Произходът на Корана: Разлика между версии

Направо към навигацията Направо към търсенето

Произходът на Корана (преглед на кода)

Версия от 17:18, 13 януари 2020

8794 байта добавени ,  13 януари 2020
→‎Skepticism of the Sources
[проверена версия][проверена версия]
Ред 123: Ред 123:
Резултатът от всичко това (процесът, по който се появил Коранът) е присъщ на вас, които сте прочели писанията и виждате как във вашата книга историите се смесват и се разбъркват; доказателство, че много различни ръце са писали вътре и това е причинило несъответствия, чрез добавяне или орязване на онова, което им се е харесвало или не. Тогава дали при тези условия откровенията са били низпослани от небето?
Резултатът от всичко това (процесът, по който се появил Коранът) е присъщ на вас, които сте прочели писанията и виждате как във вашата книга историите се смесват и се разбъркват; доказателство, че много различни ръце са писали вътре и това е причинило несъответствия, чрез добавяне или орязване на онова, което им се е харесвало или не. Тогава дали при тези условия откровенията са били низпослани от небето?


==Skepticism of the Sources ==
== Скептицизъм към източниците ==


The traditional accounts of the life of Muhammad and the story of the origin and rise of Islam, including the compilation of the Koran, are based exclusively on Muslim sources, particularly the Muslim biographies of Muhammad, and the Hadith, that is the Muslim traditions.  
Традиционните схващания за живота на Мухаммад и историята за зараждането и разпространението на исляма, включително събирането на Корана, се основават изключително върху източници от мюсюлмански характер, в частност върху мюсюлманските биографии на Мухаммад и на хадисите, които са мюсюлманските предания.


The Prophet Muhammad died in 632 C.E. The earliest material on his life that we possess was written by Ibn Ishaq in 750 C.E., in other words, a hundred twenty years after Muhammad’s death. The question of authenticity becomes even more critical, because the original form of Ibn Ishaq’s work is lost and is only available in parts in a later recension by Ibn Hisham who died in 834 C.E., two hundred years after the death of the Prophet.  
Пророкът Мухаммад е умрял през 632 г. сл. Хр. Най-ранният текст за неговия живот, с който разполагаме, е написан от Ибн Исхак през 750 г. сл. Хр., с други думи – след около 120 г. след смъртта на Мухаммад. Въпросът за автентичността му става още по-критичен, защото оригиналната форма на текста на Ибн Исхак е загубена и се намира само отчасти в по-късната преработка на Ибн Хишам, умрял през 834 г. сл. Хр., 200 години след смъртта на Пророка.  


The Hadith are a collection of sayings and doings attributed to the Prophet and traced back to him through a series of putatively trustworthy witnesses (any particular chain of transmitters is called an isnad). These Hadith include the story of the compilation of the Koran, and the sayings of the companions of the Prophet. There are said to be six correct or authentic collections of traditions accepted by Sunni Muslims, namely, the compilations of Bukhari, Muslim, Ibn Maja, Abu Dawud, al-Tirmidhi, and al-Nisai. Again it is worth noting that all these sources are very late indeed. Bukhari died 238 years after the death of the Prophet, while al-Nisai died over 280 years after!  
Хадисите са колекция от изказвания и действия, приписани на Пророка и проследени до него чрез поредица от предполагаемо надеждни свидетели (всяка отделна верига от разказвачи се нарича „иснад“). Тези хадиси включват историята за събирането на Корана и изказванията на сподвижниците на Пророка. Твърди се, че съществуват шест правилни или автентични колекции от предания, приети от сунитите и по-точно – колекциите на Бухари, Муслим, Ибн Маджа, Абу Дауд, Ал-Тирмиди и Ал-Нисаи. И отново трябва да отбележим, че всички тези източнци всъщност са доста късни. Бухари е умрял 238 години след Пророка, а Ал-Нисаи е умрял след над 280 години!  


The historical and biographical tradition concerning Muhammad and the early years of Islam was submitted to a thorough examination at the end of the nineteenth century. Up to then careful scholars were well aware of the legendary and theological elements in these traditions, and that there were traditions which originated from party motive and which intended "to give an appearance of historical foundation to the particular interests of certain persons or families; but it was thought that after some sifting there yet remained enough to enable us to form a much clearer sketch of Muhammad’s life than that of any other of the founders of a universal religion." This illusion was shattered by Wellhausen, Caetani, and Lammens who called "one after another of the data of Muslim tradition into question."
Историческото и биографично предание за Мухаммад и ранните години на исляма беше подложено на обстойно изследване в края на 19-ти век. Дотогава задълбочените учени са били съвсем наясно за легендарните и теологичните елементи в тези предания, а също и че съществуват предания, които имат политически мотиви и които целят„ да дадат историческа основа за някои конкретни лични интереси на хора или семейства; но се е смятало, че след известно пресяване там все още е останало достатъчно материал, който да ни позволи оформянето на едни много по-ясни щрихи за живота на Мухаммад отколкото на всеки един друг от основателите на световните религии.“ Тази илюзия беше разбита от Уелхаузен, Каетани и Ламенс, които определиха „един след друг данните за мюсюлманското предание като съмнителни“.


Wellhausen divided the old historical traditions as found in the ninth- and tenth-century compilations in two: first, an authentic primitive tradition, definitively recorded in the late eighth century, and second a parallel version which was deliberately forged to rebut this. The second version was full of tendentious fiction, and was to be found in the work of historians such as Sayf b. ‘Umar (see above). Prince Caetani and Father Lammens cast doubt even on data hitherto accepted as "objective." The biographers of Muhammad were too far removed from his time to have true data or notions; far from being objective the data rested on tendentious fiction; furthermore it was not their aim to know these things as they really happened, but to construct an ideal vision of the past, as it ought to have been. "Upon the bare canvas of verses of the Koran that need explanation, the traditionists have embroidered with great boldness scenes suitable to the desires or ideals of their paricular group; or to use a favorite metaphor of Lammens, they fill the empty spaces by a process of stereotyping which permits the critical observer to recognize the origin of each picture."
Уелхаузен е разделил старите исторически предания, които се намират в колекциите от 9-ти и 10-и век на две групи: първата – автентични примитивни предания, със сигурност записани в края на 8-ми век, а втората – паралелни версии, които преднамерено са били преправени, за да опровергаят първите. Вторите версии са изпълнени с тенденциозни измислици и се намират в трудовете на историци като Саиф б. ‘Умар (виж по-горе). Принц Каетани и отец Ламенс поставят под съмнение дори  приетите като „обективни“ досега данни. Биографите на Мухаммад са твърде отдалечени от неговото време, за да имат верни данни и схващания; щом данните са далече от обективното, следователно те почиват върху тенденциозни измислици; освен това целта им не е била да узнаят как реално са се случили нещата, а да изградят една идеална представа за миналото такова, каквото е трябвало да бъде. „Върху белите платна от стихове на Корана, които се нуждаят от обяснение, традиционалистите са избродирали с голяма дързост сцени, подходящи за желанията и идеалите на техните специфични групи; или ако използваме метафората на Ламенс, те запълват празните места посредствеом изграждане на стереотипи, което позволява на критичния наблюдател да разпознае корена на всяка една картина.“


As Lewis puts it, "Lammens went so far as to reject the entire biography as no more than a conjectural and tendentious exegesis of a few passages of biographical content in the Quran, devised and elaborated by later generations of believers."
Както добавя Люис „Ламенс отива твърде далече, като отхвърля цялата биография, характеризирайки я като нищо повече от една хипотетична и тенденциозна екзегеза на няколко пасажа с биографично съдържание в Корана, измислени и доразвити от по-късните поколения вярващи.“


Even scholars who rejected the extreme skepticism of Caetani and Lammens were forced to recognize that "of Muhammad’s life before his appearance as the messenger of God, we know extremely little; compared to the legendary biography as treasured by the faithful, practically nothing."
Дори учените, които отхвърлят крайния скептицизъм на Каетани и Ламенс са принудени да признаят, че „знаем твърде малко за живота на Мухаммад преди неговата поява като пратеник на Аллах в сравнение с легендарната биография, която се почита от вярващите – т.е. на практика нищо.“


The ideas of the Positivist Caetani and the Jesuit Lammens were never forgotten, and indeed they were taken up by a group of Soviet Islamologists, and pushed to their extreme but logical conclusions. The ideas of the Soviet scholars were in turn taken up in the 1970s, by Cook, Crone, and other disciples of Wansbrough.  
Идеите на позитивиста Каетани и йезуита Ламенс никога не са били забравяни и всъщност са възродени от една група съветски ислямолози и са доведени до крайни, но логични заключения. Идеите на съветските учени отново са подети през 70-те години от Кук, Крон и някои други ученици на Уансбро.


What Caetani and Lammens did for historical biography, Ignaz Goldziher did for the study of Hadith. Goldziher has had an enormous influence in the field of Islamic studies, and it is no exaggeration to say that he is, along with Hurgronje and Noldeke, one of the founding fathers of the modern study of Islam. Practically everything he wrote between roughly 1870 and 1920 is still studied assiduously in universities throughout the world. In his classic paper, "On the Development of Hadith," Goldziher "demonstrated that a vast number of Hadith accepted even in the most rigorously critical Muslim collections were outright forgeries from the late 8th and 9th centuries—and as a consequence, that the meticulous isnads [chains of transmitters] which supported them were utterly fictitious."
Това, което Каетани и Ламенс са направили спрямо историческата биография, Игназ Голдзихер е сторил при изследването на хадисите. Голдзихер има огромно влияние в областта на ислямските изследвания и не е никак преувеличено да се каже, че той наред с Хургронье и Нолдеке, е един от бащите на съвременните проучвания върху исляма. На практика всичко, което той е написал между 1870 г. и 1920 г. все още се изучава усърдно в университетите по света. В своя класически труд „За развитието на хадисите“, Голдзихер „показва, че голям брой от приетите хадиси дори и в най-строго критичните мюсюлмански колекции са откровени измислици от края на 8-ми век и 9-ти век – и като последствие от това - и най-педантичните иснади [вериги от разказвачи], които ги поддържат, са били напълно измислени.“


Faced with Goldziher’s impeccably documented arguments, historians began to panic and devise spurious ways of keeping skepticism at bay, such as, for instance, postulating ad hoc distinctions between legal and historical traditions. But as Humphreys says, in their formal structure, the Hadith and historical traditions were very similar; furthermore many eighth- and ninth-century Muslim scholars had worked on both kinds of texts. "Altogether, if hadith isnads were suspect, so then should be the isnads attached to historical reports."
Срещайки се с безупречно документираните аргументи на Голдзихер, историците започват да се паникьосват и да измислят лъжливи начини, за да удържат скептицизма, като например възприемат специални за целта разграничения между юридическите и историческите предания. Но както отбелязва Хъмфрис, в своята формална структура хадисите и историческите предания доста си приличат; освен това множество мюсюлмански учени от 18-ти и 19-ти век са работили и върху двата вида текстове. „В крайна сметка ако иснадите от хадиси са съмнителни, тогава такива трябва да бъдат и иснадите, свързани с историческите разкази“.  


As Goldziher puts it himself, "close acquaintance with the vast stock of hadiths induces sceptical caution," and he considers by far the greater part of the Hadith "the result of the religious, historical and social development of Islam during the first two centuries." The Hadith is useless as a basis for any scientific history, and can only serve as a "reflection of the tendencies" of the early Muslim community.  
Както самият Голдзихер твърди „запознаването отблизо с огромния запас от хадиси предизвиква една скептична предпазливост“ и той смята, че много по-голяма част от хадисите са „резултат от религиозното, историческото и социалното развитие на исляма през първите му два века.“ Хадисите са безполезни като историческа научна основа и могат да служат единствено като „разсъждения за настроенията“ на ранната мюсюлманска общност.  


Here I need to interpose a historical digression, if we are to have a proper understanding of Goldziher’s arguments. After the death of the Prophet, four of his companions succeeded him as leaders of the Muslim community; the last of the four was ‘Ali, the Prophet’s cousin and son-in-law. ‘Ali was unable to impose his authority in Syria where the governor was Mu’awiya who adopted the war cry of "Vengeance for ‘Uthman" against ‘Ali (Mu’awiya and ‘Uthman were related and both belonged to the Meccan clan of Umayya). The forces of the two met in an indecisive battle at Siffin. After ‘Ali’s murder in 661, Mu’awiya became the first caliph of the dynasty we know as the Umayyad, which endured until 750 C.E. The Umayyads were deposed by the ‘Abbasids, who lasted in Iraq and Baghdad until the thirteenth century.  
Тук се налага да вмъкна едно историческо отклонение, ако желаем да се сдобием с ясно разбиране за аргументите на Голдзихер. След смъртта на Пророка четирима от неговите сподвижници го наследяват като водачи на мюсюлманската общност; последният от четиримата е ‘Али, братовчед на Пророка и негов доведен син. ‘Али не е могъл да наложи своята власт в Сирия, където управник е Му‘ауия, който е възприел бойния вик за „отмъщение заради ‘Утман“ срещу ‘Али (Му‘ауия и ‘Утман са били сродници и са принадлежали към клана Умая в Мекка). Силите на двамата се срещат в нерешената битка при Сиффин. След убийството на ‘Али през 661 г.  Му‘ауия става първият халиф на династията, която познаваме като Умаяд, управлявала до 750 г. сл. Хр. Умаядите биват детронирани от абасидите, които владеят Ирак и Багдад до 13-ти век.  


During the early years of the Umayyad dynasty, many Muslims were totally ignorant in regard to ritual and doctrine. The rulers themselves had little enthusiasm for religion, and generally despised the pious and the ascetic. The result was that there arose a group of pious men who shamelessly fabricated traditions for the good of the community, and traced them back to the authority of the Prophet. They opposed the godless Umayyads but dared not say so openly, so they invented further traditions dedicated to praising the Prophet’s family, hence indirectly giving their allegiance to the party of ‘Ali supporters. As Goldziher puts it, "The ruling power itself was not idle. If it wished an opinion to be generally recognized and the opposition of pious circles silenced; it too had to know how to discover a hadith to suit its purpose. They had to do what their opponents did: invent and have invented, hadiths in their turn. And that is in effect what they did." Goldziher continues:
В първите години на династията Умаяд множеството мюсюлмани са били напълно пренебрежителни към обичаите и учението. Самите владетели са имали слаб ентусиазъм към религията и като цяло са презирали благочестивите и аскетично настроените хора. Като резултат от това възниква група религиозни мъже, които без никакъв срам започват да измислят разкази за благото на общността и ги отнасят към авторитета на Пророка. Те се противопоставят на безбожните умаяди, но не толкова открито и заради това изобретяват още истории за възхвала семейството на Пророка, като по този начин непряко показват своята вярност към партията от привърженици на ‘Али. „Управляващите не са бездействали. Ако са желаели едно нещо да бъде общоприето и опозицията на религиозните кръгове да бъде заглушена, е трябвало да знаят как да открият някой хадис, който да им послужи за тази цел. Необходимо е било да сторят същотокато своите противници: да си измислят и започват да изобретяват хадиси на свой ред.“ И точно това се е случило. Голдзихер продължава: <br>
Official influences on the invention, dissemination and suppression of traditions started early. An instruction given to his obedient governor al Mughira by Muawiya is in the spirit of the Umayyads: "Do not tire of abusing and insulting Ali and calling for God’s mercifulness for ‘Uthman, defaming the companions of Ali, removing them and omitting to listen to them (i.e., to what they tell and propagate as hadiths); praising in contrast, the clan of ‘Uthman, drawing them near to you and listening to them." This is an official encouragement to foster the rise and spread of hadiths directed against Ali and to hold back and suppress hadiths favoring Ali. The Umayyads and their political followers had no scruples in promoting tendentious lies in a sacred religious form, and they were only concerned to find pious authorities who would be prepared to cover such falsifications with their undoubted authority. There was never any lack of these.  
„Официалното влияние върху изобретяването, разпространението и заглушаването на преданията започва рано. Указанията, дадени на неговия подчинен управител Ал Мугира от Муауия е в духа на умаядите: „Не се уморявай да ругаеш и оскърбяваш Али и да призоваваш милостта на Аллах към ‘Утман, да клеветиш сподвижниците на Али, да ги премахваш и да пропускаш да ги слушаш (т.е. онова, което те разказват и разпространяват като хадиси); и обратно – да възхваляваш клана на ‘Утман, като привличаш хората от него близо до себе си и ги слушаш.“ Това е едно официално поощряване за въздигането и разпространението на хадисите, насочени срещу Али, както и за удържането и потискането на хадисите в полза на Али. Умаядите и техните политически последователи са нямали никакви скрупули при разпространението на тенденциозни лъжи, обвити в свещена религиозна форма и задачата им е била просто да намират религиозни авторитети, които са готови да покрият подобни фалшификации със своята несъмнена репутация. Такива никога не са липсвали.


Hadiths were liable to be fabricated even for the most trivial ritualistic details. Tendentiousness included the suppression of existing utterances friendly to the rival party or dynasty. Under the ‘Abbasids, the fabrications of hadiths greatly multiplied, with the express purpose of proving the legitimacy of their own clan against the ‘Alids. For example, the Prophet was made to say that Abu Talib, father of ‘Ali, was sitting deep in hell: "Perhaps my intercession will be of use to him on the day of resurrection so that he may be transferred into a pool of fire which reaches only up to the ankles but which is still hot enough to burn the brain." Naturally enough this was countered by the theologians of the ‘Alias by devising numerous traditions concerning the glorification of Abu Talib, all sayings of the prophet. "In fact," as Goldziher shows, amongst the opposing factions, "the mischievous use of tendentious traditions was even more common than the official party."
Хадисите биха могли да бъдат фалшифицирани дори до най-тривиалните ритуални детайли. Тенденциозността включва потискането на съществуващи изказвания, които фаворизират враждуващата партия срещу династията. По времето на абисидите изобретяването на хадиси се покачва многократно, като ясната цел е да се докаже легитимността на техния клан за сметка на Алиевия. Например на Пророка е приписано изказване, че Абу Талиб, бащата на ‘Али, се намира дълбоко в ада: „Може би моята намеса ще му бъде от полза в деня на възкресението, тъй че той да бъде преместен в езеро от огън, което стига само до глезените му, но не би могло да изгори мозъка му.“ Съвсем естествено това бива контрирано от теолозите на ‘Али, които изработват множество разкази за прославянето на Абу Талиб, като всички те се базират върху изказвания на пророка. „Всъщност – както Голдхизер показва - злоупотребата с тези тенденциозни предания е била по-честа дори от тази на официалната страна.“


Eventually storytellers made a good living inventing entertaining Hadiths, which the credulous masses lapped up eagerly. To draw the crowds the storytellers shrank from nothing. "The handling down of hadiths sank to the level of a business very early. Journeys (in search of hadiths) favored the greed of those who succeeded in pretending to be a source of the hadith, and with increasing demand sprang up an even increasing desire to be paid in cash for the hadiths supplied."
В крайна сметка разказвачите на истории са печелили добре от изобретяването на забавни хадиси, които доверчивите маси жадно и нетърпеливо са поглъщали. И за да привлекат тълпата, разказвачите на истории не са се притеснявали от нищо. „Занимаването с хадиси потъва до нивото на търговия доста рано. Пътуванията (в търсене на хадиси) благоприятстват алчността на онези, които са успявали да си дадат вид, че са източник на даден хадис, а с нарастващото търсене възниква още по-голямо желание да се плаща в брой за предоставените хадиси.“


Of course many Muslims were aware that forgeries abounded. But even the so-called six authentic collections of hadiths compiled by Bukhari and others were not as rigorous as might have been hoped. The six had varying criteria for including a Hadith as genuine or not—some were rather liberal in their choice, others rather arbitrary. Then there was the problem of the authenticity of the texts of these compilers. For example, at one point there were a dozen different Bukhari texts; and apart from these variants, there were deliberate interpolations. As Goldziher warns us, "It would be wrong to think that the canonical authority of the two [collections of Bukhari and Muslim] is due to the undisputed correctness of their contents and is the result of scholarly investigations." Even a tenth century critic pointed out the weaknesses of two hundred traditions incorporated in the works of Muslim and Bukhari.  
Of course many Muslims were aware that forgeries abounded. But even the so-called six authentic collections of hadiths compiled by Bukhari and others were not as rigorous as might have been hoped. The six had varying criteria for including a Hadith as genuine or not—some were rather liberal in their choice, others rather arbitrary. Then there was the problem of the authenticity of the texts of these compilers. For example, at one point there were a dozen different Bukhari texts; and apart from these variants, there were deliberate interpolations. As Goldziher warns us, "It would be wrong to think that the canonical authority of the two [collections of Bukhari and Muslim] is due to the undisputed correctness of their contents and is the result of scholarly investigations." Even a tenth century critic pointed out the weaknesses of two hundred traditions incorporated in the works of Muslim and Bukhari.  
Взето от „http://bg.wikiislam.net/wiki/Специални:MobileDiff/4072“.

Навигация