въпреки че тогава не можех да го осъзная съвсем ясно. Дните ѝ преминаваха у дома с мен, майка ѝ и нейните котки.
Котките бяха любовта на живота ѝ! Тя ги гевезеше и ги хранеше с телешко месо, което ядосваше много нашите съседи. Когато живееш в страна от Третият свят, където има хиляди, които не могат да си позволят да си купят дори хляб, беше абсолютно разхищение да храниш домашните си любимци с телешко.
Нейната прекалено силна любов към котките водеше началото си от най-ранното ѝ детсво. Баща ѝ умрял по време на война, когато майка ѝ (моята баба) била все още бременна с нея. Тя пораснала в една много тъжна къща без някой да ѝ покаже и най-малкият жест на обич и доброта. Веднъж ми каза, че дни, седмици, дори месеци наред никой не ѝ бил казвал дори една мила дума. През нощите плачела, за да може да заспи. Слугинята ѝ я обличала и обслужвала. Това било всичко, което получавала.
Когато майка ми била на около 3 годинки, един ден, просто изчезнала ... изгубила се в къщата на родителите си. Претърсили цялата къща от мазето до тавана, но от нея нямало и следа. Настъпила паника. Къде е детето? Но най-накрая я намерили заспала под леглото си, докато се опитвала да суче от котката-майка заедно с малките котенца. Понякога дори ядяла храна и лочела мляко заедно с котките от тяхната паничка. Тя почти се била превърнала в котка, тъй като котките били най-добрите ѝ приятели.
Майка ми често казваше, че обича котките повече от хората. А аз бях тъжна, че не получавах дори и половината от целувките и нежностите, които котките получаваха. Не можех да разбера тази силна връзка между нея и нейните котките. Мислех си, че тя ги обича повече от мен. Това разбира се не беше вярно, но аз мразех нейните котки от ревност. Истината е, че майка ми не знаеше как да обича хората след като не беше получавала никаква любов от тях. Не мога да си спомня да съм получила нито една целувка, нито една прегрътка от майка си когато бях дете. Това ме нараняваше ужасно много. Майка ми и аз никога не сме били приятелки. Нейният живот се въртеше около котките и нейната майка. Тя винаги обясняваше на приятелките си, че съм била много саможиво дете и че уважавала това ми решение. Пълни глупости!
Всеки път когато я чуех да казва това, направо полудявах. Това беше една огромна лъжа. Изобщо не бях саможива. Просто не можех да се държа свободно и открито с нея, заради неочакваните ѝ реакции и липсата на каквото и да е приятелско отношение към мен от нейна страна. Държах се открито с непозноти хора, но с нея не. Тя беше емоционално нестабилен човек и не можеше да откликне на нуждите на едно малко момиче. Тя не знаеше как да отговори и за това реагираше така. Всеки път когато се опитвах да споделя с нея своите вътрешни борби, това завършваше с един от истеричните ѝ изблици. Тя не можеше да разговаря, но крещеше и викаше повечето време и това граничеше с лудост.

След което се опитваше да оправдае своето нелогично поведение като логичната реакция на един емоционален човек. Понякога имаше периоди, през които до мен достигаха само обидни думи, а друг път, тя просто ме игнорираше с мълчание. Ако не кажех или не направех нещо по начина, по който тя искаше, майка ми не ми говореше с дни. Беше същинско мъчение. Тя ме контролираше ужасно много. Чувството за вина, манипулациите, страха и осъждението бяха основата на нашите взаимоотношения, което остави дълбоки белези в душата ми. С течение на годините факта, че нямах приятелски отношения с майка ми, остави огромна празнота в сърцето ми. На по-късен етап от живота си, чрез сужението си, аз съм срещала много млади момичета, които не бяха близки с майките си и на които също им беше лепнат етикета „саможива“ от техните емоционално нараняващи ги и контролиращи майки. Също така научих, че наранените хора, в повечето случаи, нараняват други хора. Малтретираните - малтретират! Познавам до болка дълбоките белези от този психически тормоз. Отне ми години и свръхестественото докосване от Бога, за да бъда освободена от демоничното влияние на емоционално разтроената ми и с нарушено душевно равновесие, майка.
Въпреки всичко това аз винаги съм се възхищавала на красотата на майка ми. Хем я обичах, хем я мразех. Винаги исках да съм около нея, но в същото време се страхувах да не я разочаровам. Винаги се опитвах да получа нейното внимание и да заслужа любовта ѝ. В края на краищата, тя беше най-красивата жена на земята, поне в моите очи. Бидейки близко до нея аз се чувствах като грозното патенце.
Аз не бях единствената, която забелязваше нейната красота. Тя приковаваше всички погледи когато вървяхме по улицата. Тя имаше дълга руса коса, красиви бадемови очи, приятна външност и много хубава фигура. Хората извръщаха глави когато ходехме на пазара или на друго място. В същото време, тя беше много консервативна, благоприлична и вярна, а мисията ѝ беше да пази честа на фамилното ни име. Тя би умряла преди да причини срам на семейството си. За това ѝ качество, също и се възхищавах.
Ние буквално живеехме за хората и тяхното мнение. Правехме всичко по силите си, за да можем да угодим на хорското мнение и да се вместим в техните стандарти, за да получим одобрението им. Особено ни интересуваше начина на живот на другите хора - от това как разговарят до това как се обличат. Въпреки че майка ми минаваше за добра мюсулманка, тя доста често послъгваше, за да бъде харесвана и приета от другите. Никога не съм я виждала спокойна, в мир със себе си. Затова се молех и молех на Аллах да ѝ даде мир и покой.
Най-много от всичко в този живот исках да угодя на хората - винаги да им помагам, да посрещам техните нужди и да ги насърчавам. Живеех живота си за другите. Научих се да харесвам това, което те харесваха; да ям това, което те ядяха; да нося същият стил дрехи, като техните. Ако мога да се изразя така - бях „угаждач“. Често си мислех, че ако можех, бих станала баща на майка си, защото моят баща не я подкрепяше в нищо. Той слагаше храна на масата и осигуряваше покрив над главите ни, но емоционално ни унищожаваше, защото беше силно пристрастен към секса и жените. Ден след ден това убиваше майка ми бавно. Тя никога не беше имала баща, но също така нямаше и съпруг. Исках да бъда това, от което тя имаше най-много нужда, но за съжаление не можех.
Живеех, за да получа нейното одобрение. Но аз се нуждаех от баща, колкото и тя. По-късно разбрах, че имам Един съвършен Баща, Който ме обича безусловно и Който посреща всяка моя нужда. Но щяха да изминат много години докато напълно осъзная това.

За първи път ядосана

Бях на около 5 когато осъзнах колко много баща ми наранява мама и разрушава нашето семейство. Един ден той се прибра в къщи неочаквано от работа. Майка ми, както винаги отпаднала и самотна, преживяваше много труден ден. Не помня каква беше причината, но татко ме взе със себе си когато излезе. Неговото настроение беше пълна противоположност на настроението на мама - той беше невероятно весел. Беше облечен елегантно и миреше добре, което беше рядкост. Аз се зарадвах когато го видях толкова весел, въпреки че ми се стори малко необичайно.
Той спря колата пред една болница и се опита да надникне през главния вход. Не можа да види това, което искаше. Подкара отново колата и спря по-надолу по улицата. Той беше толкова щастлив, че едвам се сдържаше. Невероятно!
Но след миг, за мое най-голямо очудване една много красива, но изглеждаща евтино лека жена се приближи към колата ни. Баща ми излезе когато тя се приближи. Тя го прегърна. После се целунаха. Баща ми отвори вратата и ми каза да изляза от колата. Не исках да го направя. Той ми нареди твърдо да го направя. Нямах друг избор, така че слязох от колата. Той ме представи на нея. Тя се наведе, хвана ме за брадичката и каза: „О, тя е толкова сладка!“
Аз се дръпнах рязко. Не мога да опиша с думи гнева, който ме завладя в този момент. Може би за първи път в живота си, аз помня яростта, омразата и безспорното желание да изподраскам лицето ѝ с нокти като диво животно. Не мога да опиша това чувство на гняв. Същият ден, аз се заклех безмълвно в сърцето си, че от този ден до края на живота си, аз ще мразя баща си. Мразех го. Мразех го. Мразех го.
Баща ми придружи жената до нейната кола, която беше паркирана малко по-нагоре по улицата. После го видях да носи някакъв куфар. Той намести нейният куфар в багажника на нашата кола и ѝ каза, че ще си върне да я вземе след няколко часа. Не зная дали едно петгодишно дете наистина изпитва желанието да умре, но болката която изпитвах може да бъде описана само с думата „самоубийствена“.
Татко и аз се прибрахме у дома. След няколко часа той се сбогува с нас, за да иде на почивка с оная уличница. Майка ми беше съсипана пред собствените ми очи.
Тя беше пристрастена към анти-депресанти и успокоителни лекарства. Тя беше толкова вяла и отпаднала, лежейки безчувствена или хлипайки неконтролируемо в нервният си пристъп. По време на тези пристъпи моите малки грешки биваха преувеличавани и тя ме биеше. Когато дойдеше на себе си, тя разбира се съжаляваше, но този тормоз продължи с години.
Веднъж, когато бях на 7, аз видях една статия във вестника, разказваща за някакви хапчета. Разгледах снимките на шишенцата с лекарствата и разпознах някои от тях в запасите на майка ми. В статията се казваше, че тези лекарства не са легални, и че могат да причинят смърт. Връхлетя ме ужасен страх, че мама можеше да умре. Трябваше да намеря начин да я спася! „Мисли, мисли“, казвах си аз. През онази нощ плаках докато заспах.
На следващата сутрин се събудих обхваната от същият страх. Не можех да спра да мисля за тези отровни хапчета. Потърсих майка си. Тя спеше, или може би беше припаднала на дивана във всекидневната. Тогава отидох до полицата, където тя държеше лекарствата си. Първо, реших да ги изхвърля, но знаех, че това не беше добра идея. Можеше да бъда наказана много сурово, след което тя щеше да иде да си купи други. Отворих едно от шишенцата (по онова време в Турция не съществуваха обезопасени бутилки или шишета, които да не могат да се отворят от деца). Сърцето ми биеше до пръсване. Взех едно от хапчетата, за да го разгледам и да видя дали не мога да го заменя с някакви бонбони, но бонбони с такъв цвят и форма: бялозелени, не знаех.
Стиснах хапчето с пръсти, капсулата се отвори и от нея се разпиля бял прах.
Вече знаех какво трябва да направя. Изпразних всичките капсули и от останалите шишенца. Изчистих внимателно и ги поставих по местата им. После отидох в стаята си и зачаках. След няколко часа майка ми се събуди. Изтичах да я поздравя, но тя не беше на себе си. Имаше махморлук. Първото нещо, което направи беше да потърси хапчетата си. Аз я наблюдавах, опитвайки се да се държа така сякаш нищо не се беше случило.
В продължение на няколко години, през нощта, аз изпразвах капсулите от всички шишенца. Тя имаше и една течност, от която слагаше по 15 капки в чаша вода, два пъти дневно. Аз я замених с вода, така че тя пиеше вода, разтворена във вода. Баща ми ме улови на местопрестъплението когато бях на 12. Той само се засмя и ме окуражи да продължа да го правя.
Продължих да правя така докато един ден майка ми не се паникьоса - беше забравила колко хапчета беше изпила и се уплаши да не се е предозирала. Каза ми, че трябва да отиде в бърза помощ, понеже беше взела 4 или 5 хапчета. В този момент аз не можах да се въздържа и започнах да се смея, обяснявайки ѝ, че дори и да изгълта цялото шишенце нищо няма да ѝ стане, защото капсулите бяха празни. Тя не ми повярва, но все пак се завтече към рафтовете със шишенцата, за да провери дали пък случайно не ѝ казвам истината. Тя отвори много капсули. Изпадна в шок от факта, че всички са празни. Казах ѝ, че пие празни капсули от пет години насам и че всеки ден „разтваряше“ 15 капки вода във вода.
Успях да опазя майка си, чрез среднощните си набези срещу нейните капсули, но не успях да помогна на сърцето ѝ. То страдаше и се измъчване заради изневерите на баща ми. Той никога не показа, че съжалява и оправдаваше любовните си похождения с факта, че бил „истински мъж“. Дори когато поисках неговото разрешение да опиша някои от тези събития в свидетелството си (много от тях съм спестила), той радостно ми съобщи, че няма от какво да се срамува.

Нощта на Оскарите

С течение на годините скандалите между родителите ми ставаха все по-чести и остри. В нашият дом имаше всичко, освен радост и мир. Ругатните, псувните, блъскането на врати се превърнаха в наша ежедневна рутина. Родителите ми се опитваха да се унищожат чрез словесни битки. Между тях нямаше любов и уважение. Така-наречените „бизнес пътувания“ на баща ми зачестиха. Ако мама не крещеше и викаше, то в дома ни цареше безмълвна скръб.
И понеже мама разбра за всички негови изневери, най-накрая родителите ми се разведоха. Тя ме взе в съда със себе си когато съдията обяви развода им. Чувствах се напълно безпомощна! Нямах власт нито контрол над тези неща и сърцето ми беше разбито на хиляди парчета. Боят, който получавах в къщи не болеше толкова много, колкото грубите, резки думи, които чувах от родителите си. Когато бях малка, аз вярвах на тези думи, излизащи се от ядосаните им устни. Вярвах, че не ме биваше за нищо. Вярвах, че съм грозна и глупава.
Когато родителите ми се караха и ситуацията загрубяваше, аз се затварях в стаята си и се скривах под одеалото. Но техните резки думи продължаваха да звучат в ушите ми. Поплаквах си. Детският ми ум повтаряше тези думи постоянно, като че ли ги притежавах. Свивах колене, мятах одеалото през тях, сякаш беше палатка и започвах да мечтая.
Няма нищо по-ценно от мечтите на едно дете! Те са толкова чисти и невинни.
През тези мрачни дни от моето детство, аз се опитвах да мечтая за нещо прекрасно, което да облекчи болката ми. Обикновено си представях, че участвам в събитието при раздаването на наградите Оскар в Калифорния. Разхождах се по червения килим, облечена в дълга бяла рокля, инкрустирана с перли и диаманти. В този момент съобщаваха името ми: „И Оскар-а отива при ... Ишиииик!“ Качвах се сцената, за да получа наградата си. Единственото, което ме интересуваше беше да направя така, че родителите ми да се гордеят с мен. Толкова силно желаех да се докажа пред тях. Поемах наградата си и казвах: „Тази награда е за майка и татко. Благодаря ти, мамо. Благодаря ти, татко.“
В мечтите ми, те и двамата бяха там, и бяха особени горди с мен. Аз не бях обижданото и ненужно момиченце, на което те често казваха: „Колко си глупава!“ или „За нищо не ставаш!“ В моите мечти аз бях някой, с когото да се гордеят.
Но Божиите мечти за живота ми бяха далеч по-добри от моите. И въпреки че бях само дете, аз бях на път да открия нещо за моята мечта.

Посещение на Исус

Когато бях малко момиченце, често пъти по тялото си имах белези и синини от ударите, с които ме налагаше майка ми. Същото се отнасяше и за душата ми. Въпреки че желанието ми беше да угаждам на хората, в същото време аз исках и да съм невидима.
Вярвах, че нямаше нищо специално в мен - чувствах, че за другите аз бях нещо незначително и маловажно. Не бях добра. Винаги докарвах неприятности и бях обвинявана за нещастието и неудачите на семейството. Молих се, о, как се молих на моя бог, но отговор не пристигаше.
По онова време, всичко, което знаех за Бога беше това, което бях научила от Исляма. Докато моите връстници си играеха с играчките си, аз се молех на моя Бог като възрастните. Беше ми много интересно да му говоря. Запомнях наизуст аяти - стихове от Корана и ги рецитирах отново и отново. Моята пра-баба, Нене ме водеше в местната джамия. Покривах главата си с шал, вземах малкият си Коран и я следвах. Тя ме беше научила всичко, което знаех за Исляма. Но получавах нейното внимание и любов само ако бях добра ученичка. Когато обидите и ударите се стоварваха върху мен, аз изтичвах при нея - тя беше моето скришно местенце.
Но никой друг, освен този, за когото вярвах, че ме е създал, можеше да привлече така моето внимание върху себе си. „Той е моят Създател. Той има отговорите на моите въпроси.“ , си казвах аз. Вярата ми беше толкова силна, че и околните я забелязваха. Тъй като семейният ни живот ставаше все по-проблемен, аз станах по-близка с този, който ме беше създал. Имах вярата на едно чисто по детски сърце. Но имах и един много голям страх, който контролираше живота ми - смъртта. Вярата ми нямаше силата срещу този силен, контролиращ страх, който властваше над всеки час от живота ми. Ако се возех в кола аз се страхувах, че колата ще катастрофира и аз ще умра. Ако пък вървяхме по улицата изпитвах страх, че ще ни блъсне кола и ние ще умрем. Можеше лоши хора да влязат в къщата ни и да ни убият.
Спомням си един ден как гледах в едно огледало в стаята си. Майка ми влезе и каза: „Така-така. Продължавай се да се взираш. Някой ден дяволът ще изкочи от него и ще те попита: „Мен ли търсиш?“ И ще те убие."
Не можех да понасям огледала в продължение на години. Друг път, майка ми изпитваше такава параноя, че ще изгубя девствеността си без да съм сключила брак, че ми каза, че сексуалният акт бил нещо много ужасно, страшен и болезнен, все едно, че ме режели с нож за хляб. Тя дори допълни, че мога да умра от кървене. И тези нейни думи имаха влияние над мен години наред. Но моят страх не беше от това по какъв начин щях да умра, ами от самата смърт ... смъртта по принцип. Смъртта беше ужасяващ, дълбок, мрачен затвор. Будех се посред нощ и плачех: „Не искам да умра! Не искам да умра!“
Една нощ, когато бях на 5 години, сънувах странен сън. Един мъж, целият облечен в бяло ми се усмихваше. Около Него сияеше ярка светлина. Не познавах нещо друго по-успокояващо от Неговата топла усмивка. Почувствах невероятен мир както никога до сега. Видях се пораснала и да стоя пред Него. Той се приближи към мен. Беше просто изумително! Почувствах се много мъничка и безсилна в присъствието на Неговото величие! Бях притаила дъх!
Той каза: „Аз съм Исус! Ишик, не се страхувай от смъртта! Ти няма да умреш, но ще имаш вечен живот. Но майка ти ще умре.“
Паднах на колене пред Исус и заплаках: „Моля Те, Господи, нека майка ми да не умира! Моля Те!“
Той ме привдигна, обърса сълзите ми с ръцете Си и отговори: „Тогава трябва да се молиш за нея.“
В този момент се събудих. Изтичах в спалнята на родителите си и ги събудих, викайки: „Мамо, не искам да умираш! Не искам да умреш!“
Тя каза: „Успокой се. Не съм тръгнала да умирам. Кой ти каза, че ще умра?“
„Исус“, отвърнах аз.
Е, вече и двамата с татко наостриха уши. В момента, в който изрекох тази дума и двамата се изправиха, впили поглед в мен, очаквайки повече информация по въпроса. Продължих: „Исус! Аз видях Исус в съня си! Той ми каза, че аз няма да умра, но че ще имам вечен живот. Повече не ме е страх от смъртта!“, обаче започнах да плача: „Но Той каза: „Майка ти ще умре!“ и аз Го помолих да не умираш. И Исус отговори: „Тогава се моли за нея!“
„Кой ти е говорил за Исус?“, попитаха и двамата в един глас.
Сякаш бях казала или направила нещо ужасно лошо. Заля ме такъв страх, сякаш бях извършила голяма беля и щяха да ме накажат. Отговорих смутено: „Никой. Казах ви, Той дойде в съня ми.“ Разбира се, че не ми повярваха и се чудеха кой ли може да ми е разказал за Исус. Питаха ме как така съм сънувала Исус, след като не съм знаела нищо за Него. Не можех да отговоря на този въпрос. Знаех само едно - най-големият ми страх - страха от смъртта - си беше отишъл.
Никога повече не изпитах страх от смъртта. Започнах да разправям наляво-надясно: „Аз няма да умра!“, а хората ми се подиграваха. От този сън изминаха години, но аз все още помня успокояващото присъствие на Исуса. Някак си, този сън ми даде надежда за бъдещето; надежда, от която отчаяно щях да се нуждая, защото преди нещата в живота ми да станат по-добри, щяха да отидат към по-зле.

Мечтател

През целият си живот съм била мечтател. Обичам да размишлявам и да мечтая. Обичам да съм сред природата и да мечтая. Но мисля, че най-голямо влияние върху мечтите ми оказваха книгите, които четях.
Отдавам цялата заслуга на баща ми, че ме насърчаваше да чета и да уча. И двамата боготворяхме знанието години наред. Когато бях в гимназията, аз прочетох „Фауст“, книга, написана от Гьоте, известен немски философ. Фауст, главният герой, продал душата си на дявола в замяна на знание, мислейки си, че то ще му донесе власт и сила. Имаше период от живота ни, когато двамата с татко боготворяхме знанието, както Фауст. Мисля, че то ми даде увереност, нещото, което отчаяно жадувах да притежавам. Знанието излекува моята несигурност, но това беше само временно лекарство за моите рани.
Спомням си дните, когато баща ми се прибираше в къщи с големи кутии, пълни с книги - световна класика и детски книжки. Той четеше немска, гръцка, френска, руска и италианска литература. В своето въображение аз живеех в страните, описани в книгите, които четях. Обичах героите от тези истории. Жул Верн беше моят любим автор, когато бях в началните класове. Научих с да мечтая заради неговите книги: „20 000 левги под водата“ и „Да обиколиш света за 80 дни.“ След него се „запознах“ с Едгър Алън По, Шекспир, Хемингуей ... Нови хоризонти се отвориха пред мен. Имах два живота. Единият - мизерен и нещастен, изпълнен с горчивина и болка. Но другият - живот изпълнен с мечти, свобода и приключения. Това беше тайният ми живот и аз го обичах много.
Когато баща ми забеляза, че аз се наслаждавах на четенето, той започна да ми купува все повече и повече книги. Когато прочитах книгите, които ми беше дал, ми купуваше нови. Учех наизуст най-прекрасните пасажи от Шекспировите произведения и си устройвах малки представления пред огледалото в моята стая. Аз бях и главният герой, и второстепенните персонажи. Аз бях и принца, и принцесата. Бях крал Хенри и Отело. Премятах завивките от леглото си през рамо като мантия и рецитирах: „Да бъда или да не бъда.“ Прекарвах уикендите в стаята си, четейки и създавах нова драма, като обединявах няколко други. Не ме интересуваше къде щяхме да прекараме лятната ваканция - моите книги и пиеси пътуваха винаги заедно с мен, както и мечтите ми. Ако майка ми ми позволеше, дори нямаше да вечерям, само за да мога да чета.
Тези книги отвориха нов хоризонт в съзнанието ми. Знаех, че един ден ще живея на съвсем различно място, в чужда страна, че щях да обичам тамошните хора и да пея техните песни. Когато се замислях върху това, сърцето ми започваше да бие по-учестено. Този свят, изтъкан от мечти, беше дълбоко скрит в сърцето ми. По това време баща ми разшири своя бизнес. Започна да се занимава с архитектурен дизайн на театри и киносалони. И понеже забеляза моят интерес към театралното изкуство започна да ме взема със себе си на различни театрални постановки, някои, от които гледах повече то 20 пъти. Свивах се в някой тъмен ъгъл на театъра и гледах как книгите, които четях оживяваха пред очите ми. Беше невероятно!
Баща ми беше натоварен със задачата да построи един от най-големите театри в страната, който беше като Карнеги Хол. Всеки ден след училище отивах там, както и цялото лято. Помагах да сложат декорите на сцената, а след това гледах репетициите отново и отново. Бях научила на изуст ролята на всеки един от актьорите. Това бяха най-прекрасните дни от моето детство. Но въпреки това, дълбоко вътре в мен чувствах болка, огромна болка. Не знаех как да се справя с нея. Исках да оправя нещата. Исках да излекувам майка си от депресията. Исках да спра изневерите на баща ми. Исках да променя света, който ме заобикаляше. Обаче чувствах такова безсилие ... а торнадото в сърцето ми се завихряше с още по-голяма сила.
Но колкото и да страдах, аз се заравях в книгите си. Четях и плачех с часове. Една от книгите - „Клетниците“ ме впечатли особено силно. В нея се разказваше за един престъпник - Жан Валжан, който бил заловен докато краде хляб. Действието се развиваше преди 1879 г., преди Френската революция. Той прекарал в един от най-ужасните затвори на Франция 19 години. После успял да избяга.
Но бягството му не било леко. Един от офицерите посветил целия си живот на мисията да го открие и пъхне в затвора отново. Харесваше ми момента, в който се разказваше как Валжан нямало къде да се приюти. Страноприемниците отказвали да го приемат, защото имал криминално минало. Последният му шанс бил да почука на вратата на епископа. Дори и днес, спомняйки си тази част от книгата, сърцето ми започва да бие учестено! Той бил приет в къщата на епископа като почтен човек, а не като престъпник. Срещата му с духовника променила живота му. Предал живота си на Исуса и станал нов човек.
Докато четях думите на свещеника, аз плачех: „Днес откупих душата ти от дявола и я предадох на Бога.“ Плаках, плаках и плаках ... В тийнейджърските си години гледах филма по тази книга поне 30 пъти. Тя оказа огромно въздействие върху живота ми. Бях на около 14, когато за първи път видях един тънък лъч светлина да изгрява в моят окаян свят. Не разбирах какво означава една душа да е спасена от дявола и да е предадена на Господа, но усетих как сърцето ми започна да става по-меко и нежно. Вътрешното ми същество крещеше, защото знаеше, че душата ми се нуждаеше от спасение. Възприех личността на Жан Валжан като част от себе си.
Въпреки че четенето на Корана беше дълбоко наседено в мен още от най-ранната ми детска възраст, то не можеше да ми донесе надежда, както книгите като „Клетниците“, например. Изглежда, че богът от моето детство Аллах, ми беше много ядосан. Имаше и други страшнички неща в Корана. Продължавах да го чета, като се надявах да намеря поне мъничко надежда и щастие. Продължавах да търся доброто за моя бог.
В наши дни, всеки човек има собствено мнение по отношение на мюсулманите. Едно нещо мога да ви кажа за тях със сигурност - те всички търсят бога, който им е известен като Аллах. Те не искат да се откажат от вярата си, но не разбират и колко много ги обича Бог. През целият си живот те се опитват да заслужат любовта на Аллах, да спечелят неговото одобрение и да му угодят. Но не знаят, че Бог ги обича безусловно. Моят Господ и Бог обича мюсулманите! О, как мюсулманите трябва да узнаят този факт! Всяко човешко същество дълбоко в себе си носи нуждата да бъде обичано, без значение каква религия изповядва.
Аз се моля за мюсулманите непрекъснато, ден и нощ, за да познаят колко дълбока и колко широка е Божията любов към тях.

Старият мъж на покрива

„Преди да ти дам образ в корема познах те, и преди да излезеш из утробата осветих те. Поставих те за пророк на народите.“ (Еремия 1:5)
Истанбул, Турция, там, където бях родена, е един от най-големите градове в света и с многобройно население - 14 милиона души живеят в него. Това е най-известният град в цяла Турция, мястото, където много хора от по-малки градове и села мигрират, за да си намерят по-добра работа и надежда за по-добър живот. От момента, в който султан Фатих Мехмед завладял Константинопол, столицата на Византийската империя през 1453 г., турците живеят там. Някои археолози описват Истанбул, като един открит, общодостъпен музей. Където и да отидете ще намерите история: джамии, музеи и църкви. Повечето стари църкви са превърнати в музеи или сгради с много офиси. А други се рушат неизбежно.
Босфора разделя Азия от Европа, но и свързва континентите с два моста. Аз съм родена в европейската част на града, нещо, което беше от особено важно значение за моите родители. Турция има много малко територия на европейския континет, поради което те се гордееха да бъдат наричани европейци. В продължание на много години се водеха дискусии дали Турция е европейска или азиатска страна. Ако днес посетите Турция вие ще видите как двете култури - европейска и азиатска се преплитат. Не е лесно да ги разделиш. Например, ние имаме храна, която е близка до гръцката, руската, италианската и сирийската. Аз пораснах с всички тези видове храни. Например -телешки език и мозък, бяха моите най-любими ястия!
Баща ми имаше офис и склад, които се помещаваха в една от старите църкви. Той често ме водеше със себе си на работното си място. Църквата се намираше в бизнес центъра на града, където имаше много стари сгради по на стотици, а може би и хиляди години, но те бяха западнали и мръсни. Но тази църква ми се струваше направо пленителна! Картините и фреските ѝ бяха силно увредени, но дори и така, изкуството по колоните, стените, стълбищата и мраморните подове, бeше шедьовър. Всичко беше потънало в прах и изглеждаше сиво. Всеки път когато отидех там, аз откривах по нещо ново. Баща ми често обичаше да копае и рови в стените на тази сграда и беше намирал кръстове и железни артифакти, зазидани в стените от Християните, които са били преследвани през 15 век. Той ги събираше, като се надяваше един ден да ги продаде и да натрупа състояние.
Да отида с татко на работа, за мен беше истинско удоволствие. Познавах всички, които държаха бизнес в тази сграда и обикалях от врата на врата, за да поздравя съседите ни. Баща ми беше помогнал на мнозина да развият и просперират с бизнеса си, така че те постоянно ме черпеха с бонбони заради него.
Един ден бях сама в офиса на татко и направо умирах от скука. Реших да проуча какво има из сградата и тръгнах да се помотая из нея. Видях едно тясно стълбище в задната част на склада, което водеше към покрива. Помислих си, че ще е върха да изляза на покрива, за да нахраня птичките. Взех едно голямо парче хляб и се заискачвах по стъпалата. Не ми беше трудно да отворя малката врата на края на стълите.
Излязъх навън и седнах на плоският покрив. Докато хранех птичките, аз станах да се поразходя, отдалечавайки се малко от вратата. Тогава видях ... един стар мъж, който се молеше. Неговото присъствие ме поизплаши.
Застанах на разстояние от него, за да не го безпокоя. Седнах отново на покрива и започнах да късам парчета хляб, хвърляйки ги на птичките. Те доста бързо се насъбраха около мен. Докато ги хранех, аз държах под око и мъжа. Той беше коленичил със затворени очи. Беше стар и много слаб. По дрехите му отсъдих, че беше беден: панталоните му бяха мръсни и изпокъсани, а пуловерът му беше разноцветен, изплетен от кълбетата, които са останали от най-различни прежди. Лицето му беше бледо и изпито.
Когато той привърши с молитвата си, аз се запитах: „Дали пък няма да си докарам неприятности? Дали ще каже на някого, че съм била на покрива?“ Беше твърде късно да избягам, за да не ме види. Той се отправи към мен. И колкото повече се приближаваше, толкова повече бръчките на лицето му ми се струваха по-дълбоки. „Наистина е стар“, помислих си отново аз. Дядото изглеждаше много уморен. Но тогава, той погледна право в очите ми и аз пак си помислих: „Май наистина съм я загазила.“
След което той ме запита със силен, висок глас, който изобщо не съответстваше на външният му вид: „Дете, какво правиш тук?“ „Нищо. Храня птичките.“, казах аз треперейки.
Той се подсмихна: „Храниш птичките значи? Хм. Хабиш хляба, за да се забавляваш.“
Думите му ме ядосаха и аз отвърнах смело: „Не, не съм изхабила хляба. Те бяха гладни.“
Неговите очи потъмняха от гняв: „Ти си твърде пряма за едно момиче. И това никак не е добре.“
Нищо не му отговорих. Просто исках той да си тръгне.
„На колко си години?“, дапита той.
„Осем.“
„Осем? Изглеждаш по-голяма. Пропуснала си времето за молитва. Трябва да се молиш, отколкото да губиш времето си с разни птички. Обзалагам се, че не знаеш как да се молиш. Баща ти е богат. Той няма нужда от молитви. Хм.“
Отвърнах му високо и с твърд глас: „Зная как да се моля. Знам си сурите наизуст. Всичките ги знам!“
„Казах ти“, отговори той. „Ти си серт. Говориш доста смело за момиче. А да се лъже е грях. Как може да знаеш всичките сури? Каква лъжа! Аллах ще те накаже за това.“
„Не лъжа!“, казах аз. „Знам всички сури наизуст. Моята пра-баба ме научи на тях.“ И още преди да ми отговори, аз започнах да рецитирам сури на арабски. Той доста се изненада, но продължи да ме гледа докато аз рецитирах.
После ме прекъсна. „Хм ... доста впечатляващо за едно момиче да ги знае на такава ранна възраст. Обичаш ли Аллах?“
„Да.“
„Колко го обичаш?“, ме попита той този път меко.
„Обичам го толкова много, че бих умряла за него.“, прошепнах аз.
„Щом е така, не бива да пропускаш времето за молитва или никога няма да идеш в Рая. Трябва да си покриваш и главата, защото изглеждаш по-голяма за възрастта си.“ , вече ми говореше с уважение и аз кимнах в знак на съгласие. Той допълни: „И не говори толкова много. Говориш прекалено много за едно момиче, което не е хубаво.“
Отново кимнах с глава.
„Божият мир да е с теб“, каза той на арабски. А аз му отговорих също на арабски, след което стареца си тръгна.
Сърцето ми биеше толкова учестено, че чак можех да го чуя. Изтичах обратно в офиса на татко и се държах така сякаш тази среща не се беше състояла. Вечерта когато си легнах, се помолих на Аллах да ми прости, че говорех твърде много, като се надявах никога повече да не срещна този мъж.
Тази случка беше само един от примерите от детството ми, пропито от чувство за вина и осъждение; едно дете, което се опитваше да обича Бога, но знаеше, че Той никога нямаше да бъде бъде доволен от него.

Война по кървавите улици

70-те години на миналият век бяха мрачни и жестоки врмена за моята страна; години на гражданска война между комунистическата партия и радикалната ислямистка партия. Разединените политици и бедната икономика доведоха до ескалиращо насилие по улиците на града между ултранационалистите, които бяха мюсулмани-фанатици и социалистите.
През 1980 г. турската армия постави край на тази война, но не и преди тя да нанесе огромни щети. Братя убиваха братя. Семейства биваха разделяни. Нямаше мир. Страната ни също беше разделена. Страхът витаеше навсякъде. Постоянно бях нащрек от изстрелите, които се чуваха и избухващите бомби. А родителите, които бяха изгубили децата си скърбяха и ги оплакваха смазани от мъка. Виждала съм майки, седнали в праха по улиците, да държат мъртвите си деца в скута си, плачейки и питайки своя бог: „Защо?Защо?“
Аз задавах едни и същи въпроси постоянно. Защо убиват хората? Защо жените ги бият? Защо имаше толкова много насилие? Сърцето ми беше силно обезпокоено. На моите молитви не беше отговорено. Чувствах се още по-нещастна и изпълнена с горчивина. С течение на годините аз преживях още повече обиди и удари, и те станаха причината да изгубя уважението към себе си.
1 май 1979 г. беше прекрасен пролетен ден. Майка ми настоя да отида с нея на пазар. Вървяхме по улицата, носейки торбички пълни с продукти, когато изведнъж се озовахме насред полесражение. Стотици мъже тичаха към нас от дясно, а от ляво - още толкова - размахвайки пушки, ножове, ятагани и какво ли още не. И двете замръзнахме на място. Изведнъж, някой сграбчи майка ми и мен, дръпна ни бързо настрана и ни вкара в един магазин. Скрихме се там докато боят, в който братя и приятели се избиваха един друг, приключи. Все още в ушите ми отекват крясъците, изстрелите и бомбите от онзи ден. Спомням си, че не се разплаках, но ме беше ужасно страх от виковете изпълнени с омраза и ненавист. Когато всичко свърши и тишина заля улицата, ние трябваше да излезем от скривалището си.
Майка ми нареди: „Затвори си очите и не поглеждай! Разбра ли? Не поглеждай! Прави каквото ти казах!“ Затворих очи, следвайки нейните инструкции. По едно време усетих, че стъпих на нещо. Отворих за миг очи и видях един млад мъж, който лежеше на земята, целият прогизнал в кръв, понеже му бяха прерязали гърлото. Той гледаше право в очите ми. Все още помня неговите очи - онзи втренчен поглед на умиращ човек, за когото няма надежда. Спомням си и как майка ми се разкрещя: „Казах ти да не си отваряш очите! Ах, ти дебелоглаво дете!“
В своята книга „The hiding place“, Кори Тен Буум пише: „Единственият начин да покажеш любов на този грешен свят бе да умреш на кръста.“

Тя казва и следното: „Ако хората могат да бъдат научени да мразят, те могат да бъдат научени и да обичат.“ Когато бях малка много ме беше страх от смъртта. Но днес, 1 май 1979 г., когато видях смъртта на деветгодишна възраст, аз за първи път се замислих за живота.

Учител бие момиче

Да бъдеш жена в Близкият изток, било то малко момиче или пораснало вече такова, означаваше, че си обречена на тежки изпитания и страдания. Да бъдеш жена, принадлежаща към тази култура, значеше да бъде подценявана и пренебрегвана. Учеха ме да не се смея силно, да не говоря на висок глас и никога да е поглеждам мъж право в очите - даже изобщо да не поглеждам, който и да е право в очите. Всичко това беше считано за много непристойно и неблагоприлично. Жена, която гледаше мъжете в очите веднага биваше наричана „жена, която спи с много мъже“.
Аз бях бита и малтретирана и от моите учители в началното училище. Много ясно си спомням една от тях, която ме удряше безмилостно пред целият клас - Г-ца Гонул. Бях на около 7 години и имах хранително разтройство. Това бяха най-нещнастните години на моето детство. Бях отхвърлена от близките си, пренебрегвана от приятелите си, не се чувствах обичана и желана. Единствената причина, поради която някой в къщи би ми обърнал внимание, беше когато не се хранех. Всички много се тревожеха. Това беше единственият начин, по който получавах малко обич и внимание от тях, защото те се страхуваха за здравето и живота ми. Майка ми сподели своите притеснения с началната ми учителка. Тя ѝ купи подаръци, за да може г-ца Голун да ми обръща специално внимание и най-вече да съблюдава, че се храня. Тя обаче, превиши правата си. Дните, през които отказвах да се храня, г-ца Гонул ме изправяше пред моите съученици в клас, удряше ме, дърпаше ми косата, риташе ми и крещеше: „Гледайте какво ще се случи на една малка идиотка, която не иска да се храни! Това е най-глупавото момиче в цялото училище!“ Само си представете побойниците в класната стая, които ставаха свидетели на сцената. Те нямаха търпение да дойде междучасието, за да ме ударят и да ми се подиграват на свой ред. Когато се прибрах в къщи и споделих с майка ми какво се беше случило, тя просто отговори: „Ето защо ще трябва да се храниш. Не обвинявай никой друг. Ти си си виновна!“ Това беше утехата, която получих от майка си.
Веднъж, когато вече бях в по-горните класове, училищното настоятелство събра моят клас с няколко други класа в библиотеката. Библиотеката се напълни с ученици, които говореха високо, смееха се, закачаха се и се шегуваха. И най-вече това бяха момчетата - те, разбира се, имаха повече свобода отколкото момичетата. Учителят по история, който беше съпруг на любимата ми учителка по литература, каза: „Тишина!“, но като че ли никой не му обърна внимание. Тогава изведнъж, той се приближи към едно момиче, което стоеше наблизо и му удари такъв силен шамар, че цялата тълпа ученици притихна мигновено.
Горкото момиче беше унижено. Тя не каза нищо, но погледна учителя право в очите, а в нейните се четеше болка и горчивина. Погледът ѝ питаше: „Защо?“
Той изкрещя: „Как смееш да ме гледаш в очите, курво такава!“, след което ѝ удари още по-силен шамар. Всички чухме звука от плесницата, сякаш я усетихме по нашите лица. Тя обаче, продължи да го гледа право в очите. В сърцето си я умолявах: „Моля те, престани да го гледаш в очите!“ Още един шамар. Учителят просъска: „Ти малка уличнице! Ти безсрамно, мръсно същество, не ме гледай в очите! Казвам ти - ще те убия!“ и последваха още шамари. В крайна сметка, тя се огъна.
Плачех безмълвно. Заклех се да мразя този учител до края на живота си. В този момент разбрах защо родителите ми постоянно ме предупреждаваха да не поглеждам мъж в очите и защо това според майка ми беше едно много хубаво качество. Особено внимавах да изпълнявам това нейно правило.
Години по-късно, когато имигрирах в Съединените Щати, аз все още носех със себе си традициите на Близкия Изток. Когато споделих с моя добра приятелка-американка, че не мога да си намеря хубава работа, тя ми предложи да ми направи едно показно интервю, за да подобря своите комуникативни умения. По средата на това примерно интервю, тя ме прекъсна: „Няма смисъл да продължаваме повече. Проблемът е очевиден. Ти не ме погледна нито веднъж в очите от самото начало на разговора ни. Защо?“ Смутена, аз отговорих: „Не искам да демонстрирам неуважение. Не искам да оставя лошо впечатление.“
„Защо си мислиш, че ще имам лошо мнение за теб, ако ме гледаш в очите?“, ме попита тя, очевидно толкова смутена колкото бях и аз.
„Така са ме възпитали родителите ми.“
Тя избухна в смях. После добави: „Съжалявам. Доста глупава ситуация се получи. Ако не гледаш, било то мъж или жена в очите, няма да си намериш хубава работа в тази страна. Ако не гледаш интервюиращият те в очите, ти просто му демонстрираш, че ни си сигурна, че си подходяща за тази работа и че ще може да я вършиш. По този начин му показваш, че не си човек, който заслужава да му се има доверие и дори може би лъжеш. Трябва да гледаш този, който провежда интервюто в очите! Може ли да го направиш?“ „Ще се опитам.“, отговорих аз.
Тя се смя още повече на отговора ми, но пък нейното обяснение имаше ефект. Сега, като се връщам назад в спомените си, аз оценявам урока на моята мила приятелка, с който тя ме порица и който доведе до голяма промяна в живота и кариерата ми! За съжаление, много жени са подтиснати и осъждани, че се противопоставят на робството на традициите в техните страни.
Колко важно е да бъдеш девствена, също беше набито и запечатано в съзнанието ми. Не си спомням да беше минал и един ден без майка ми или баща ми, да не споменат колко е важно да запазя девствеността си. Моята единствена мисия в живота беше да се запазя чиста докато сключа брак.
Когато бях малка си спомням как един ден татко и аз се връщахме от магазина. Видяхме един човек да рита и плюе на дъщеря си. Тя се валяше в калта на улицата, а той крещеше и викаше, колкото му глас държи: „Ще те убия! Ти си мъртва! Свършено е с теб!“ Баща ми се обърна към мен и ми каза: „Никога не допускай това да ти се случи! По-добре умри, отколкото да изгубиш девството си!“
Всеки ден по телевизията съобщаваха, че бащи са убили дъщерите си и че братя са умъртвили сестрите си, защото са изгубили девствеността си. Тези убийства бяха наричани „убийства на честта“. Те все още се практикуват в много страни по света: ако брат не убие сестра си, която е изгубила своята чистота, тогава бащата на семейството трябва да убие и двамата.
Там откъде аз идвам, беше в реда на нещата мъжът да живее в похот и сексуална неморалност. Но ако жена водеше разпуснат начин на живот, тя биваше презирана, отлъчвана от обществото или дори наказвана със смърт. Помня как майка ми всяка година ме водеше на гинеколог (когато бях на 15, 16 и 17 години), за да види дали все още съм девствена. Тя спотаяваше дъха си всеки път когато доктора ме преглеждаше. Посещенията при гинеколога бяха единствените моменти, в които тя ми се усмихваше и казваше: „Добро момиче!“ А аз се чувствах така, сякаш бях спечелила златен медал на Олимпийските игри и се стараех да опазя себе си чиста.
Днес, начина, по който гледам на всичко това се промени. Дори и проблемът с девството ми да беше преувеличен, аз съм благодарна на родителите си, че изгладиха ценностната ми система по отношение на сексуалната чистота - нещо, което света в наши дни не оценява! Но от друга страна, решението ми да опазя девството си, не беше точно решение и мой личен избор - аз трябваше да бъда чиста и свята пред Аллах. И ако не бях, щяха да ме убият! Тази моя сексуална чистота не извираше вътре от мен, понеже бях много праведна, не - тя се налагаше отвън ... беше морално задължение. Да, хубаво е да си свят, но истинската святост започва от сърцето. Святостта не може да се налага. Святостта не може да се придобие чрез външни правила и наредби. Но нищо от това, което правех като добра мюсулманка, не беше дастатъчно да угоди нито на човека, нито на моя бог - Аллах. Откакто станах християнка научих, че дори и да се обличаш, държиш или говориш консервативно, няма да стана свята вътрешно, а това е, което Господ иска. Вътрешното очистване, извършено от Истинският Бог, води до промяна в нашето отношение към това как се обличаме. Ние ще искаме да се обличаме по-скромно и непридизвикателно, без да съблазняваме и ще желаем да се държим истински благоприлично и скромно. Преди да променя външният си вид, трябва се промени вътрешният си човек чрез свръхестествената сила на Господа. А за да се случи това, аз трябва да имам лични взаимоотношения с Исуса Христа. Иначе, Неговата сила не може да действа и да извърши в мен Своите чудни и удивителни неща.
Без да призная и приема в сърцето си Истинският Бог, аз не мога да Му позволя да работи в него и в живота ми. Най-сетне разбрах, че без да имам лични взаимоотношения с Живият Бог, щях да изповядвам само една религия, да следвам традиции и ритуали. Това може да ме накара да се чувствам добре временно, но не може да спаси душата ми за през вечността.
Като добра мюсулманка се молех по пет пъти на ден; обличах се колкото се може по-свято и постех; мислех си, че сърцето ми беше чисто; вярвах, че бях безгрешна и праведна, понеже мислите ми не бяха осквернени с желания за мъже. (Единственото, за което се мечтаех и беше свързано с мъже беше да се влюбя лудо както Ромео и Жулиета, да се омъжа и да се целувам!) Но аз нямах лични взаимоотношения с Бога, така че моята праведност може да се опише като повърхностна.
Моят произход, обкръжението ми и културата, към която принадлежах, оказаха силно влияние върху взаимоотношенията ми с момчетата през детството и тийнейджърските ми години. Нито едно от момчетата, които харесвах в гимназията, не ме харесваше. Нямаше нищо особено във външният ми вид. Въпреки, че имах приятели момчета, аз бях приела мисълта, че те са ми само приятели. Бях свикнала и с това, че не съм хубава. Момчетата ми казваха, че съм грозна. Никой не ми дори и намекна, че съм красива. Затова отхвърлях всяка мисъл от съзнанието си, че момчетата се интересуват от мен. Така изградих добри приятелства с тях. След време обаче, няколко от тези момчета, отвориха сърцата си към мен - не можех да повярвам, че изпитваха чувства към мен. Мислех си, че ме занасят, за да могат да ми се подиграват зад гърба ми. Не посмях да покажа никакъв интерес към никое момче докато не навърших 16. Но интересът ни един към друг беше толкова невинен в сравнение с днешния неконтролируем секс. Аз търсех истинската любов и грижа от другия пол, а не сексуални връзки. От цялото си сърце вярвах в любовта, като тази на Ромео и Жулиета. Всичкото четене и мечтаене през тези години, си бяха свършили работата. Търсех тази романтична и утопична любов до края на живота си.

Да четеш лицата на хората

„С всеки изгрев ние оставяме все по-далеч зад себе си приказните истории от нашето детство. Всъщност, не е изгревът, който ни дистанцира от мечтите ни. Това е „слънцето“ вътре нас, което изгрява и залязва всеки ден. Когато най-сетне намерим истината, ние ще бъдем напълно променени и трансформирани.“ (Из записките на авторката, 1983 г. - Истанбул)

Растейки, аз бях самотно дете, класическото „странно дете“. Бях толкова срамежлива, че полагах неимоверни усилия да не подсмърчам или кихам на обществено място, за да не привличам вниманието към себе си. В училище хващах студените метални крака на чина си, за да мога след това да сложа студените си длани върху горещите си зачервени бузи, за да ги разхладя - толкова лесно се изчервявах. Не ми беше лесно и да завързвам приятелства.
Спомням си първата година в прогимназията. Определено не бях онова готино популярно дете, както и никога не станах такова. Имах само една приятелка. Но не можех да се събирам заедно с нея често. Предполагам, че на майка ми ѝ е станало жално за мен, защото въпреки че в нашият дом не се отдаваше особена почит на рожденните дни, тази години тя реши да ми направи парти. Аз поканих всички мои съученици и деца от махалата. Чаках ги часове наред, облечена в новата си рокля и с тортата със свещичките на масата. Никой не се появи. Сърцето ми беше тотално разбито.
Когато бях на 9, аз измислих една игра, която можех да игря само аз. Нарекох я - „Да наблюдаваш хората.“ Да, това беше моята игра: наблюдавах хората и четях живота им по техните лица. Изучавах ги много внимателно, като се опитвах те да не ме забележат. Така научих, че хората имат изписани по лицата си най-различни истории. Те всички вървяха по своя път; всеки със своите мисли, мечти, болки и любови, планове ... дори омраза. Когато бях малка, да гледам лицата на хората, за мен беше най-интересното занимание. Втренчвах се в техните лица и това ги нервираше ужасно много. Често ми задаваха въпроса: „Ей, малката, какво си ме зяпнала така, а?“
Не можех да спра да го правя. Обичах да чета по техните бръчки, сълзи, ядове, надежди и болки.
Когато бях в гимназията, моята учителка по математика и настоятелка, Чисек - която много обичах - каза: „Ишик, начина, по който ме гледаш, а също и останалите, ни кара да се чувстваме неудобно. Защо го правиш?“
„Това е игра“, отвърнах аз.
„Игра ли? Каква игра?“
„Да чета историите на хората по техните лица“, казах аз.
Тя се смути: „Какви ... истории?“
„Техните истории; целта на живота им и как се справят с него.“
Тънка усмивка заигра на лицето ѝ, докато ме слушаше: „И как го правиш?“
Отговорих: „Лесно е. Историите на живота им са изписани по целите им лица.“
„Тогава каква е моята история, когато ме погледнеш?“, попита тя, очевидно заинтересована.
Поколебах се. Та тя беше моята любима учителка. Но тя ме подкани: „Хайде, кажи ми. Любопитна съм.“
„Изглеждате наранена“, изтърсих накрая аз. „И си мислите, че няма изход от ситуацията, в която се намирате.“ Още преди да завърша четенето на лицето ѝ, видях сълзи в очите ѝ. Тя ме прегърна и си тръгна.
Скоро след това научих, че Чисек се беше развела. Разводът е едно от най-ужасните неща, които могат да се случат на една жена, принадлежаща на мюсулманския свят. Учителката ми се опита да подреди живота си сама, но се провали. Тя ме насърчи да продължа образованието си, постъпвайки в колеж, където да изучавам философия, литература и физиология. Послушах съвета ѝ и започнах да се занимавам с литература.
В деня на дипломирането ми тя ми зададе следния въпрос: „А каква история четеш когато погледнеш собственото си лице?“ Веднага щом се прибрах вкъщи, аз се погледнах в огледалото и плаках през целия ден. Нямах мир, нямах радост - само тъга, самота, разочарование и болка. Запитах се: „Кой може да ми помогне да променя това, което виждам в огледалото? То може ли да се промени изобщо?“ Отново се погледнах и видях потиснатост и гнет, които тегнеха над живота ми. Години по-късно, вече християнка, аз гледам на тези години като на един период изпълнен със самота, който описах в едно стихотворение:
Когато се прибирах у дома
от далече,
никой не ми каза,
че Ти ме чакаш
с отворени обятия.

Когато се прибирах у дома
от далече,
аз не знаех,
че Ти си ме обичал толкова много,
че да умреш за мен.

Когато се прибирах у дома
от далече,
не знаех,
че си викал моето име
и че си се молил за мен.

Когато се завръщах в Бащината си къща
от дългото пътуване
с болки и рани,
не знаех,
че Ти беше наранен, за да съм здрава аз.

Абдулла

Всяка година, в точно определено време, мюсулманите са задължени да принасят животни в жертва на Аллах. Тази ислямска религиозна церемония беше много потискаща за мен, защото мразех да виждам как животни биваха избивани по улиците на града. Ислямският начин на живот винаги е бил живот, изпълнен със жертви. Ислямът има дълъг списък с изисквания, които трябва да извършваш, за да бъдеш спасен, но дори и да изпълниш всяко едно от тях, ти не си сигурен дали ще отидеш в Рая. Кръвните жертвоприношения са само един от начините да се преклониш пред Аллах и да го възхвалиш. Тяхната цел е да се достави удоволствие на Аллах. Те се извършват, за да се доближиш до него и за да получиш неговото благоволение. В жертва се принасят следните животни - овци, кози, крави и камили. При Исляма не може да жертвааш диви животни. Религиозната церемония на жертвоприношението може да се използва и при други поводи, като: раждане на дете, започването на нов бизнес, завършването на строеж или просто, ако искаш да зарадваш Аллах.
Всяка година на Празника на жертвоприношенията, мюсулманите трябва да жертват животно, в зависимост от техните финансови възможности. Ако някой човек не може сам да си позволи да купи животно, то тогава той се обединява заедно с още няколко души и така купуват желаното жертвено животно. След като животното вече е сготвено, този, който принася жертвата може да изяде малка част от месото, а останалото се раздава на бедните и тези в нужда.
Всяка година, моето семейство принасяше на Аллах овца. С кръвта на животното те намазваха челото ми, за да ме пази Аллах. Понякога семейството ми принасяше жертва овца и за местното сиропиталище, с цел да се помогне на сираците в него.
Обикновено Нене (моята пра-баба) извършваше тази фамилна церемония. В моите очи, пра-баба ми беше една много смела жена, щом всяка година убиваше по една овца. Когато бях на 9, тя реши, че докато убива животното аз трябва да съм близо до нея и да гледам как става това. Тя избра едно малко хубаво агънце и двете слязохме в мазата на къщата. Бях много уплашена! Но знаех, че трябва да бъда добра мюсулманка и че най-вероятно някой ден аз също ще трябва да извършвам този ритуал. Та, си мислех, че трябва да ме обучат как да го правя.
Реших да заглуша чувствата си и да се покажа силна докато убиваха това малко агне. Сърцето ми обаче биеше до пръсване. Пра-баба ми взе агнето и покри очите му с парче плат. След това го стисна здраво между коленете си, за да не може да мърда и изведнъж ... навсякъде имаше кръв, а телцето на агнето все още се тресеше на пода без глава. Повече нищо не помня. Най-вероятно съм припаднала. Отне ми месеци, може би дори година, докато се възстановя от случката. Много често тази ужасна сцена се разиграваше в съзнанието ми отново и отново и аз плачех.
Години по-късно, пътувах до едно малко градче в източната част на Турция за Празника на жертвоприношенията. Видях как целият град беше окъпан в кръв поради многото убити животни. Видях и как една крава тичаше по улицата без глава. Тази потресаваща гледка плюс моето преживяване с Нене в мазето ме накара да намразя Седмицата на жертвоприношенията.
Когато бях на около 11, баща ми купи агне, което да принесе курбан за изграждането на луксозна офис сграда, която неговата компания строеше. По време на официалното откриване на бизнес центъра в края на месеца, той щеше да убие агнето, посвещавайки жертвата на новата сграда.
Баща ми държеше агнето на своeто работно място. Към сградата имаше и красиво оформен парк, където агнето изглеждаше щастливо. Често отивах при него, за да погаля малкото същество и скоро с него станахме приятели. Опитах се да го тренирам като куче и да го науча на някой-друг трик. Пълна скръб! Единственото нещо, което постигнахме заедно с него беше, че щом аз започнех да тичам и то започваше да припка след мен. Беше ми много забавно. То бягаше толкова бързо след мен, че ако аз спирах изведнъж, то се забиваше в мен стремглаво. Понякога падах на тревата от удара, заливайки се от смях. Бях щастлива.
Кръстих агнето Абдулла. Абдулла не идваше при мен дори когато го виках по име - просто той беше едно глупаво агне, не, че бях срещала по-умни от него, де! Въпреки всичко аз обичах да съм в неговата компания. Говорех му така, сякаш ми беше пръв приятел. Разказвах му всичките си тайни, а той ме слушаше вярно. Станахме добри приятели. И тъй като дните наближаваха Абдулла да бъде принесен в жертва, аз се чувствах все по-подтисната. Агънцето беше моят единствен приятел на този свят. Умолявах баща ми да пощади живота на Абдулла. Плачех ден и нощ. Когато отиде на официалното откриване на сградата, за да го принесе в жертва, аз останах в къщи, плачейки неудържимо в леглото си. След няколко часа баща ми се върна и ми каза, че в крайна сметка не можал да убие Абдулла. „Просто не можах да го направя“, обясни той. Това беше един от най-прекрасните дни в живота ми.
Сега, официално имах нов домашен любимец и приятел - Абдулла. Дните прекарани с малкото агънце ми навяват красиви спомени. Така е - нашите взаимоотношения не прераснаха в нещо повече от това аз да тичам из поляната, а той да ме следва, но - не се оплаквах. Не бих го заменила и за най-умното куче.
Един ден, когато баща ми се прибра от работа, той беше с помръкнало лице и носеше лоши новини. Той ми каза, че моят приятел се вмъкнал в новопостроената сграда и паднал от третия етаж, чупейки краката си. Няколко вълка излезли от близката гора и го нападнали. Абдулла умрял от раните си без някой да може да му помогне.
Около месец оплаквах агнето си. Много ми липсваше. Отново се чувствах самотна, защото той беше единственият ми приятел на този свят.

Най-важното решение

Въпреки че пораснах в компанията на само един брат, роден 14 години след мен, майка ми казваше, че той и аз заедно сме били достатъчни за 10 деца. Тя беше преживяла 4 спонтанни аборта между мен и него. Деприясията ѝ почти стигна нелечимо състояние. По лицето ѝ беше изписано мрачно отчаяние, а в сърцето ѝ цареше безнадеждност. Макар че бях малка, аз си давах сметка за страданието, което изпитваше при загубата на всяко дете. Вътрешно се чувствах като много стара жена, макар че бях само в начален клас и прогимназията.
Когато бях на 9, майка ми преживя ужасен спонтанен аборт. Беше бременна почти три месеца. Събудих се рано, а баща ми вече беше заминал на работа. Докато се приготвях за училище, чух майка ми да крещи. Отидох в нейната спалня. Имаше кръв навсякъде. Тя лежеше на леглото, а в погледа ѝ се четеше безнадеждност. Не знаех какво да правя. Щеше ли да умре майка ми? Започнах да плача и да викам: „Майко, не умирай, обичам те! Аз ще бъда по-добро дете! Моля те, не умирай! Умолявам те, остани при мен!“ Тя едва можеше да говори, затова прошепна: „Обадих се за линейка преди два часа. Късно е. Губя бебето. А то е голямо - помогни ми. Донеси ми няколко хавлии и една кофа.“ Втурнах се да донеса хавлии, плачейки. Не зная защо, но аз обвинявах себе си за случилото се. „Иска ми се да бях по-добро дете. Иска ми се никога да не съм я натъжавала. О, Боже, моля те, нека да не умира!“
Когато се върнах в стаята ѝ, аз поставих хавлиите между краката ѝ. Веднага станаха червени от попитата кръв. А след миг, частите на мъничко човешко тяло паднаха в кофата. Замръзнах на място, потресена до мозъка на костите си! Майка ми умираше пред очите ми, а аз отново бях безсилна да направя нещо. Бях твърде малка, за да се справя с тази непосилна задача. Минути по-късно една приятелка на майка ми дойде у дома. Заедно с нея отидохме до аптеката, за да купим лекарство, което да спре кървенето. Единственото, за което мислех, че можеше да намеря майка си мъртва, когато се прибера в къщи. Тя лежеше на леглото, цялата покрита в кръв, без да дава признаци на живот. Изтичах при нея, плачейки. Дишаше! Най-сетне линейката пристигна, а аз се бях строполила на пода, плачейки отчаяно.
Майка ми оцеля. Докторът каза, че си е чисто чудо, че е останала жива след толкова много загуба на кръв.
След седем дена изписаха майка ми от болницата и тя се прибра у дома, но беше много слаба. Беше бледа и изглеждаше разочарована, че е оцеляла. В очите ѝ се четеше още повече тъга от преди. Да, беше жива, но напълно мъртва вътрешно. Баба ми, пра-баба и аз се грижихме за нея доколкото можехме. Тя остана на легло доста дълго време.
Няма значение колко тъжна изглеждаше майка ми, аз бях щастлива, че беше останала жива. Ужасно ми липсваше. Помагах в грижите по нея - хранех я и я преобличах. Станах ѝ като майка за известно време.
През повечето време, ние хората, живеем така, сякаш никога няма да умрем. Чуваме, че други умират, че са претърпяли злополука или че са загубили свои близки любими хора. И въпреки това ни се струва, че смъртта е далеч от нас. Но всички ние сме обречени да умрем.
Когато размишлявам върху миналото, някакси отново ми се напомня за определени решения, които трябва да вземем в живота си. Когато пътуваме за някъде с кола, някой може да ни предложи да използваме по-пряк път. Ние решаваме обаче да приемем или не предложението. Този съвет може и да няма никаква стойност за вечността. Това е едно просто, не от особено значение решение, което ще вземем. Но ако някой ни предложи абсолютната истина, ние трябва да я оценим много сериозно и много внимателно, защото тя има вечна стойност. Тя е от голямо значение.
Исус ни предлага вечен живот. Той принесе в жертва живота Си, за да може ние никога да не умрем. Той умря на наше място. Той понесе ... Той взе нашите грехове на Себе Си.
Приятелю, тази истина е по-важна от всички други истини, които ще чуеш през живота си. Решението, което ще вземеш, засягащо тази истина е най-важното, което някога ще ти се наложи да направиш.
Най-съществения въпрос, който се отнася за живота ти е: „Ако днес умреш ... или умреш след няколко минути или точно сега, сигурен ли си, че ще отидеш на Небето?“ Вярата ти ще спаси ли душата ти?
Като малка, аз съм се изправяла лице в лице и с живота, и със смъртта - спонтанният аборт на майка ми, младият мъж с прерязаното гърло, дори агнетата, които колехме всяка година.
Но изминаха много години преди да осъзная, че живота - вечният живот - е решение. До тогава обаче, имах да извървя труден път.

Моят брат: умно дете

След толкова много посещения при доктора, бременности и спонтанни аборти, новината, че майка ми отново очаква дете внесе голяма радост у дома. Бях на 14 и щях да бъда сестра на някого за първи път в живота си. От начало не бях много наясно с чувствата си по отношение на очакваното бебе, но скоро бях включена в планирането и обзавеждането на стаята му, а също и в пазаруването на нещата и дрехите, от които то се нуждаеше. Та, цялата тази еуфория и вълнение около новото бебе започна да ми харесва.
След време, най-сетне, на бял свят се появи едно красиво и здраво момченце. Моите родители го кръстиха Кан. Не разбирах защо неговият пол беше причина за такава радост и празнуване. Баща ми крещеше до покривите от щастие: „Момче е! Момче е!“, а майка ми беше горда, че е родила син.
Не можех да осъзная важността на случилото си до момента, в който баща ми подари на майка красив Мерцедес, за дето му беше родила син. По китките ѝ започнаха да подрънкват много златни гривни, като част от нашите наследствени традиции. Баща ми нае и слугиня, която да се грижи за брат ми и майка ми. Аз се чувствах забравена от собственото си семейство и както биха се изразили американците - чувствах се като „накълцан дроб“.
Често чувах баща си да се хвали какви планове има за бъдещето на брат ми. Той казваше на майка ми: „Това момиче ти го възпитава и виж само каква излезе - твърдоглава и инат! Но моето момче, ще го възпитавам аз!“ Отне ми малко време да разбера колко много родителите ми предпочитаха и ценяха брат ми пред мен, което ме нарани дълбоко.
Това обаче няма значение, защото аз обичам брат си. Кан беше красавец. Той имаше синьо-зелени очи, бяла кожа и руса коса, за разлика от повечето турци. Той беше толкова специален! Започнах да вярвам на това, което баща ми кзваше за него. Скоро и аз започнах да боготворя брат си, сякаш той имаше по-висок ранк, само заради пола си.
Оказа се, че Кан беше доста даровито дете, което освен факта, че беше от мъжки пол, наистина го правеше много специален. Между три и четири годишна възраст, той вече можеше да чете и пише. Родителите ми го заведоха на педагог, който беше от Съединените щати и търсеше деца-гении от различни страни по света. Той беше представител на една организация занимаваща се със свръхинтелигентни деца. Имаше 356 такива деца, избрани от тази организация, а IQ-то на Кан го постави на едно от първите три места в света. Когато получихме резултатите от теста, всички бяхме изумени от отговорите, които беше дал на най-трудните въпроси. А беше само на 4!
Записаха Кан в специално училище, което се посещаваше само от изключително интелигентни деца. Канеха го да участва и в много телевизионни програми. Докато домакинът на предаването го интервюираше, той казваше невероятни неща и обикновено водещият не знаеше как да поддържа разговор с него.
В гимназията аз набирах популярност заради ... брат си. Моите съученици искаха да ми идват на гости, най-вече, за да се запознаят с него. А мен през целият ми живот ме наричаха „идиот“! Продължавах още по-убедително да вярвам в това, особено след успеха, който Кан жънеше въпреки, че той ми помогна да стана по-популярна сред връстниците си. Той беше златното дете, а аз - голямото разочарование. Дали беше истина или не, аз го вярвах с цялото си сърце.
Брат ми ме обичаше. Обичаше ме така, сякаш бях негова майка. Аз също го обичах много. Кан беше умен и очарователен, и просто нямаше как да изпитвам ревност или гняв към него, защото беше много надарено дете. Поне имах достатъчно мозък щом успях да стигна сама до този извод! Кан винаги беше около мен. Той искаше да прекарва време с мен и моите приятели. Той обаче разчиташе на мен за много неща. Въпреки че брат ми беше специалният в нашият дом, Кан правеше така, че аз да се чувствам също специална. Беше му дотегнало да се държат с него като със специален човек. Аз бях единствената, която се отнасяше към него като към приятел.
Когато беше много малък, той често заспиваше на гърдите ми. На него много му харесваше когато го закачах, гъделичках и целувах. С течение на годините, понеже живеехме заедно в къщата на родителите ми, разликата във възрастта ни от 14 години се стопи. Той винаги беше наблизо, готов да ме изслуша и споделя с мен. Кан беше верен приятел и смирен помощник, когато имах нужда от него.


Безусловна любов

Взех двата най-трудни изпита в живота си, за да мога да постъпя в университета. Без съмнение, аз знаех какво желаех да специализирам - литература. Винаги съм искала да бъда писателка. Чувствах, че чрез книгите, които щях да напиша, щях да променя света. Дори вече бях измислила заглавието на първата си книга - Светът , който опознавам докато пиша. Това заглавие ми се струваше доста проникновено. Само как мечтаех за тази първа книга! Дори написах няколко глави. Започнах да изпращам мои есета до различни издателства, но не получавах отговор.
През първата ми година в университета, издателят на едно университетско списание се свърза с мен заради есетата ми. Той беше доста заинтересован от това, което пишех и публикува някои от тях. Един ден обаче ми се обади и ми каза, че иска да поговорим за есетата. Срещнахме се в района на университета. Разговорът ни беше кратък.
Той каза: „Ишик, аз се възхищавам на твоите творби, но всички те са за безусловната любов и не могат да се разбират и възприемат от другите хора. За тях, те просто са безсмислени. Лично аз изпитвам удоволствие когато ги чета. Но другите читатели ги намират за утопични. А есетата ти, които се отнасят за смъртта и ада, са твърде тягостни и мрачни. Това, което всъщност искам да ти кажа ... трудно ми е да го опиша с думи, защото ти си прекрасен човек. Но нашето списание не може повече да публикува твоите есета докато не започнеш да пишеш за нещо по-реалистично ... за нещо, което и другите ще разбират. Хората не разбират безусловната любов ... въпреки, че аз я разбирам.“
Прибрах си вкъщи и плаках с часове. Знаех, че с кариерата ми на писател е свършено. До този момент моята най-голяма мечта беше да пиша. Но сега, започнах да се колебая и реших да приключа веднъж завинаги с писането.
Второто нещо, към което проявявах огромен интерес беше да убеждавам хората да приемат Исляма. С Коран в ръка, аз обикалях из района на университета и се присламчих към една група атеисти. Те се оказаха много интелигентни. Други пък си падаха много по марксизма и ленинизма. Затова седнах да понауча това-онова за идеологията на комунизма, за да съм подготвена за дебати с тях. Харесваше ми да споря с тях по въпроса за съществуването на Бога. Казвах: „Отворете Корана и ми посочете кое да е място в него и аз ще ви го обясня.“
Те не знаеха, че моята пра-баба Нене, ме беше подготвила за подобни разговори. Тя говореше, пишеше и четеше свободно на арабски и знаеше Корана от корица до корица. Винаги съм искала да науча за Исляма. Мислех си, че като науча за Бога и се доближа повече до Него, Той ще отговори на моите въпроси и ще ми помогне в нещастието ми. Бях на 11 когато започнах курс по арабски език и изучаване на Корана. Беше през лятото и ние бяхме в нашата лятна къща. Другите деца се отдаваха на игри и отиваха да плуват, докато аз - радостна, с Коран в ръка и забрадена глава, отивах на курс. След като преминах обучението станах толкова радикална, че исках да посветя живота си на Исляма. Исках да ходя забрадена през цялото време. Моите родители никак не харесаха тази идея - те бяха мюсулмани, но светски хора. Те се обличаха модерно. В тяхната среда не беше особено приемливо да носиш забрадка на главата.
Групата атеисти, които споменах по-горе бяха силно впечатлени от познанията, които имах за Корана. Те ми посочваха глави, в които се разказваше как на мъжете е позволено да бият жени. Отговарях им: „Това не означава, че всеки мъж може да бие съпругата си. Това се е случвало само, ако тя му е изневерила. И не е било жесток бой, а за да я дисциплинира и за да спаси душата ѝ от поквара и развращение.“ Чувствах се така, сякаш можех да отговоря на всеки техен въпрос. Знаех, че те искат да ме уловят по някакъв начин, но аз бях подготвена за предизвикателството. Аз доказвах првотата и на най-фрапиращите стихове от Корана. Използвах и различията в превода и интерпретацията, за да ги убеждавам.
Чувствах се така, сякаш имах отговори за всичко. И ако нямах, бързо намирах нужният отговор. Лидерът на тази група млади атеисти беше един студент по архитектура. Това беше неговата последна година в университета. Той беше мисионер по атеизъм, а аз мисионер по Исляма. Той не само твърдо вярваше, че Бог не съществува, но се опитваше да убеждава и останалите в това. Той и аз спорехме с часове пред тълпата, която винаги се събираше около нас и всеки път тя ставаше все по-голяма.
Омразата, която изпитвахме един към друг се излъчваше от погледите ни.
Той беше изключително умен и образован. Спомням си как изучавах идеологията на комунизма до среднощ, само и само да мога да го поставя на мястото му. Прочетох всяка книга, която той цитираше по време на последният ни дебат. Това включваше и много комунистически лидери, които бяха неговите герои. Книгите бяха написани много интелигентно и много от техните идеи бяха доста находчиви и умни. Не беше възможно да не харесаш идеята за равенство по света. Но комунизмът не функционираше: той беше обречен на провал още от първата си стъпка. Реших да разбера какво точно означаваше той и първото нещо, което открих за него в речника беше „утопия“. Социализъм - „стъпка към комунизма“, което означаваше „стъпка към утопията“. Веднъж атакувах основите му и останалото се срути само. Като мечта, като идея, комунизмът, сам по себе си не беше лошо нещо. Но в реалния свят, нямаше никакви доказателства за успеха му.
Един ден, след като приключихме една от най-ожесточените ни словесни битки, започна да вали и тълпата около нас се разпръсна. Започнах да прибирам листите, книгите и Корана, които носех със себе си, когато той се приближи към мен и започна да говори. В погледа му вече не се четеше омраза. Гледаше ме някак си странно и глупаво дори. Започна да ми рецитира стихове, като изведнъж смени темата и каза, че е влюбен в мен. Щях да повърна! Изкрещях му: „Бих предпочела да умра, отколкото да се омъжа за атеист! Ще свършиш в ада!“
Неговото опровержение: „А ти не, така ли! Откъде знаеш, че ти също няма да идеш в ада? Откъде знаеш, че ще идеш в Рая? Къде в Корана има такова уверение? Покажи ми го!“
Въпреки че беше атеист, той току-що ми беше задал най-важнят въпрос свързан с религията в живота ми.
Той беше прав. Нямах уверението за вечното спасение на душата си. Прибрах се у дома с автобуса, плачейки тихичко. Никога повече не влязох в спор с него. Всъщност, никога повече не го видях. Но неговият въпрос за ада пусна корени в сърцето ми и остана без отговор доста дълго време.
Имах ли в душата си уверението, че нямаше да свърша в ада? Не знаех отговора. Просто ми се искаше да вярвам, че бях спечелила всички дебати с него. Но знаех, че последният го бях изгубила. Не знаех как да потвърдя вечното спасение на душата си. О, как само се надявах някой да ми обещае, че ще ми даде това уверение!

Моите Ромео и Жулиета

Бях на 16 когато започнах да уча в университета. Всички мои съученици бяха по-големи от мен и това ми харесваше. Двама от тях станаха мои добри приятели. Те ме глезеха, сякаш бях тяхната по-малка сестра. Литература - това бяха часовете, които имахме заедно. Повечето от книгите, които изучавахме, аз ги бях чела. Когато преподавателите започнаха да диктуват списъка със задължителните книги, аз дори не трябваше да ги записвам.
Четенето обаче, не беше нашата единствена задача. Ние трябваше да научим 6-7 мъртви езика, наред с отоманския арабски и фарси. И не само да ги научим, но да можем да четем и да правим анализ на литературните произведения написани на тези езици. Това изобщо не беше лесно. Някои от нашите учители бяха светски хора, но други силно вярваха в исляма. Повечето от задължителните книги бяха за исляма. Стихотворенията и разказите бяха направо депресиращи.
Един от авторите, които трябваше да изучаваме беше Мевлана К. Руми Суфи - философ на исляма. Най-вече, той пишеше за любовта и това, че трябва да приемаме хората, което обаче не беше основната тема на Корана. Сама по себе си теологията на Суфи беше един блян ... една илюзорна мечта за нов порядък в религията. Тази ислямска деноминация се доближава най-много до Християнството. Сравних Библията с творбите на Суфи и открих невероятни сходства и прилики. Но въпреки това усещах, че неговото учение не представяше върховната, безусловна любов на Исус към човечеството, затова възприемах Суфи като хуманист.
Харесвах произведенията му, но не желаех да бъда негов последовател, защото той не признаваше Корана напълно.
Мислех си, че бях доста добра ученичка докато не се запознах с един много религиозен мюсулманин в ресторантчето към колежа ни. Той беше изключително начетен и плюс това беше от много религиозно мюсулманско семейство. Неговите родители дори бяха ходили в Мека, за да изпълнят верските си задължения и за да придобият титлата „Хаджи“.
Станахме добри приятели и се чувствахме добре когато бяхме заедно. Скоро осъзнах, че той беше човека за мен. Сгодихме се когато аз завърших колежа. Бях на 19. Моите родители бяха напълно против нашият годеж. В къщи ставаха големи скандали заради моето решение. Баща ми дори ме наби, когато го напсувах, за да защитя любовта си. Но единственото, което аз желаех беше да избягам от тягостният, нещастен съвместен живот с родителите ми под един покрив.
След всичките проляти сълзи и мъки, през същата година ние сключихме брак. Проблемите ни обаче започнаха почти веднага: през целият ни меден месец, той не ме докосна. От своя страна, аз се страхувах от сексуалния акт, но от друга - той изобщо не демонстрираше и най-малкото желание да ме докосва. По-късно,разбира се, че опита, но всичките му опити бяха пълен провал. Мен ме беше страх, а той имаше сериозен проблем!
Скоро след това започна и кошмара малтретиране. По време на нашият годеж, той беше разкрил някои признаци на насилие. Но това беше нищо в сравнение с ужаса, който започна три месеца след сватбата ни. Малко преди това аз нежно и благо му говорих за нуждата си от интимност по между ни. Той избухна и се разкрещя, че не той, а аз съм имала проблем. Започнах да се обличам хубаво и се опитвах да изглеждам до колкото можех по-красива. Приготвих вкусна вечеря и запалих свещи.
Живеехме на шестия етаж в един жилищен блок. Той ми се обади по домофона, за да сляза долу, понеже сме били поканени на гости у братовчед му за вечеря. Аз не му се покорих - просто исках той да се качи горе, за да види изненадата, която му бях приготвила. Той обаче продължаваше да натиска звънеца здравата. Тогава аз отворих прозореца и му викнах да се качи горе. Бях абсолютно сигурна, че щеше да му достави удоволствие да ме види в красивата ми рокля.
Но в момента, в който отворих пътната врата, той ме удари, ритна ме и започна да ме нарича с всички лоши имена, с които една жена може да бъде наречена, псувайки ме през цялото време. Целият ми свят се преобърна с главата надолу. От този момент нататък отчаянието и мрака ме обладаваха все по-силно.
Няколко пъти, съвсем сама, без неговото знание, отидох до болницата, защото кървях много силно след побоищата. Веднъж дори отидох в полицията и помолих за помощ. Офицерът отговори: „Погледни тези сгради, къщи и апартаменти. Всички те преживяват същото нещо. Не можем да приютим всички жени и да арестуваме техните съпрузи. Прибери се у дома и се дръж по-добре, за да не те бие толкова много съпруга ти. Но ако го напуснеш, ти ще станеш или проститутка, или ... курва. Не си навличай позор и срам като споделяш личния си живот с другите. А сега се прибирай вкъщи!“ Отидох си и послушах съвета му.
Малтретирането и побоищата се превърнаха в рутина в ежедневието ми. Свикнах да ходя на семейни вечери веднага след като получавах поредната порция бой. Научих се да почивствам лицето си и да се гримирам добре, за да прикривам синините. Започнах да нося и блузи-поло, за да скривам оптечатъците от пръстите му по врата си, когато ме душеше. За всеки път имах готово някакво обяснение, потулващо истината. Научих се да имитирам радостна усмивка, докато вътрешно плачех безмълвно.
Спомням си, че един ден отивахме на гости на сестрата на мъжа ми. Минахме през магазина, за да купим хляб. Докато вървяхме към техният дом, той започна да ме удря с хляба. Разкървави брадичката ми, удряйки ме там на улицата. Първоначално не разбрах защо го прави, но после разбрах, че съм го обидила, понеже съм разговаряла с момчето-касиер в магазина. Във въображението на съпруга ми се бяха зародили зли мисли и той просто не можал да се сдържи. Лицето ми беше покрито със синини. Преди да влезем в къщата на сестра му, поизчакахме малко отвън, за да поспаднат отоците. Почистих лицето си и се гримирах, а той хвана ръката ми, сякаш нищо не се беше случило. През цялата вечер пред роднините си, той открито демонстрираше колко много ме обича.
Години по-късно аз осъзнах, че неговите шамари и удари бяха оставили постоянен белег на брадичката ми. Дори и днес, все още ме наболява когато говоря по-дълго време. С течение на времето болката поотшумя, но все още предпочитам да пиша, отколкото да приказвам.
Никой не знаеше за положението, в което се намирах. Нито на моето семейство, нито на приятелите, нито на колегите ми им минаваше през ума, че в брака ни имаше проблеми. Държахме се като „щастлива двойка“ доколкото ни беше възможно. Съпругът ми ме целуваше и прегръщаше пред нашите приятели и роднини. А аз много се срамувах от факта, че все още бях девствена, въпреки че бях омъжена от няколко години, за което той обвинямаше мен, наричайки ме „инвалид“.
Няколко години след като се бяхме оженили, аз прочетох статия в едно списание, в която се разказваше за омъжени жени, някои от тях повече от 10 години, които са все още девствени. Обадих се в клиниката, чийто телефонен номер беше публикуван под статията. Жената, която прие телефонното ми обаждане беше много мила. Тя ми отговори, че трябва да отида заедно със съпруга си на лична консултация. Много деликатно и с разбиране, тя допълни: „Проблемът не е само твой, но и на съпругът ти. Ти се страхуваш, че той ще те нарани. Той малтретира ли те?“ Не ѝ отговорих. А тя повтори, че трябва да идем на консултация като двойка. Когато съпругът ми се прибра в къщи аз му показах статията и го помолих да идем заедно за съвет. А той отговори: „Ти си тази с проблема. Защо и аз трябва да ходя?“ С това се сложи край на темата.
През всичкото време, аз и съпругът ми продължавахме да играем ролите си. Не исках никой да разбере за нашият проблем. Не мога опиша гнева, който носех в сърцето си. Събирах и подтисках всичко в себе си. Давах израз на гнева си само когато карах кола. Бях отлична шофьорка и изливах яростта си на пътя. Всъщност, бях повече от отлична - карах бясно! Ако бях решила да не дам предимство на някоя кола, това наистина означаваше, че нямаше да дам предимство. Много често изподрасквах колата си, карайки по тротоарите, само и само да не изгубя „състезанието“ с някого. Мислите си, че можете да видите тези неща само по екшън филмите? Но в моя живот - те бяха реалност. Карах с пълна скорост и не ме интересуваше дали щях да умра. Не ми пукаше. Спомням си как веднъж някой беше паркирал на моето място пред блока. Спуках му гумите. Стигнах до там, че се бях изправила против целия свят, а и той на свой ред - срещу мен. Можете да замените думата „свят“ с „Бог“.

Работата - бягство от действителността

През целият си живот съм се борила с гнева, скръбта и тъгата. А сега, преживявах тежка депресия без да осъзнавам това. Мразех се. Мразех блатото на безнадеждността, в което бях затънала! Няколко пъти се самонараних с нож, опитвайки се да видя дали мога да се самоубия. Връщайки се назад в спомените си, виждам съвсем ясно как Бог ме е опазил да не го направя, тъй като Той е имал по-добър план за мен.
Много хора, които принадлежат към културата на Средния Изток, преживяват депресия без дори да знаят това. Тя леко се промъква в живота им и покорява всеки без значение на колко години е. Познавах едно дете, което беше само на 11 и преживяваше дълбока депресия. Много хора не са обучени да разпознават симптомите на депресията, но ако ги видят, те са изправени пред огромна дилема: кого да потърся за помощ? Професионалната помощ по отношение на депресията в Турция не е толкова достъпна колкото в Щатите или Европа. Ако ти ходиш на лични консултации или си потърсил професионална помощ и някой от близките ти или съседите разбере това, то до края на живота си ти носиш етикета, който веднага ти лепват - луд.
Докато пишех тази книга, аз бях на около 30, и осъзнах, че по онова време майка ми беше в депресия. Когато наскоро разговарях с нея, тя най-накрая призна, че е страдала от депресия повече от 35 години. И тя не е единствената. В Турция има много жени като нея.
Отново задавам този въпрос - при кого можеш да потърсиш помощ? В Турция, аз надявах усмихнатата си щастлива маска и прикривах болката и неудачите си. Тъмната страна на живота ми трябваше да бъде добре скрита и потулена. Но ... болеше.
Години по-късно научих, че единственото, което може да те освободи от депресията, е свръхестествената сила на Бога. Когато природните закони не могат да ти помогнат и изцелят, тогава се намесва свръхестественатасила на Бога и върши своите чудеса! Аз бях в депресия, откакто бях малко дете, но тогава не знаех това. Когато бях млада жена в главата ми започнаха да се въртят мисли за смоубийство. Молих се на Аллах да отнеме живота ми, защото ме беше страх да го сторя сама. При Исляма, ако някой се самоубие, той или тя, отива директно в ада. Чувствах се така сякаш вече живеех в ада, но пък не исках да живея там за през цялата вечност.
В живота ми царяха хаос и болка. В един момент мразех садистичният си съпруг, а в друг - го обичах. В същото време вярвах, че не бих могла да живея без него. Сякаш той беше моят бог и от друга страна - моят най-добър приятел. Той беше причината поради, която съществувах. Няма значение колко абсурдно и дори ненормално ми звучи горното обяснение сега, тогава, аз бях напълно заслепена и исках да му служа в пълно подчинение и преданост.
След като сключихме брак, нашите приятели последваха примера ни - женеха се, но и имаха деца. Аз бях изключително депресирана, защото не можех да забраменея поради липсата на сексуален живот, което ме караше да се чувствам и като човек с увреждания. От друга страна, след първата ни година съвместен живот, бях благодарна, че нямаме дете.
Всеки път когато се опитвах да изглеждам привлекателна, той казваше: „Нека да си го кажем направо: ти не си красива! Каквото и да правиш, ти не си красива жена. Не го ли разбра най-сетне?“ Какво друго можех да направя, освен да му ... вярвам. „Аз се ожених за теб заради парите на баща ти.“, призна той един ден. Моят съпруг прекарваше голяма част от свободното си време със своя брат-ислямски фанатик. Той имаше и компания, с която се събираха да пият и играят комар. Прекарваше повечето нощи навън из казината, проигравайки нашите пари. Не можеше да се задържи на едно и също работно място повече от месец-два. Той винаги намираше някакво оправдание: колегите му му завиждали заради нещо, което направил и затова шефа му го уволнил. Скоро обаче тези извинения взеха да дрънчат на кухо.
За мен, работата беше нещо съвсем друго. Баща ми ме беше обучил да бъда перфектният служител. Той ме научи как да се справям с разрешаването на проблеми, да бъда инициативна и да проявявам творчество, а също така и на важни принципи - обслужване и отношение към хората. В допълнение към това, след като завърших университета, в продължение на няколко години аз работих в една японска компания. Преките ми началници бяха японци - работливи, дисциплинирани и много интелигентни хора. Това беше първата ми работа на пълно работно време. Научих много от тях: работна етика, отдаденост, организационни умения и управление на ресурси. Те винаги ме питаха в кое училище съм учила и къде съм продължила образованието си след това. Те се чудеха как можех да работя по този начин. Нито за миг не се поколебавах да им разказвам как баща ми ме беше обучил и че бях работила и за една японска корпорация.
Да бъда на работа - това беше единственото удоволствие в живота ми. Работата ми носеше удоволствие, а също и беше моето бягство от действителността. Изкачвах се нагоре по стълбата към върха на кариерата си лека-полека. Бях асистент на председателя на борда на много известна корпорация, организираща събития и мероприятия за дипломати и бизнесмени - мъже и жени - от най-висок ранг, от Америка и Европа. Съпругът ми нямаше проблем, че постигах успехи в работата си, щом заплатата ми отиваше в неговия джоб. Ако трябваше да си купя нови обувки да речем, той ми казваше да искам пари от родителите си. Въпреки че се справях отлично в работата си, аз се страхувах, че той може да ме напусне. Макар че бях емоционално и физически малтретирана, аз намирах вина за това само у себе си. Вярвах, че съм лоша съпруга и че не съм достатъчно добра за него. Постоянно се самоосъждах и вярвах в собствените си осъждения; вярвах, че заслужавам да бъда бита.

Оскърбление по време на Рамадана

През 1991 г. аз реших да спазя Рамадана - деветят месец на ислямската година, като постех през целия ден. Спазвах този празник всяка година, откакто бях навършила 7. През един от дните на празника аз бях жестоко бита от моя съпруг. Той ме събори на пода и ме рита безмилостно. Това, което провокира неговият изблик на гняв, беше желанието ми да завърша мастерска степен. Ние нямаше да похарчим и стотинка за това, защото родителите ми се бяха съгласили да поемат разноските по образованието ми. Съпругът ми крещеше: „Ученето не е за глупави хора като тебе!“ Той хвърляше учебниците ми из апартамента, създавайки пълен безпорядък. Той ме удряше безмислостно докато остана без дъх. Аз лежах на пода, потънала в кръв, молейки го да не ме удря повече. Имах много малко сила, за да се отбранявам, защото през целият ден бях постила. Треперех неудържимо на пода. Костите ме боляха. Чувствах се така сякаш не струвах и пукната пара.
След като постих още един ден, той ми каза да ида в джамията, за да се науча да бъда по-добър човек. Забрадих се и отидох. Сградата беше претъпкана. Когато седнах на пода, в помещението за жените, останалите жени започнаха да ме гледат с неприязън и омраза - бях 19 годишна млада жена по онова време.
Една от тях ми каза: „Ти си с лакирани нокти. Трябва да си изчистиш лака преди да започнат да четат молитвата в джамията, иначе Аллах няма да приеме молитвите ти.“ Не ѝ отговорих. Не бях яла цял ден. На всичкото отгоре ме бяха били. Просто нямах сили да ѝ отговоря.
Моето мълчание я раздразни още повече. Тя каза на приятелката си, която седеше до нея: „Тази ще иде в ада; тя не знае, че Аллах не харесва горди жени. Това момиче дори не благоволи да ми отговори.“
Отново запазих мълчание. Цялото тяло ме болеше от боя. Сърцето ми също се пръскаше от болка, понеже никой не ме обичаше, а всички ме отхвърляха и страняха от мен.
Имама започна проповедта си, проклинайки враговете, а това бяха християните и евреите. Той проповядва свещена война - джихад. Аз просто седях там и слушах как изливаше гнева си. След всяка произнесена клетва, той казваше „амин“, заедно с всички присъстващи. За момент погледа ми се плъзна по хората, забелязвайки, че никой не изразяваше любов. Тук цареше омразата. В къщи, имах за съпруг насилник, който ме малтретираше емоционално и физически. В джамията - средището на моята религия - властваха омразата и страха. Къде можех да намеря мир и щастие?
Докато седях на пода в онази джамия и мечтаех за свобода, аз не осъзнавах, че съвсем скоро щях да преживея мира, за който толкова силно жадувах.

План за бягство

Бяха изминали четири години откакто сключихме брак, а все още не бяхме станали съпрузи в истинския смисъл на думата и аз все още бях девствена. По онова време работех в един от най-известните и проспериращи текстилни и строителни холдинги в страната, който имаше 29 дъщерни компании, като асистент на президента, собственика и председателя на борда. Всеки ден отивах на работа в 6 сутринта, не защото от мен се изискваше да бъда толкова рано на работното си място, а само, за да се измъкна от къщи преди съпруга ми да се е събудил.
Една сутрин, шефа ми се върнал рано сутринта от едно бизнес пътуване из Европа и решил да дойде направо на работа. Когато ме видя в офиса толкова рано, той не повярва на очите си.
„Какво правиш тук толкова рано?“, попита той.
„Работя.“, отговорих аз, сякаш беше съвсем нормално нещо да съм на работа по това време.
„Толкова рано? Твърде рано е, за да си тук!“, възкликна той.
„Обичам работата си.“, отвърнах аз.
Единственото, което интересуваше моят шеф, беше отговора ми и това беше правилният отговор. Самият той беше работохолик и му беше приятно хората да го признават за такъв. След като ме видя толкова рано в офиса, той започна да ме натоварва с по-отговорни задачи. Скоро след това, аз управлявах част от бизнеса му, поемайки върху плещите си много предизвикателни проекти, които включваха подготвянето на събития и мероприятия в Европа и най-вече в Германия. Съпругът ми нямаше нищо против да пътувам сама, стига да му носех дрехи от неговите любими дизайнери Гучи, Армани и Версаче. Той получаваше нов гардероб всеки път когато се върнех от бизнес пътуване из Европа. Но когато започнах да пътувам, пред очите ми се откри един напълно нов свят. Тъй като се справях отлично с възложените ми задачи, аз получавах и много похвали от шефа си и неговите влиятелни контакти. Срещах се с влиятелни бизнесмени, но когато ми оставаше мъничко свободно време, аз пазарувах из марковите магазини дрехи за съпруга ми.
По време на тези пътувания, аз видях мъже, които се отнасяха към жените по съвсем друг начин, отколкото мъжете, принадлежащи към моята култура. Към жените се отнасяха с уважение и ги ценяха. Всичко това отвори очите ми. Веднъж присъствах на един банкет, който беше организиран за много важни европейски дипломати и политици. Трябваше да напусна за момент тържеството, за да отида до тоалетната. Станах от мястото си и казах: „Извинете ме.“ В този момент всички мъже, седящи на масата заедно с мен, се изправиха. Не разбирах защо и зададох въпроса: „И вие ли искате да отидете до тоалетната?“ Всички избухнаха в смях. Когато се върнах и исках да заема местото си, те отново се изправиха.
Лека-полека, аз започнах да опознавам един свят, в който жените имаха същите права и достойнство, както мъжете. Започнах да мечтая за такъв начин на живот. Скоро и любовта, която имах в сърцето си към моя съпруг започна да повяхва. Стъпка по стъпка, дебелата ми глава започна да осъзнава, че някъде там има далеч по-добър живот за мен. Постоянно мечтаех за живот на съвсем друго място, където щях да се наслаждавам на така желаната свобода. Мечтаех по бизнес срещите, в самолета, на пътя ... за една малка стаичка или студио, което да бъде само мое и където никой нямаше да се отнася с мен като с боклук. Започнах да възприемам живота без мъж, който постоянно ме биеше.
Когато се връщах у дома от своите бизнес пътувания, съпругът ми ме очакваше с нетърпение. Първото нещо, което правеше беше да отвори куфара ми и да търашува из него, за да намери скъпите дрехи, които му бях донесла. Но колкото и да му купувах, никога не беше достатъчно. Той често роптаеше: „Казах ти - цветът да е ледено-синьо. Това да ти прилича на ледено синьо?“
С много подаръци, подкупвайки го и обещавайки му по-добър живот с повече пари, аз най-накрая успях да го убедя, че ще е добре да завърша мастерска степен свързана с управление на бизнеса. След толкова дълго време, през което бях търпяла побоища и страдания, той се съгласи да ми позволи да се запиша на вечерен курс. И без това, той почти не си беше вкъщи по това време - или обикаляше из баровете, или пилееше пари из казината. Връщах се от курса си в празен апартамент.
Докато учех, аз продължавах да работя в бизнес света. Шефа ми се съгласи да огранича бизнес пътуванията си, за да мога да уча. По този начин, съпруга ми и аз не се виждахме много често. Въпреки това, той беше изключително доволен да получава финансовите благословения от моя къртовски труд.
Докато учех и пътувах, очакванията за моето бъдеще ставаха все по-обещаващи и обнадеждяващи. Осъзнах, че никога не бях обичана от някой специален човек, на когото можех да се доверя за една нормална, без побоища и обиди връзка. Дори и да не се виждахме толкова често, аз все още бях подвластна на съпруга си и той упражняваше неимоверна власт над мен. Страхувах се от него ужасно много, знаейки, че той беше способен да ме нарани сериозно или дори да ме убие в момент на ярост. Но въпреки всичките ми страхове, аз бавно започнах да подготвям себе си и сърцето си за един живот без мъжа до мен. Това беше най-смелото решение, което някога бях вземала.

Еднопосочен билет за свободата

Най-накрая, беше 1994 г., аз взех твърдото решение да избягам. По някаква случайност през онзи ден и двамата си бяхме вкъщи. Ей така изведнъж, той започна да ме обвинява за неща, които не бях направила. Наблюдавах го със свито от страх сърце, как настроението му направи обратен завой и той полудя и се развилня. Не смеех да гъкна докато той ме заплашваше с ужасните неща, които щял да ми причини, ако съм го напуснела и започна да ме бие. Явно е усещал, че ще го напусна завинаги. Трябва да е забелязал как огънчето на любовта ми към него, горящо в очите ми е угаснало. Той насила ме изкара на балкона и опря нож в гърлото ми. Острият връх на ножа почти докосваше врата ми и аз затаих дъх сякаш, за да се предпазя от евентуално нараняване. В този момент, най-различни мисли заливаха съзнанието ми; смесени чувства, изпълнени с гняв, страх и отчаяние.
Много пъти ми се е искало да бъда достатъчно силна, за да изтръгна ножа от ръцете му и да мога да го използвам в своя защита, за да го накарам да ме моли да пощадя живота му, така както аз го умолявах. Знаех, че не бях достатъчно силна, за да го отблъсна. Тогава изведнъж, той ме пусна, обърна се и излезе от апартамента. Навярно отиде да пие уиски и да играе комар. Разбирах, че бягството ми от него никак нямаше да е лесно. Той зависеше от мен финансово, но имаше и свободата да ме малтретира. Мечтаех да замина надалеч - толкова далеч, че никога да не може да ме намери. Исках да отида в друга земя, Америка, страната на свободните. Нямах си на идея как щях да постигна своя план, но дори само мечтата за това ми даваше сили и щастие.
След като взех твърдото решение да го направя, нещата от самосебе си започнаха да се подреждат. На едно моите бизнес пътувания до Париж, аз се запознах с едно момиче от Испания - Мария. Между нас се зароди добро приятелство. По време на едно от нейните бизнес пътувания из Европа, тя дойде в Турция, за да посети компанията, в която работех аз. Разхождах я из града и така скрепихме приятелството си още повече. Споделих с нея мечтата си да напусна съпруга си. Мария ме насърчи и ми даде личният си телефонен номер и адреса си.
Знаех, че един от проблемите ми щеше да бъде да получа виза. Свързах се с колега от нашата компания, който отговаряше за уреждането на визи, когато се налагаше да пътуваме. (А моята компания тъкмо беше открила клон в САЩ). Казах му, с изключително уверен и твърд тон, че ми предстои бизнес пътуване до там. Не исках да получа виза в последния момент. И тъй като заемах много висока позиция в нашата компания, той не ме попита нищо, просто взе паспорта ми и след три дни ми го донесе с десет годишна бизнес виза за САЩ! Не можех да повярвам! Вече усещах вкуса на свободата! После си купих еднопосочен билет до Америка, шест месеца напред от запланувата дата на моето бягство.
Боят, който получавах у дома ставаше все по-жесток, но вече имах надежда. Имах мечта - да избягам там, където щях да бъда свободна. Имаше само още една трудност, която трябваше да преодолея - трябваше да получа развод от мъжа си. Не исках да тръгна без да съм скъсала всички връзки с него. Но в Турция, и това беше всеизвестен факт, че за да получиш развод, ще трябва да минат няколко години с многобройни дела в съда. Не можех да си позволя да изгубя толкова много време. Един ден, тайно се срещнах с приятелка, която току-що се беше дипломирала от юридическия факултет, но пък никога не беше представяла дело в съда. Тя беше шокирана когато ѝ разказах за трудното положение, в което се намирах. Тя дори не можеше да си представи нещата, които бях и все още преживявах.
Докато двете умувахме как да се измъкна от този брак, аз споменах, че бракът ни все още не беше консумиран. За моя огромна изненада, приятелката ми започна да се смее истерично. В първия момент не разбрах какво точно беше за смях в цялата история. Аз виждах само едно непреодолимо предизвикателство. Бях затворена в клетка, от която не можех да се измъкна! Но тя продължаваше да се смее, което взе да ме ядосва. Накрая, когато видя сериозният израз на лицето ми, тя се поуспокои и каза: „Разбира се, че има начин да се разведеш. Законът казва, че ако първите три месеца след сключването на брака, той все още не е консумиран, съдът автоматично ще разведе младоженците. Само ни трябва официален документ от доктор, който да удостовери, че ти все още си девствена.“ Аз очаквах този развод да се проточи с години, а то - до няколко седмици и щях да съм разведена! Обаче имаше един огромен проблем с този план: тъй като този факт беше унизителен удар по мъжкото достойнство на съпруга ми, той определено щеше да ме убие, ако го разкриех. Ако един мъж от Близкият Изток получи развод поради тази причина, това за него ще бъде най-голямо оскърбление и пълен позор. Разбрахме, че трябва да планираме нещата много внимателно. Разделихме се, обещавайки си и двете да мислим как да преведем плана в действие.
След няколко дена, като се прибрах от вечеринят си клас, аз заварих съпруга си да ме чака във всекидневната. Изглеждаше много ядосан. Светкавично реших да не си свалям обувките, а да му кажа, че съм забравила нещо в колата, след което избягах от апартамента, колкото можех по-бързо. Скочих в колата и настъпих газта. Той се опита да ме догони, но не успя. Той нито можеше да шофира, нито притежаваше кола. Разчиташе на приятелите си да го водят тук и там.
В крайна сметка се озовах в къщата на родителите си. Баща ми отвори вратата. Когато ме видя посреднощ на прага, той веднага разбра, че нещо не е наред. Татко ме прегърна силно и продължително ... неочаквано ... показвайки ми, че го е грижа за мен. Сломена, избухнах в сълзи и подсмърчайки му разказах всичко за моя неуспешен брак. Той не знаеше, че бях толкова жестоко малтретирана. Докато говорех видях как лицето му потъмня като буреносен облак от гняв. Беше бесен, понеже съпругът ми се отнасяше толкова лошо с мен. Увери ме, че той никога повече няма да ме докосне.
Тази нощ беше началото на промяната в живота ми. От този момент нататък, където и да отидех, имах ескорт - някой от моето семейство винаги ме придружаваше. Успях да завърша обучението си и цялото ми семейство присъства на дипломирането ми. Няколко дни по-късно, с баща ми до мен за подкрепа, аз се обадих на съпруга си и му казах, че искам развод. Разбира се, той обезумя. Казах му, че ако не ми даде развод, аз ще представя в съда официален документ от доктор, че все още съм девствена, след което ще разпратя копия от него на цялото му семейство и на приятелите му. Той започна да ме псува и да ме заплашва, след което трясна телефонната слушалка.
В продължение на няколко седмици, той продължаваше да ми се обажда по телефона и да ме заплашва. Но при всяко следващо обаждане, гласът му поомекваше. Той беше разбрал, че баща ми знаеше как ме е малтретирал. Много от бизнес партньорите на татко му помагаха да ме пази. Той имаше и доста връзки в обществото. Аз се изненадах когато гневът на мъжа ми започна да поутихва и когато ме замоли да се прибера при него у дома - нямаше пукнат лев, беше разорен.
Най-накрая, той се съгласи да подпише документите, но при условие, че му оставя някой имот, който беше на името на двама ни, а също и парите в спестовната ни сметка. Приех предложението, но с уговорката, че ще му оставя само половината пари. Обещах му, че ще работим върху взаимоотношенията си и ще започнем всичко отначало. Това последното обещание беше чиста лъжа, но той прие условията.
Бях в шок, че се бях отървала от него толкова лесно. Години по-късно, аз осъзнах, че моят жесток съпруг, всъщност е бил голям страхливец. Също така научих, че когато една жертва започне да надига глас и да търси помощ, отстоявайки правата си, тя вече е тръгнала по пътя към свободата си. В моя случай, съпругът-насилник се превърна в овца, която се страхуваше от гнева на баща ми.
Отидохме в съда с нашите адвокати и свидетели. Дори и един журналист присъстваше. Съпругът ми плачеше. Аз се опитвах да изглеждам силна и да не се поддам на неговите игрички. Разбирах, че се намирам на безопастна територия. Получихме развод по взаимно съгласие.
Получаването на развода ми беше по-лесно отколкото си представях. След като всичко беше уредено, бившият ми вече съпруг започна да се държи много мило с мен. Той ме помоли да започнем нашият брак, както аз - престорено - бях обещала. И понеже аз бях неговата финансова стъбилност, той говори за мен много добри неща, опитвайки се да ме спечели отново. Той ме попита: „Как може след толкова много години да ме напуснеш сякаш съм нищо?“ Аз отговорих спокойно: „През всички тези години, през които ти ме малтретираше и ме биеше жестоко ... всеки път когато понасях ударите ти, аз се заклевах пред себе си, че ще те напусна, както и правя сега!“ Ролята на жертва, която се опитваше да играе, нямаше да мине.
Няколко вестници писаха за развода ни. А няколко дни след последната ми среща с бившият ми съпруг, аз седях в самолета, носейки се към страната на моите мечти. Летях към свободата. Или ... поне така си мислех аз.
Никога повече не го видях.

Свобода

След дълъг полет аз най-сетне пристигнах в моят нов дом: Америка. Когато самолетът се приземи ми идеше да се разкрещя от радост. Бях само на 24, но вътрешно се чувствах на 80. Минах през митницата доста бързо, наслаждавайки се на свободата и надеждата, които Америка предлагаше. По-късно разбрах, че граничните служби не позволяват на никого да влезе в страната, ако билета му е еднопосочен и е с туристическа виза, но когато проверяваха документите ми, никой не поиска да види самолетният ми билет.
Очакваше ме един напълно нов ден - но живота далеч не беше перфектен. Осъзнах, че няма значение в коя част на света се намираш, ти си си ти. Вътрешно не си се променил - нищо, че живееш на другия край на света. Няма значение колко страни ще обиколиш, колко стила прически ще смениш - вътрешно, сърцето ти, си остава същото. Може да промениш името, националността си и други неща външно, но освен, ако не промениш отношението си, вътрешното си същество, вътрешния мъж или жена, ти винаги ще носиш със себе си обстоятелствата си и твоето старо аз.
В моя случай, аз носех белезите, провалите и рабската психика - манталитета на жертвата от страната, от която идвах. През следващите няколко седмици бях напълно сама, докато вече не можех да понеса самотата. Не знаех как да оцелея без да имам мъж до мен. Каква ирония само - след всичкия бой, който бях получавала от бившия си съпруг! Но въпреки, че аз бях тази, която финансово обезпечаваше брака ни, аз все още се нуждаех да имам мъж до себе си, който да ми казва какво да правя с живота си. Осъзнавах, че съм кодепендент (бел.пр. - кодепендент - Съвместната зависимост възниква когато двама души започнат връзка, защото нито единият от тях не чувства, че може да живее и да се справя сам. Нито един от двамата партньори не се чувства самостоятелен и способен да се живее сам. И двамата се стремят да се усъвършенстват психологически, буквално връзвайки другият партньор към себе си.)
Веднага след като се нанесох в жилището си, аз започнах да прекарвам цялото си време учейки езика. Започнах да чета лесни детски книжки и да гледам много телевизия. Повтарях думите, които чувах, опитвайки се усилено да ги запомня и да подобря произношението си. По принцип, аз обичам да научавам нови неща, и исках да мога да говоря и да пиша на английски. Не ми беше много лесно, но бях твърдо решена да се справя. По-късно се записах и на курс, за да мога да подобря езика си. Но през това време езиковата бариера оказваше влиянието си. Хората не ме разбираха добре, поради силния ми акцент. Чувствах се още по-несигурна, заради лошото ми произношение. Превърнах се в интроверт, стеснителен човек, защото не можех да поддържам разговор с останалите.
Нямах никакви приятели и това ме караше да се чувствам още по-самотна. Страхът от самотата и мисълта, че можеше да умра съвсем сама, ме разяждаха. За първи път в живота си разбрах какво наистина е самота. Винаги съм се чувствала самотна, но сега започнах да усещам самотата по-дълбоко. Нямаше значение колко души имаше около мен - аз бях съвсем сама. Може да си заобиколен от тълпи, но да си най-самотният човек на земята. А при други обстоятелства може да се намираш на безлюден остров, и съвсем да не се чувстваш самотен.
Молех се на моя бог, но не получавах отговор. Нямах лични взаимоотношения с него. Молитвите ми се връщаха при мен празни. Бях в чужда страна, с болката и несгодите от миналото си, а нямаше с кого да разменя две думи. Нямаше кой да ме насърчи и обнадежди. Раните ми се нуждаеха от изцеление, а аз нямах лекарството. Бях отчаяна. Започнах да се моля на Аллах по своя си начин да ми даде нов съпруг. (Връщайки се назад в спомените си, мога да кажа, че се научих да внимавам за какво се моля! Ако истинският Бог, Господ Исус Христос не чува молитвите ти, то дявола определено ги чува.)
Скоро след това, аз се обадих на моята приятелка Мария от Париж. Тя не можеше да повярва, че съм постигнала мечтата си. Оказа се, че аз живея само на един час от мястото където тя живееше. Доста често разговаряхме по телефона. Споделих ѝ, че се чувствам много самотна и тя измисли страхотен план. Мария живееше с приятеля си, който имал приятел, и той ... не бил обвързан с никого. Подскочих от радост, че ще се запозная с нови хора. О, никога не бях имала гадже! Щеше да бъде точно като по филмите! И той нямаше да е от Близкия Изток!, си мислех аз. Но от друга страна ме беше страх, защото си казвах: Аз съм грозна и глупава. Дори не мога да говоря езика. На него ще му е скучно с мен.
Но моята приятелка настояваше да се запозная с него. Тя му даде телефонният ми номер и той ми се обади. О, каква бъркотия стана само! Моят английски беше ужасен и разговорите ни по телефона бяха кратки. Въпреки смущението и чувството на неудовлетвореност, които изпитвах, аз все пак се опитвах да комуникирам с моя никакъв английски. Мислех си, че това е по-добрият вариант за мен, отколкото да не мога да упражнявам английския си с никого и да си седя сама.
Един ден той ми каза: „Толкова сладко звучиш! Бих искал да се срещнем.“
„Окей.“, отговорих аз, без наистина да разбирам какво точно ми беше казал. После го помолих да повтори и потрети казаното и чак тогава успях да го разбера. Той дойде в моя град и се срещнахме в един бар в стил „среща на сляпо“. По телефона си бяхме казали кой с какво ще бъде облечен, за да можем да се разпознаем. Когато най-после се запознахме, той каза: „Сега вече мога да повярвам колко си красива!“
„Красива? Аз?!“, мислех, че не съм разбрала нещо. Но той повтори няколко пъти колко съм хубава и специална. Най-накрая схванах - той наистина мислеше, че съм красива. Той беше влюбен в мен и аз в него. Бях се влюбила в първия човек на земята, който ме намираше красива и привлекателна, а на всичкото отгоре никой и нищо не ме ограничаваше. Родителите ми не бяха наблизо, а и ограниченията на културата и традициите ми също бяха останали далеч зад мен. Хей, ние сме в Америка и тук всичко е позволено, си мислех аз. Дори не исках той да ме ухажва. Отдадох му се твърде лесно, когато и двамата бяхме пияни. Той ме обожаваше. Не разбирах много добре английският му, но го харесвах за това, че ме обичаше толкова много. Това беше всичко, от което се нуждаех - някой, който да се грижи за мен, да ме обича безусловно и да мисли, че съм красива и прекрасна. Всичко, което исках от живота беше да съм обичана.
Въпреки това, дълбоко в себе си, аз не бях сигурна дали някой мъж може да ми даде този вид любов, за която аз жадувах. Но аз бях отчаяна и бях готова да опитам всичко, само и само да изтрия чувството на самота от живота си.

Така и не се научих

След като бяхме ходили само три месеца, приятелят ми и аз сключихме брак. Семейството му беше в шок. Аз също. Майка му и сестра му роптаеха срещу мен и не ме приемаха. Но в началото на мен изобщо не ми пукаше за техните чувства. С течение на времето обаче, аз започнах много лесно да се обиждам и засягам от тяхното отношение към мен. Вярвах, че ме мразеха. На свой ред и аз им отвръщах със същото. Точно поради тази омраза трябваше да се справям с доста проблеми с моите свекъри.
В къщи бях щастлива, защото се чувствах обичана за първи път в живота си. Радвах се, че той работеше. Това ми даваше сигурност. Забременях и много се вълнувах, че ще си имаме бебе. Ходех по купони със съпруга ми, въпреки че бях бременна. Разбира се не пиех алкохол, но където и да отидеше той, аз бях с него. Той беше отявлен купонджия, както сам обичаше да се нарича.
Обаче в нашия брак имаше доста недоразумения. Една седмица всичко между нас беше абсолютна идилия, но на следващата - ние постоянно се карахме. Дори и да имахме разправии, той никога не ми посегна и не ме нарани физически и това ме караше да се чувствам добре. Или поне така си мислех.
Понякога потиснатите в мен емоции като болката и травмите от миналото, изплуваха на повърхността. Изпадах в депресия и бях унила. Никой няма да ме обича истински ... никой не го е грижа за мене ... никой не ме разбира. Сърцето си все още носеше дълбоките рани и белези, които кървяха. И въпреки това, се опитвах да започна нов живот с някого, когото едва познавах. Сега, когато се обръщам назад виждам ясно колко отчаяна съм била. Всеки ден надявах на лицето си нова маска, за да скрия болката, гнева, тъгата и всички други емоции, които бушуваха вътре в мен. Имаше дни, в които цялото ми тежко детство преминаваше пред очите ми. А друг път мислех само за страданията и мъките, които бях преживяла по време на първия си брак. Постоянно си повтарях: Втръсна ми все аз да съм жертвата. Не искам повече да бъда жертва! Да, но бях.
Дори в моментите, когато между нас имаше разправии и скандали, аз пишех весели писма до майка си в Турция. Родителите на моя съпруг започнаха лека-полека да ме приемат и аз си мислех, че може да се окажат и добри хора. Но аз не бях способна да поддържам добри взаимоотношения с никого. Много лесно се обиждах и им отговарях грозно. Аз не бях зрял човек, а и моето непостоянство и несигурността, която изпитвах, чиито корени бяха дълбоко проникнали в мен още от детските ми години, разрушиха взаимоотношенията ми с неговото семейство. Стигнахме до там, че открито се мразехме.
Погледнах една моя снимка, на която не се усмихвах и си казах: Напълно съм сама в тази чужда страна. А те вместо да бъдат моето семейство, виж само какво ми причиняват. Изпитвах горчивина и гняв към тях.
След като дъщеря ми Мелис се роди, нашият брак тръгна надолу. Тъй като вече бях станала майка, аз не можех да ходя по купони със съпруга си или да ловя риба с него. Това ме правеше изключително нещастна. Мисли за самоубийство започнаха да се въртят в главата ми. Продължавах да вярвам, че не съм достатъчно добра за никого. Съпругът ми продължаваше да се вихри и купонясва, докато аз стоях вкъщи с бебето. Лека-полека, неговите склонности и пристрастявания започнаха да изплуват на повърхостта. Колко сляпа съм била! „Измама“ беше бащиното му име! Започнах да го конфронтирам когато той се прибираше в къщи последнощ пиян и напушен. Карахме се, крещяхме и викахме, огласяйки целия квартал със скандалите си. Много пъти бяхме предупреждавани от различни хора да не вдигаме шум.
Мъжа ми започна да изчезва от къщи през целия уикенд, дори и за по-дълго време. Когато беше трезвен - беше просто прекрасен! Но когато се напиеше започваше да става неузнаваем - ругаеше, обиждаше, хвърляше и трошеше разни неща из къщата. На всичкото отгоре беше и силно престрастен към порнографията, което най-много ме нараняваше. В днешно време, много мъже са роби на това ужасно и демонично пристрастяване. То унищожава много събди и семейства. Познавам много жени, които живеят в самота и страдат поради робството на съпрузите си. Дом, в който цари порнографията не е дом, а тъжен затвор. Познавам и този вид болка.
Тогава ме осени една идея. Ако мъжа ми приеме Исляма, всичко ще се промени. По онова време аз все още се молех на Аллах. Една мюсулманка, която познавах ми даде Корана на английски и когато той си беше у дома аз му четях от него. Дори когато спеше, нашепвах в ушите му сури на арабски. Никакъв ефект! Той каза, че моята религия е твърде депресираща. Но да си призная, аз също се чувствах така, докато четях Корана. От друга страна обаче, аз винаги намирах начин да обясня и оправдая повечето от страшните истории, описани в него. Просто исках Аллах да се намеси и да оправи положението. Бях уморена; уморена да се опитвам да оправя нещата; уморена от живота и от усилията си да намеря и стигна до Аллах. Даже и от себе си бях уморена. Бях на предела на силите си и единственото, което исках беше да намеря разрешение на проблема.

Отново бягство

Нещастна и хваната в капан от нов неуспешен брак, аз намерих начин да бягам от него - започнах да посещавам занятията в един колеж, за да подобря английският си. Междувременно, аз проповядвах Исляма из училището. Иронията на всичко това беше, че аз споделях своята вяра с другите, но в същото време вярвах, че тя няма сила в моя живот. Завърших всеки възможен курс по английски, след което започнах да изучавам компютри и всичко свързано с тях.
Запознах се с много нови хора. Между тях беше и Кара, която изигра важна роля в живота ми. Кара беше доста по-възрастна от мен, но от нея научих за страната, обществото и хората. Тя беше толкова кльощава, че човек едва можеше да я гледа. Моята нова приятелка беше много самонадеяна, отявлена феминистка и известна с лошата си репутация по отношение на мъжете - тя нямаше никакви задръжки спрямо тях - и изобщо не ѝ пукаше какво хората мислят за нея. Тя твърдо защитаваше правата на жените и беше убедена, че жените трябва да имат същият сексуален живот както мъжете. Тя мислеше, че съм много наивна и че изобщо не познавам мъжете, така че ме титулува за своя ученичка, решена да ме обучи да бъда като нея - непоправима феминистка. Аз приех предложението ѝ с отворени обятия. Направила съм най-доброто, което съм могла до този момент, мислех си аз, бях добро момиче, но се провалих; отсега нататък ще бъда груба и силна като мъжете.
Заедно с мен, Кара обучаваше и други жени. Така тя успя да разбие много бракове със своите отвратителни, безбожни съвети. За нея най-огромен интерес представляваше четенето и изучването на хороскопите. Тя беше основала живота си на Ню Ейдж религията и Източните практики. И понеже аз търсех отговори, прегърнах учението ѝ здраво.
Заедно, ние изучавахме Карма, Зен и други окултни религии. Започнах да медитирам с нея. Всички тези движения и техните доктрини някакси ме успокояваха. Години по-късно осъзнах, че всички тези религии било то Ислям, Будизъм или Ню Ейдж, могат да ти предложат само временно облекчение, мир и утеха, иначе никой не би ги практикувал. В крайна сметка обаче, те не могат да запълнят празнотата в живота ти, защото само подменят и имитират Истината.
Кара и аз се бяхме вглъбили в прераждането, Будизма и други подобни неща. В реалния живот, нито едно от тях не можеше да изцели моите рани и да ме спаси от нещастието ми. Но пък поне, бях намерила нещо, за което да се хвана, разсъждавах аз. Продължавах вярно да изпълнявап всичко, което и тя правеше и ѝ се покорявах, сякаш ми беше майка.
Когато се запознах с Кара, тя все още беше омъжена. След време се раздели със съпруга си. Тя си намери гадже, докато мъжът ѝ пътуваше извън страната и заживя с него. От време на време им ходех на гости заедно с дъщеря ми. Нейният приятел, Ари, беше американец, но от турски произход. За мен - той имаше психични отклонения. Беше добър човек, много естествен, но на външен вид не беше кой знае какво. Ари беше нисък и трътлест, Кара - кльощава като скелет. Бяха доста странна двойка. Но аз ги обичах и съжалявах Ари за проблема, който имаше.
Един ден, той ми описа своето психично заболяване. Той каза: „Има нещо вътре в мен, като горящо кълбо от огън. Изгарящ ме восък ... То напълно ме потиска и угнетява.“ Зададе ми и следния въпрос: „Ти вярваш ли в демони?“
„Демони ли? Да.“, отговорих аз. Исляма приемаше демоните. Но само разговора с него за тях, ме караше да изтръпвам от страх.
Незнаех много за демоните; бях чувала за тях и за злите духове, но винаги се опитвах да стоя по-далечко от тези теми. Имах достатъчно страхове в живота си.
Той продължи: „Чувствам, че има много демони вътре в мен.“
Веднъж Ари, беше арестуван, защото беше карал в обратното платно за движение. „Демоните ме контролират.“, обясни ми той.
Докато един от полицаите се опитвал да му сложи белезници, той успял да грабне пистолета му и се опитал да се самоубие.
Когато го опрял в главата си, полицаят успял да го удари и го повалил на земята.
Много ми беше жал за Ари и затова се помолих с няколко молитви от Корана на арабски за него. Казах му да чете Корана, което и направи. Но нищо не му помагаше. Молих се с едни от най-силните стихове от нашето свещено писание за него; Кара дори го заведе при разни врачове, баячи и чародеи, и му даде да пие някакви еликсири. Но след всички тези „лечения“, неговото състояние се влоши още повече.
Кара наистина го обичаше и се грижеше за него. Тя похарчи много пари, опитвайки се да го излекува. Някои казваха, че Ари беше луд. Други - че наистина беше обладан от дявола. Всред вихъра на всички тези събития, аз започнах да си задавам въпроси за истината. Коя от тези истини беше Истината? Кой път беше Пътя? Как да се доближа до Бога и да Го познавам? Наистина ли бяхме толкова мръсни, зли и слаби, че на Него изобщо не Му пукаше за нас? Ума ми беше изпълнен с въпроси, осъждение и съмнения. Струваше ми се така, сякаш след малкото облекчение, което преживявах, проблемите, борбите и страданията ме връхлитаха с още по-голяма сила. Сякаш бях пияна, замаяна ... но и когато отрезнеех и дойдех на себе си, нищо не се беше променило - нито външно, нито вътрешно.
Трябваше да намеря Истината - истинската Истина, която може да промени всичко.

Телевизионната реклама

Един ден Кара ми се обади и ми каза, че е гледала по телевизията реклама за една църква, в която изгонвали демони и изцелявали болните в името на Исус. Изпаднах в шок, когато тя ми каза, че тъкмо се приготвяли да идат в тази църква. Мислех си, че моите приятели похулват Аллах, тичайки за помощ при Исус. Исляма приемаше Исус като учител, но те отиваха при Него, за да ги изцели! Бях страшно объркана и ядосана. Ари беше стигнал до там, че повече не вярваше, че някой може да му помогне, дори и този някой да беше Исус. Кара обаче настояваше и той се съгласи да опита. Когато пристиганали в църквата, няколко души ги очаквали, сякаш имали предварително уговорена среща. Християните ги завели в офиса на църквата.
Ари направо ги попитал: „Колко пари ще ми струва това?“ Те отговорили: „Ние не искаме твоите пари. Ние искаме да се молим за теб в името на нашият Господ Исус Христос.“ Той доста се изненадал, защото бил свикнал хората да му искат много пари, за да му помогнат. Помислил си: Без пари, а?, след което казал на глас: „Можете да започнете когато пожелаете.“
Християните започнали да се молят, полагайки ръце на него. Започнали да плачат и ридаят, и да молят Исус да го изцели.
Ари ми разказа следното по-късно: „Нещо започна да се случва в сърцето ми в този момент. Огнената топка вътре в мен започна да се движи и да се свива, да се смалява. Плачех заедно с тях. Не знаех какво се случва, но почувствах, че сърцето ми започна да се променя. Започнах да виждам, че има надежда в името на Исус. Когато свършиха да се молят за мен, един мъж взе Библия и подчерта много стихове в нея. Каза ми: „Моля те, чети тези стихове.“ Прибрах се у дома и започнах да ги чета, и в крайна сметка прочетох цялата Библия.“
Две седмици по-късно, Ари предаде сърцето си на Исуса. Той беше напълно изцелен и освободен, и стана радикален Християнин. Той сложи край на връзката си с Кара, заявявайки, че не иска да живее повече в грях и започна да ни проповядва Христос. Хем се радвах за него, хем взе да ми писва да го слушам постоянно как ми проповядва - а той през цялото време ми казваше, че ще ида в ада, ако не приема Исус за свой Господ и Спасител. Наистина започна да ми досажда.
Няколко месеца по-късно, Ари замина за Турция, за да служи на Исуса там. Той прекара в страната няколко години, бивайки подложен на гонения, обиди, оскърбления и всякакви заплахи, но въпреки това свидетелствал и послужил на много мюсулмани. Кара изживяваше тежко раздялата си с Ари, но успя отново да надене на лицето си феминистката маска, която я караше да се чувства силна. Развода ѝ най-сетне влезе в сила и тя отново се чувстваше свободна.
Междувременно, тя се запозна с група Християни. Беше нещастна и изпълнена с горчивина, но пък търсеше отговори на въпросите си. Тя ходеше напред-назад, говорейки за Исус.
Един ден, докато разговаряхме по телефона, Кара ми каза: „Мисля, че Исус е по-силен и велик от Мохамед.“ Много се ядосах и ѝ се накарах за дето говори така. От друга страна съзнавах, че религията, в която бях родена, нито ме изцеляваше, нито ми помагаше с нещо. Чувствах се така сякаш бях обградена от непрогледен мрак. Блъсках се и се удрях в стените на килията, в която бях затворена, като безпомощен пленник. Нямаше изход за мен. За мен - живота ми беше едно нищо.
Единственият лъч светлина, единствената причина, която ме караше да се усмихвам беше моята дъщеря. Мелис си нямаше на идея как се чувствах. Тя беше едно щастливо, весело и прекрасно бебе. С всички сили аз си налагах да се чувствам щастлива, но сърцето ми кървеше.

Изоставена на пътя

През следващите няколко месеца много мисионери и евангелизатори почукаха на вратата ми, за да ми говорят за Исус. Затръшвах бясно вратата право в лицата им, вярвайки, че те бяха пратеници на дявола, а не на Аллах. Спомням си как им крещях: „Оставете ме на мира! Не ми трябва вашия Исус! Когато започнете да четете Корана, аз ще започна да чета вашата Библия!“ Те винаги ме вбесяваха. Те възхваляваха три бога - Баща, Син и Святият Дух - а това беше богохулство против Аллах! Интересно защо, аз никога не се ядосвах на будистите и индусите. Но Християните започнеха ли да ми говорят за Исус, аз побеснявах.
В новогодишната нощ, очаквайки настъпването на 2000-та година, съпругът ми и аз решихме до посетим наши приятели, за да празнуваме заедно с тях. Постарах се да изглеждам много добре за случая. Мелис също беше готова. Отново надянах маската „щастливо лице“, но сърцето ми беше свито от мъка. Мъжа ми все още не се беше прибрал - както винаги закъсняваше, ако трябваше да идем някъде заедно. Държаше с мен така сякаш не го интересувах. Опитвах се да сдържам сълзите си, за да не се размаже грима ми. Когато не можех повече да сдържам гнева си, аз отидох в тоалетната и паднах на колене. Молих се на висок глас: „Чуй ме, Създателю мой! Моля те, чуй ме! Направи нещо за моя живот, Създателю! Направи нещо. Просто го направи. Не мога да понасям повече този живот. Промени живота ми. Промени ме!“ Крещях отново и отново тази молитва.
След известно време, мъжа ми пристигна. Беше пиян. Вече не исках да ходя с него където и да е, но той настояваше. Вместо да отидем на празничната вечеря в къщата на нашите приятели, както се бяхме уговорили, съпругът ми ни заведе на друго парти. Пи още повече. Всеки път когато му казвах да спре да пие и да ни заведе вкъщи, вместо отговор получавах псувня.
Най-сетне ни каза да се качваме в колата и подкара към къщата на приятелите ни. Намирахме се на магистрала с четири платна и той караше зигзагообразно. Беше толкова пиян, че понякога дори затваряше очите си, дишайки тежко. Плачех, умолявайки го да карам аз, но той не ми обръщаше внимание.
Когато видяхме, че една полицейска кола се приближава към нас, шофирането на мъжа ми се стабилизира за момент. Аз отворих вратата, в момента, в който полицейската кола ни подминаваше, за да привлека вниманието на полицая, но мъжа ми ми кресна да я затворя. Исках полицаите да забележат странното ни поведение и да ни спрат. Те обаче ни подминаха. Съпругът ми започна да ме удря. А аз крещях. Изведнъж той спря колата и понеже вратата на колата все още беше отворена, той ме изрита навън. Строполих се асфалта. Той подкара колата, изоставяйки ме на пътя.
Намирах се по средата на нищото. Не знаех нито какво да направя, нито къде да отида. Плачех силно, докато се опитвах да пооправя грима си и да махна обеците си. Подръпнах мини полата си надолу. Тръгнах към изхода на магистралата, но напредвах бавно, защото обувките ми бяха с високи токчета. Няколко пъти спираха коли, защото навярно са си мислели, че съм проститутка. Беше новогодишната нощ и всички отиваха да празнуват. А аз станах обект на техните подигравки и унижение, защото съпругът ми ме беше изритал от колата и ме беше изоставил на пътя.
Отправих поглед към тъмното небе и изкрещях: „Къде си, Боже? Къде? Какво толкова съм направила, за да заслужа всичко това? Помогни ми! Моля те, помогни ми!“ Веднага след като изрекох това, една кола спря малко пред мен. Молих се в колата да има жена: „Моля Те, моля Те, нека да е жена. Ако е мъж, той ще ме изнасили, ще ме обере или ще ме убие. Моля те, Боже, нека е жена.“
Докато се приближавах към колата, успях да различа силуета на жена, седяща зад волана. Избоботих: „Жена е! Жена е!“ - точно както се бях помолила.
Тя отвори прозореца и ме попита какво се е случило. Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя се усмихна и отговори: „Слушай, аз отивам в къщата на приятели да празнувам. Влизай в колата, ще те взема със себе си!“ Изглежда тя казваше истината, защото забелязах на задната седалка храна и безалкохолни напитки. Аз я гледах шокирано. Не знаех какво да направя. Чувствах се като пребито куче, очакващо да получи още един ритник. А сега някой ми предлагаше помощ и се държеше мило с мен ... беше ми трудно да повярвам.
Попитах я: „Защо? Защо искате да ми помогнете?“
Тя отново се усмихна: „А какво би направил Исус в този момент? Бог ме изпрати да те прибера. Хайде, влизай в колата.“
Плахо, аз заех седалката до нея. Тя ми даде кока кола и кърпички да почистя лицето си. През цялото време ми разправяше колко невероятно добър е Господ и колко чудесни планове има за моя живот. Вече не знаех какво да си мисля!
Когато пристигнахме в къщата на нейните приятели, едни прекрасни хора ме наобиколиха, показвайки любов и грижа към мен. Отнесоха се с мен като към кралска особа. За първи път в живота си плачех, но ... от щастие! Плачех от радост заради невероятната любов, която получавах от тези чудесни хора. А те - дори не ме познаваха!
След вечеря, жената, която ме беше прибрала от безлюдната магистрала, ме попита дали познавам някого в когото мога да отседна. Обадих се на няколко от така-наречените ми приятели, включително и Кара, но никой не пожела да ми протегне ръка за помощ. Спомних си и за една испанка, която няколко пъти беше гледала дъщеря ми. Знаех, че тя беше преживяла нещо подобно. Обадих ѝ се. Тя не говореше добре английски, но ме разбра и отговори: „Ти си добре дошла в моя дом.“
След вечеря, жената, която ми стана приятелка, ме закара в дома на испанката. Тя се казваше Норма и се оказа, че е силна Християнка. Тя каза: „Mi casa es su casa - моят дом е и твой дом.“, след което ме заведе в спалнята, където щях да прекарам една спокойна нощ.
На следващата сутрин, Норма ме закара в полицейския участък и ме остави там. Разказах на полицая какво се беше случило между мен и съпруга ми. Съгласиха се да ме пазят и да ме придружат до вкъщи, за да мога да взема дъщеря си без да бъда наранена. Когато пристигнахме у дома, пред нас вече имаше няколко полицейски коли. Влязох в къщата със своя ескорт и видях съпруга ми да плаче разкайвайки се за всичко, което се беше случило снощи на магистралата.
Но аз вече бях решила твърдо да прибера Мелис и някои неща, от които имах нужда. Нашият дом не беше сигурно място за мен и детето ми повече. Без да поглеждам назад, аз си тръгнах, оставяйки зад гърба си вторият си брак и вторият си провал.

Дъщеря ми - на крачка от смъртта

Полицаите бяха достатъчно любезни да ни закарат в дома на Норма. През първата седмица там, аз не си взех душ, нито веднъж. Бях толкова депресирана и унила. Норма и дъщеря ѝ Мария, помагаха на мен и Мелис доколкото им беше възможно, но аз не бях особено възприемчива.
Под надзора на Кара, аз започнах нов живот, изпълен с партита. Тя все още беше моя наставничка, обучаваща ме да стана като нея. Когато се връщах късно вечер в къщи от някой купон, аз заварвах Норма на колене, молейки се за мен. Тя беше много мила и любяща - не ме осъждаше, а се молеше за мен. Нейната и тази на дъщеря ѝ, загриженост, доброта и любов, направиха промяната в живота ни, особено за Мелис, по-лесна. Те имаха плувен басейн и сладко кученце, с което Мелис си играеше. Тя беше на две годинки и половина.
Една вечер, докато аз сушах косата си, Мелис и кученцето си играеха в коридора. Когато изключих сешоара забелязах, че Мелис не се чуваше. Ужасена, изтичах в градината и видях малкото ѝ телце безжизнено по средата на басейна. Замръзнах на място. Не можех да помръдна. Бях сигурна, че се беше удавила. Тялото и се носеше на повърхността на водата беззащитно и аз не можех да го понеса.
Норма ме беше последвала и скочи в басейна без да се двоуми. Тя издърпа дъщеря ми и я постави на земята. Чувствах се така, сякаш щях да умра. Личицето на дъщеря ми беше посиняло ...
Норма беше започнала да се моли на глас. Тя плачеше и молеше Исус да върне живота на дъщеря ми. Тя се молеше на различен език. Не беше нито испански, нито английски. Звучеше като небесен език - език, който никога не бях чувала до сега. След миг, Мелис започна да идва на себе си, кашляйки и плюейки водата, насъбрала се в дробовете ѝ. Изтичах към нея и я грабнах в обятията си. Започнах да крещя истерично. Обърнах се към Норма: „Благодаря ти! Ти спаси живота на дъщеря ми!“ Със своя, не толкова добър английски, тя отговори: „Не благодари на мен. Благодари на Онзи, Който възкреси дъщеря ти от мъртвите. Неговото име е Исус.“
Поради своето съмнение и неверие, аз не можех да дам някакво рационално обяснение защо дъщеря ми не беше мъртва. Според мен, това не беше чудо, извършено от Исус. Опитах се, по свой си начин, да си обесня случилото се, но не успях да убедя дори себе си. В Корана също се споменаваше, че Исус е изцелявал болните и възкресявал мъртвите. Спомнях си добре стиховете, които бях чела за Него. И точно в този момент, в спомените ми изплува сънят от моето детство, в който Той ми обеща, че ще ми подари вечен живот.
Наистина ли беше възкресил дъщеря ми?
Мислих за Исус дълго през онази нощ.

Яко Зубрене

Нова работа в "църковната компания"

Библяйски уроци на работното ми място

Абсолютен Бог

Объркана-как така Троица?

С човека невъзможно; С Бога възможно

Добър началник

Предавам се

Още едно посещение на Исус

Началото:Служение

Чудо след чудо

Резервоар, който никога не се изпразни

Майко не плачи!

Другар в живота - брак в Господа

Огънят не пада върху празен олтар

Погледни към него

Да видиш Бога

Бог ни даде Свободна Воля

Край!