Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии

Взех двата най-трудни изпита в живота си, за да мога да постъпя в университета. Без съмнение, аз знаех какво желаех да специализирам - литература. Винаги съм искала да бъда писателка. Чувствах, че чрез книгите, които щях да напиша, щях да променя света. Дори вече бях измислила заглавието на първата си книга - Светът , който опознавам докато пиша. Това заглавие ми се струваше доста проникновено. Само как мечтаех за тази първа книга! Дори написах няколко глави. Започнах да изпращам мои есета до различни издателства, но не получавах отговор.

През първата ми година в университета, издателят на едно университетско списание се свърза с мен заради есетата ми. Той беше доста заинтересован от това, което пишех и публикува някои от тях. Един ден обаче ми се обади и ми каза, че иска да поговорим за есетата. Срещнахме се в района на университета. Разговорът ни беше кратък.

Той каза: „Ишик, аз се възхищавам на твоите творби, но всички те са за безусловната любов и не могат да се разбират и възприемат от другите хора. За тях, те просто са безсмислени. Лично аз изпитвам удоволствие когато ги чета. Но другите читатели ги намират за утопични. А  есетата ти, които се отнасят за смъртта и ада, са твърде тягостни и мрачни. Това, което всъщност искам да ти кажа ... трудно ми е да го опиша с думи, защото ти си прекрасен човек. Но нашето списание не може повече да публикува твоите есета докато не започнеш да пишеш за нещо по-реалистично ... за нещо, което и другите ще разбират. Хората не разбират безусловната любов ... въпреки, че аз я разбирам.“

Прибрах си вкъщи и плаках с часове. Знаех, че с кариерата ми на писател е свършено.  До този момент моята най-голяма мечта беше да пиша. Но сега, започнах да се колебая и реших да приключа веднъж завинаги с писането.

Второто нещо, към което проявявах огромен интерес беше да убеждавам хората да приемат Исляма. С Коран в ръка, аз обикалях из района на университета и се присламчих към една група атеисти. Те се оказаха много интелигентни. Други пък си падаха много по марксизма и ленинизма. Затова седнах да понауча това-онова за идеологията на комунизма, за да съм подготвена за дебати с тях. Харесваше ми да споря с тях по въпроса за съществуването на Бога. Казвах: „Отворете Корана и ми посочете кое да е място в него и аз ще ви го обясня.“

Те не знаеха, че моята пра-баба Нене, ме беше подготвила за подобни разговори. Тя говореше, пишеше и четеше свободно на арабски и знаеше Корана от корица до корица. Винаги съм искала да науча за Исляма. Мислех си, че като науча за Бога и се доближа повече до Него, Той ще отговори на моите въпроси и ще ми помогне в нещастието ми. Бях на 11 когато започнах курс по арабски език и изучаване на Корана. Беше през лятото и ние бяхме в нашата лятна къща. Другите деца се отдаваха на игри и отиваха да плуват, докато аз - радостна, с Коран в ръка и забрадена глава, отивах на курс. След като преминах обучението  станах толкова радикална, че исках да посветя живота си на Исляма. Исках да ходя забрадена през цялото време. Моите родители никак не харесаха тази идея - те бяха мюсулмани, но светски хора. Те се обличаха модерно. В тяхната среда не беше особено приемливо да носиш забрадка на главата.

Групата атеисти, които споменах по-горе бяха силно впечатлени от познанията, които имах за Корана. Те ми посочваха глави, в които се разказваше как на мъжете е позволено да бият жени. Отговарях им: „Това не означава, че всеки мъж  може да бие съпругата си. Това се е случвало само, ако тя му е изневерила. И не е било жесток бой, а за да я дисциплинира и за да спаси душата ѝ от поквара и развращение.“ Чувствах се така, сякаш можех да отговоря на всеки техен въпрос. Знаех, че те искат да ме уловят по някакъв начин, но аз бях подготвена за предизвикателството. Аз доказвах првотата и на най-фрапиращите стихове от Корана. Използвах и различията в превода и интерпретацията, за да ги убеждавам.

Чувствах се така, сякаш имах отговори за всичко. И ако нямах, бързо намирах нужният отговор. Лидерът на тази група млади атеисти беше един студент по архитектура. Това беше неговата последна година в университета. Той беше мисионер по атеизъм, а аз мисионер по Исляма. Той не само твърдо вярваше, че Бог не съществува, но се опитваше да убеждава  и останалите в това. Той и аз спорехме с часове пред тълпата, която винаги се събираше около нас и всеки път тя ставаше все по-голяма.  

Омразата, която изпитвахме един към друг се излъчваше от погледите ни.

Той беше изключително умен и образован. Спомням си как изучавах идеологията на комунизма до среднощ, само и само да мога да го поставя на мястото му. Прочетох всяка книга, която той цитираше по време на последният ни дебат. Това включваше и много комунистически лидери, които бяха неговите герои. Книгите бяха написани много интелигентно и много от техните идеи бяха доста находчиви и умни. Не беше възможно да не харесаш идеята за равенство по света. Но комунизмът не функционираше: той беше обречен на провал още от първата си стъпка. Реших да разбера какво точно означаваше той и първото нещо, което открих за него  в речника беше „утопия“. Социализъм - „стъпка към комунизма“, което означаваше „стъпка към утопията“. Веднъж атакувах основите му и останалото се срути само. Като мечта, като идея, комунизмът, сам по себе си не беше лошо нещо. Но в реалния свят, нямаше никакви доказателства за успеха му.

Един ден, след като приключихме една от най-ожесточените ни словесни битки, започна да вали и тълпата около нас се разпръсна. Започнах да прибирам листите, книгите и Корана, които носех със себе си, когато той се приближи към мен и започна да говори. В погледа му вече не се четеше омраза. Гледаше ме някак си странно и глупаво дори. Започна да ми рецитира стихове, като изведнъж смени темата и каза, че е влюбен в мен. Щях да повърна! Изкрещях му: „Бих предпочела да умра, отколкото да се омъжа за атеист! Ще свършиш в ада!“

Неговото опровержение: „А ти не, така ли! Откъде знаеш, че ти също няма да идеш в ада? Откъде знаеш, че ще идеш в Рая? Къде в Корана има такова уверение? Покажи ми го!“

Въпреки че беше атеист, той току-що ми беше задал най-важнят въпрос свързан с религията в живота ми.

Той беше прав. Нямах уверението за вечното спасение на душата си. Прибрах се у дома с автобуса, плачейки тихичко. Никога повече не влязох в спор с него. Всъщност, никога повече не го видях. Но неговият въпрос за ада пусна корени в сърцето ми и остана без отговор доста дълго време.