Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии

Взех двата най-трудни изпита в живота си, за да мога да постъпя в университета. Без съмнение, аз знаех какво желаех да специализирам - литература. Винаги съм искала да бъда писателка. Чувствах, че чрез книгите, които щях да напиша, щях да променя света. Дори вече бях измислила заглавието на първата си книга - Светът , който опознавам докато пиша. Това заглавие ми се струваше доста проникновено. Само как мечтаех за тази първа книга! Дори написах няколко глави. Започнах да изпращам мои есета до различни издателства, но не получавах отговор.

През първата ми година в университета, издателят на едно университетско списание се свърза с мен заради есетата ми. Той беше доста заинтересован от това, което пишех и публикува някои от тях. Един ден обаче ми се обади и ми каза, че иска да поговорим за есетата. Срещнахме се в района на университета. Разговорът ни беше кратък.

Той каза: „Ишик, аз се възхищавам на твоите творби, но всички те са за безусловната любов и не могат да се разбират и възприемат от другите хора. За тях, те просто са безсмислени. Лично аз изпитвам удоволствие когато ги чета. Но другите читатели ги намират за утопични. А  есетата ти, които се отнасят за смъртта и ада, са твърде тягостни и мрачни. Това, което всъщност искам да ти кажа ... трудно ми е да го опиша с думи, защото ти си прекрасен човек. Но нашето списание не може повече да публикува твоите есета докато не започнеш да пишеш за нещо по-реалистично ... за нещо, което и другите ще разбират. Хората не разбират безусловната любов ... въпреки, че аз я разбирам.“

Прибрах си вкъщи и плаках с часове. Знаех, че с кариерата ми на писател е свършено.  До този момент моята най-голяма мечта беше да пиша. Но сега, започнах да се колебая и реших да приключа веднъж завинаги с писането.

Второто нещо, към което проявявах огромен интерес беше да убеждавам хората да приемат Исляма. С Коран в ръка, аз обикалях из района на университета и се присламчих към една група атеисти. Те се оказаха много интелигентни. Други пък си падаха много по марксизма и ленинизма. Затова седнах да понауча това-онова за идеологията на комунизма, за да съм подготвена за дебати с тях. Харесваше ми да споря с тях по въпроса за съществуването на Бога. Казвах: „Отворете Корана и ми посочете кое да е място в него и аз ще ви го обясня.“

Те не знаеха, че моята пра-баба Нене, ме беше подготвила за подобни разговори. Тя говореше, пишеше и четеше свободно на арабски и знаеше Корана от корица до корица. Винаги съм искала да науча за Исляма. Мислех си, че като науча за Бога и се доближа повече до Него, Той ще отговори на моите въпроси и ще ми помогне в нещастието ми. Бях на 11 когато започнах курс по арабски език и изучаване на Корана. Беше през лятото и ние бяхме в нашата лятна къща. Другите деца се отдаваха на игри и отиваха да плуват, докато аз - радостна, с Коран в ръка и забрадена глава, отивах на курс. След като преминах обучението  станах толкова радикална, че исках да посветя живота си на Исляма. Исках да ходя забрадена през цялото време. Моите родители никак не харесаха тази идея - те бяха мюсулмани, но светски хора. Те се обличаха модерно. В тяхната среда не беше особено приемливо да носиш забрадка на главата.

Групата атеисти, които споменах по-горе бяха силно впечатлени от познанията, които имах за Корана. Те ми посочваха глави, в които се разказваше как на мъжете е позволено да бият жени. Отговарях им: „Това не означава, че всеки мъж  може да бие съпругата си. Това се е случвало само, ако тя му е изневерила. И не е било жесток бой, а за да я дисциплинира и за да спаси душата ѝ от поквара и развращение.“ Чувствах се така, сякаш можех да отговоря на всеки техен въпрос. Знаех, че те искат да ме уловят по някакъв начин, но аз бях подготвена за предизвикателството. Аз доказвах првотата и на най-фрапиращите стихове от Корана. Използвах и различията в превода и интерпретацията, за да ги убеждавам.

Чувствах се така, сякаш имах отговори за всичко. И ако нямах, бързо намирах нужният отговор. Лидерът на тази група млади атеисти беше един студент по архитектура. Това беше неговата последна година в университета. Той беше мисионер по атеизъм, а аз мисионер по Исляма. Той не само твърдо вярваше, че Бог не съществува, но се опитваше да убеждава  и останалите в това. Той и аз спорехме с часове пред тълпата, която винаги се събираше около нас и всеки път тя ставаше все по-голяма.  

Омразата, която изпитвахме един към друг се излъчваше от погледите ни.

Той беше изключително умен и образован. Спомням си как изучавах идеологията на комунизма до среднощ, само и само да мога да го поставя на мястото му. Прочетох всяка книга, която той цитираше по време на последният ни дебат. Това включваше и много комунистически лидери, които бяха неговите герои. Книгите бяха написани много интелигентно и много от техните идеи бяха доста находчиви и умни. Не беше възможно да не харесаш идеята за равенство по света. Но комунизмът не функционираше: той беше обречен на провал още от първата си стъпка. Реших да разбера какво точно означаваше той и първото нещо, което открих за него  в речника беше „утопия“. Социализъм - „стъпка към комунизма“, което означаваше „стъпка към утопията“. Веднъж атакувах основите му и останалото се срути само. Като мечта, като идея, комунизмът, сам по себе си не беше лошо нещо. Но в реалния свят, нямаше никакви доказателства за успеха му.

Един ден, след като приключихме една от най-ожесточените ни словесни битки, започна да вали и тълпата около нас се разпръсна. Започнах да прибирам листите, книгите и Корана, които носех със себе си, когато той се приближи към мен и започна да говори. В погледа му вече не се четеше омраза. Гледаше ме някак си странно и глупаво дори. Започна да ми рецитира стихове, като изведнъж смени темата и каза, че е влюбен в мен. Щях да повърна! Изкрещях му: „Бих предпочела да умра, отколкото да се омъжа за атеист! Ще свършиш в ада!“

Неговото опровержение: „А ти не, така ли! Откъде знаеш, че ти също няма да идеш в ада? Откъде знаеш, че ще идеш в Рая? Къде в Корана има такова уверение? Покажи ми го!“

Въпреки че беше атеист, той току-що ми беше задал най-важнят въпрос свързан с религията в живота ми.

Той беше прав. Нямах уверението за вечното спасение на душата си. Прибрах се у дома с автобуса, плачейки тихичко. Никога повече не влязох в спор с него. Всъщност, никога повече не го видях. Но неговият въпрос за ада пусна корени в сърцето ми и остана без отговор доста дълго време.

Бях на 16 когато започнах да уча в университета. Всички мои съученици бяха по-големи от мен и това ми харесваше. Двама от тях станаха мои добри приятели. Те ме глезеха, сякаш бях тяхната по-малка сестра. Литература - това бяха часовете, които имахме заедно. Повечето от книгите, които изучавахме, аз ги бях чела. Когато преподавателите започнаха да диктуват списъка със задължителните книги, аз дори не трябваше да ги записвам.

Четенето обаче, не беше нашата единствена задача. Ние трябваше да научим 6-7 мъртви езика, наред с отоманския арабски и фарси. И не само да ги научим, но да можем да четем и да правим анализ на литературните произведения написани на тези езици. Това изобщо не беше лесно. Някои от нашите учители бяха светски хора, но други силно вярваха в исляма. Повечето от задължителните книги бяха за исляма. Стихотворенията и разказите бяха направо депресиращи.

Един от авторите, които трябваше да изучаваме беше Мевлана К. Руми Суфи - философ на исляма. Най-вече, той пишеше за любовта и това, че трябва да приемаме хората, което обаче не беше основната тема на Корана. Сама по себе си теологията на Суфи беше един блян ... една илюзорна мечта за нов порядък в религията. Тази ислямска деноминация се доближава най-много до Християнството. Сравних Библията с творбите на Суфи и открих невероятни сходства и прилики. Но въпреки това усещах, че неговото учение не представяше върховната, безусловна любов на Исус към човечеството, затова възприемах Суфи като хуманист. Харесвах произведенията му, но не желаех да бъда негов последовател, защото той не признаваше Корана напълно.

Мислех си, че бях доста добра ученичка докато не се запознах с един много религиозен мюсулманин в ресторантчето към колежа ни. Той беше изключително начетен и плюс това беше от много религиозно мюсулманско семейство. Неговите родители дори бяха ходили в Мека, за да изпълнят верските си задължения и за да придобият титлата „Хаджи“.

Станахме добри приятели и се чувствахме добре когато бяхме заедно. Скоро осъзнах, че той беше човека за мен. Сгодихме се когато аз завърших колежа. Бях на 19. Моите родители бяха напълно против нашият годеж. В къщи ставаха големи скандали заради моето решение. Баща ми дори ме наби, когато го напсувах, за да защитя любовта си. Но единственото, което аз желаех беше да избягам от тягостният, нещастен съвместен живот с родителите ми под един покрив.  

След всичките проляти сълзи и мъки, през същата година ние сключихме брак. Проблемите ни обаче започнаха почти веднага: през целият ни меден месец, той не ме докосна. От своя страна, аз се страхувах от сексуалния акт, но от друга - той изобщо не демонстрираше и най-малкото желание да ме докосва. По-късно,разбира се, че опита, но всичките му опити бяха пълен провал. Мен ме беше страх, а той имаше сериозен проблем!

Скоро след това започна и кошмара малтретиране. По време на нашият годеж, той беше разкрил някои признаци на насилие. Но това беше нищо в сравнение с ужаса, който започна три месеца след сватбата ни. Малко преди това аз нежно и благо му говорих за нуждата си от интимност по между ни. Той избухна и се разкрещя, че не той, а аз съм имала проблем. Започнах да се обличам хубаво и се опитвах да изглеждам до колкото можех по-красива. Приготвих вкусна вечеря и запалих свещи.  

Живеехме на шестия етаж в един жилищен блок. Той ми се обади по домофона, за да сляза долу, понеже сме били поканени на гости у братовчед му за вечеря. Аз не му се покорих - просто исках той да се качи горе, за да види изненадата, която му бях приготвила. Той обаче продължаваше да натиска звънеца здравата. Тогава аз отворих прозореца и му викнах да се качи горе. Бях абсолютно сигурна, че щеше да му достави удоволствие да ме види в красивата ми рокля.

Но в момента, в който отворих пътната врата, той ме удари, ритна ме и започна да ме нарича с всички лоши имена, с които една жена може да бъде наречена, псувайки ме през цялото време. Целият ми свят се преобърна с главата надолу. От този момент нататък отчаянието и мрака ме обладаваха все по-силно.

Няколко пъти, съвсем сама, без неговото знание, отидох до болницата, защото кървях много силно след побоищата. Веднъж дори отидох в полицията и помолих за помощ. Офицерът отговори: „Погледни тези сгради, къщи и апартаменти. Всички те преживяват  същото нещо. Не можем да приютим всички жени и да арестуваме техните съпрузи. Прибери се у дома и се дръж по-добре, за да не те бие толкова много съпруга ти. Но ако го напуснеш, ти ще станеш или проститутка, или ... курва. Не си навличай позор и срам като споделяш личния си живот с другите. А сега се прибирай вкъщи!“ Отидох си и послушах съвета му.

Малтретирането и побоищата се превърнаха в рутина в ежедневието ми. Свикнах да ходя на семейни вечери веднага след като  получавах поредната порция бой. Научих се да почивствам лицето си и да се гримирам добре, за да прикривам синините. Започнах да нося и блузи-поло, за да скривам оптечатъците от пръстите му по врата си, когато ме душеше. За всеки път имах готово някакво обяснение, потулващо истината. Научих се да имитирам радостна усмивка, докато вътрешно плачех безмълвно.

Спомням си, че един ден отивахме на гости на сестрата на мъжа ми. Минахме през магазина, за да купим хляб. Докато вървяхме към техният дом, той започна да ме удря с хляба. Разкървави брадичката ми, удряйки ме там на улицата. Първоначално не разбрах защо го прави, но после разбрах, че съм го обидила, понеже съм разговаряла с момчето-касиер в магазина. Във въображението на съпруга ми се бяха зародили зли мисли и той просто не можал да се сдържи. Лицето ми беше покрито със синини. Преди да влезем в къщата на сестра му, поизчакахме малко отвън, за да поспаднат отоците. Почистих лицето си и се гримирах, а той хвана ръката ми, сякаш нищо не се беше случило. През цялата вечер пред роднините си, той открито демонстрираше колко много ме обича.

Години по-късно аз осъзнах, че неговите шамари и удари бяха оставили постоянен белег на брадичката ми. Дори и днес, все още ме наболява когато говоря по-дълго време. С течение на времето болката поотшумя, но все още предпочитам да пиша, отколкото да приказвам.  

Никой не знаеше за положението, в което се намирах. Нито на моето семейство, нито на приятелите, нито на колегите ми им минаваше през ума, че  в брака ни имаше проблеми. Държахме се като „щастлива двойка“ доколкото ни беше възможно. Съпругът ми ме целуваше и прегръщаше пред нашите приятели и роднини. А аз много се срамувах от факта, че все още бях девствена, въпреки че бях омъжена от няколко години, за което той обвинямаше мен, наричайки ме „инвалид“.

Няколко години след като се бяхме оженили, аз прочетох статия в едно списание, в която се разказваше за омъжени жени, някои от тях повече от 10 години, които са все още девствени. Обадих се в клиниката, чийто телефонен номер беше публикуван под статията. Жената, която прие телефонното ми обаждане беше много мила. Тя ми отговори, че трябва да отида заедно със съпруга си на лична консултация. Много деликатно и с разбиране, тя допълни: „Проблемът не е само твой, но и на съпругът ти. Ти се страхуваш, че той ще те нарани. Той малтретира ли те?“ Не ѝ отговорих. А тя повтори, че трябва да идем на консултация като двойка. Когато съпругът ми се прибра в къщи аз му показах статията и го помолих да идем заедно за съвет. А той отговори: „Ти си тази с проблема. Защо и аз трябва да ходя?“ С това се сложи край на темата.

През целият си живот съм се борила с гнева, скръбта и тъгата. А сега, преживявах тежка депресия без да осъзнавам това. Мразех се. Мразех блатото на безнадеждността, в което бях затънала! Няколко пъти се самонараних с нож, опитвайки се да видя дали мога да се самоубия. Връщайки се назад в спомените си, виждам съвсем ясно как Бог ме е опазил да не го направя, тъй като Той е имал по-добър план за мен.

Много хора, които принадлежат към културата на Средния Изток, преживяват депресия без дори да знаят това. Тя леко се промъква в живота им и покорява всеки без значение на колко години е. Познавах едно дете, което беше само на 11 и преживяваше дълбока депресия. Много хора не са обучени да разпознават симптомите на депресията, но ако ги видят, те са изправени пред огромна дилема: кого да потърся за помощ? Професионалната помощ по отношение на депресията в Турция не е толкова достъпна колкото в Щатите или Европа. Ако ти ходиш на лични консултации или си потърсил професионална помощ и някой от близките ти или съседите разбере това, то до края на живота си ти носиш етикета, който веднага ти лепват - луд.

Докато пишех тази книга, аз бях на около 30, и осъзнах, че по онова време майка ми беше в депресия. Когато наскоро разговарях с нея, тя най-накрая призна, че е страдала от депресия повече от 35 години. И тя не е единствената. В Турция има много жени като нея.

Отново задавам този въпрос - при кого можеш да потърсиш помощ? В Турция, аз надявах усмихнатата си щастлива маска и прикривах болката и неудачите си. Тъмната страна на живота ми трябваше да бъде добре скрита и потулена. Но ... болеше.

Аз бях в депресия, откакто бях малко дете, но тогава не знаех това. Когато бях млада жена в главата ми започнаха да се въртят мисли за смоубийство.  Молих се на Аллах да отнеме живота ми, защото ме беше страх да го сторя сама. При Исляма, ако някой се самоубие, той или тя, отива директно в ада. Чувствах се така сякаш вече живеех в ада, но пък не исках да живея там за през цялата вечност.

В живота ми царяха хаос и болка. В един момент мразех садистичният си съпруг, а в друг - го обичах. В същото време вярвах, че не бих могла да живея без него. Сякаш той беше моят бог и от друга страна - моят най-добър приятел. Той беше причината поради, която съществувах. Няма значение колко абсурдно и дори ненормално ми звучи горното обяснение сега, тогава, аз бях напълно заслепена и исках да му служа в пълно подчинение и преданост.

След като сключихме брак, нашите приятели последваха примера ни - женеха се, но и имаха деца. Аз бях изключително депресирана, защото не можех да забраменея поради липсата на сексуален живот, което ме караше да се чувствам и като човек с увреждания. От друга страна, след първата ни година съвместен живот, бях благодарна, че нямаме дете.

„Аз се ожених за теб заради парите на баща ти.“, призна той един ден. Моят съпруг прекарваше голяма част от свободното си време със своя брат-ислямски фанатик. Той имаше и компания, с която се събираха да пият и играят комар. Прекарваше повечето нощи навън из казината, проигравайки нашите пари. Не можеше да се задържи на едно и също работно място повече от месец-два. Той винаги намираше някакво оправдание: колегите му му завиждали заради нещо, което направил и затова  шефа му го уволнил. Скоро обаче тези извинения взеха да дрънчат на кухо.  

За мен, работата беше нещо съвсем друго. Баща ми ме беше обучил да бъда перфектният служител. Той ме научи как да се справям с разрешаването на проблеми, да бъда инициативна и да проявявам творчество, а също така и на важни принципи - обслужване и отношение към хората. В допълнение към това, след като завърших университета, в продължение на няколко години аз работих в една японска компания. Преките ми началници бяха японци - работливи, дисциплинирани и много интелигентни хора. Това беше първата ми работа на пълно работно време. Научих много от тях: работна етика, отдаденост, организационни умения и управление на ресурси. Те винаги ме питаха в кое училище съм учила и къде съм продължила образованието си след това. Те се чудеха как можех да работя по този начин. Нито за миг не се поколебавах да им разказвам как баща ми ме беше обучил и че бях работила и за една японска корпорация.

През 1991 г. аз реших да спазя Рамадана - деветят месец на ислямската година, като постех през целия ден. Спазвах този празник всяка година, откакто бях навършила 7. През един от дните на празника аз бях жестоко бита от моя съпруг. Той ме събори на пода и ме рита безмилостно. Това, което провокира неговият изблик на гняв, беше желанието ми да завърша мастерска степен. Ние нямаше да похарчим и стотинка за това, защото родителите ми се бяха съгласили да поемат разноските по образованието ми. Съпругът ми крещеше: „Ученето не е за глупави хора като тебе!“ Той хвърляше учебниците ми из апартамента, създавайки пълен безпорядък. Той ме удряше безмислостно докато остана без дъх. Аз лежах на пода, потънала в кръв, молейки го да не ме удря повече. Имах много малко сила, за да се отбранявам, защото през целият ден бях постила. Треперех неудържимо на пода. Костите ме боляха. Чувствах се така сякаш не струвах и пукната пара.

След като постих още един ден, той ми каза да ида в джамията, за да се науча да бъда по-добър човек. Забрадих се и отидох. Сградата беше претъпкана. Когато седнах на пода, в помещението за жените, останалите жени започнаха да ме гледат с неприязън и омраза - бях 19 годишна млада жена по онова време.  

Една от тях ми каза: „Ти си с лакирани нокти. Трябва да си изчистиш лака преди да започнат да четат молитвата в джамията, иначе Аллах няма да приеме молитвите ти.“ Не ѝ отговорих. Не бях яла цял ден. На всичкото отгоре ме бяха били. Просто нямах сили да ѝ отговоря.

Моето мълчание я раздразни още повече. Тя каза на приятелката си, която седеше до нея: „Тази ще иде в ада; тя не знае, че Аллах не харесва горди жени. Това момиче дори не благоволи да ми отговори.“

Отново запазих мълчание. Цялото тяло ме болеше от боя. Сърцето ми също се пръскаше от болка, понеже никой не ме обичаше, а всички ме отхвърляха и страняха от мен.  

В къщи, имах за съпруг насилник, който ме малтретираше емоционално и физически. В джамията - средището на моята религия - властваха омразата и страха. Къде можех да намеря мир и щастие?

Бяха изминали четири години откакто сключихме брак, а все още не бяхме станали съпрузи в истинския смисъл на думата и аз  все още бях девствена. По онова време  работех в един от най-известните и проспериращи текстилни и строителни холдинги в страната, който имаше 29 дъщерни компании, като асистент на президента, собственика и председателя на борда. Всеки ден отивах на работа в 6 сутринта, не защото от мен се изискваше да бъда толкова рано на работното си място, а само, за да се измъкна от къщи преди съпруга ми да се е събудил.  

Една сутрин, шефа ми се върнал рано сутринта от едно бизнес пътуване из Европа и решил да дойде направо на работа. Когато ме видя в офиса толкова рано, той не повярва на очите си.  

„Какво правиш тук толкова рано?“, попита той.

„Работя.“, отговорих аз, сякаш беше съвсем нормално нещо да съм на работа по това време.

„Толкова рано? Твърде рано е, за да си тук!“, възкликна той.

„Обичам работата си.“, отвърнах аз.

Единственото, което интересуваше моят шеф, беше отговора ми и това беше правилният отговор. Самият той беше работохолик и му беше приятно хората да го признават за такъв. След като ме видя толкова рано в офиса, той започна да ме натоварва с по-отговорни задачи. Скоро след това, аз управлявах част от бизнеса му, поемайки върху плещите си много предизвикателни проекти, които включваха подготвянето на събития и мероприятия в Европа и най-вече в Германия. Съпругът ми нямаше нищо против да пътувам сама, стига да му носех дрехи от неговите любими дизайнери Гучи, Армани и Версаче. Той получаваше нов гардероб всеки път когато се върнех от бизнес пътуване из Европа. Но когато започнах да пътувам, пред очите ми се откри един напълно нов свят. Тъй като се справях отлично с възложените ми задачи, аз получавах и много похвали от шефа си и неговите влиятелни контакти. Срещах се с влиятелни бизнесмени, но когато ми оставаше мъничко свободно време, аз пазарувах из марковите магазини дрехи за съпруга ми.

По време на тези пътувания, аз видях мъже, които се отнасяха към жените по съвсем друг начин, отколкото мъжете, принадлежащи към моята култура. Към жените се отнасяха с уважение и ги ценяха. Всичко това отвори очите ми. Веднъж присъствах на един банкет, който беше организиран за много важни европейски дипломати и политици. Трябваше да напусна за момент тържеството, за да отида до тоалетната. Станах от мястото си и казах: „Извинете ме.“ В този момент всички мъже, седящи на масата заедно с мен, се изправиха. Не разбирах защо и зададох въпроса: „И вие ли искате да отидете до тоалетната?“ Всички избухнаха в смях. Когато се върнах и исках да заема местото си, те отново се изправиха.

Лека-полека, аз започнах да опознавам един свят, в който жените имаха същите права и  достойнство, както мъжете. Започнах да мечтая за такъв начин на живот. Скоро и любовта, която имах в сърцето си към моя съпруг започна  да повяхва.  Стъпка по стъпка, дебелата ми глава започна да осъзнава, че някъде там има далеч по-добър живот за мен. Постоянно мечтаех за живот на съвсем друго място, където щях да се наслаждавам на така желаната свобода. Мечтаех по бизнес срещите, в самолета, на пътя ... за една малка стаичка или студио, което да бъде само мое и където никой нямаше да се отнася с мен като с боклук. Започнах да възприемам живота без мъж, който постоянно ме биеше.

Когато се връщах у дома от своите бизнес пътувания, съпругът ми ме очакваше с нетърпение. Първото нещо, което правеше беше да отвори куфара ми и да търашува из него, за да намери скъпите дрехи, които му бях донесла. Но колкото и да му купувах, никога не беше достатъчно. Той често роптаеше: „Казах ти - цветът да е ледено-синьо. Това да ти прилича на ледено синьо?“

С много подаръци, подкупвайки го и обещавайки му по-добър живот с повече пари, аз  най-накрая успях да го убедя, че ще е добре да завърша мастерска степен свързана с управление на бизнеса. След толкова дълго време, през  което бях търпяла побоища и страдания, той се съгласи да ми позволи да се запиша на вечерен курс. И без това, той почти не си беше вкъщи по това време - или обикаляше из баровете, или пилееше пари из казината. Връщах се от курса си в празен апартамент.  

Докато учех, аз продължавах да работя в бизнес света. Шефа ми се съгласи да огранича бизнес пътуванията си, за да мога да уча. По този начин, съпруга ми и аз не се виждахме много често. Въпреки това, той беше изключително доволен да получава финансовите благословения от моя къртовски труд.  

Най-накрая, беше 1994 г., аз взех твърдото решение да избягам. По някаква случайност през онзи ден и двамата си бяхме вкъщи. Ей така изведнъж, той започна да ме обвинява за неща, които не бях направила. Наблюдавах го със свито от страх сърце, как настроението му направи обратен завой и той полудя и се развилня. Не смеех да гъкна докато той ме заплашваше с ужасните неща, които щял да ми причини, ако съм го напуснела и започна да ме бие. Явно е усещал, че ще го напусна завинаги. Трябва да е забелязал как огънчето на любовта ми към него, горящо в очите ми е угаснало. Той насила ме изкара на балкона и опря нож в гърлото ми. Острият връх  на ножа почти докосваше врата ми и аз затаих дъх сякаш, за да се предпазя от евентуално нараняване. В този момент, най-различни  мисли заливаха съзнанието ми; смесени чувства, изпълнени с гняв, страх и отчаяние.  

Разбирах, че бягството ми от него никак нямаше да е лесно. Той зависеше от мен финансово, но имаше и свободата да ме малтретира. Мечтаех да замина надалеч - толкова далеч, че никога да не може да ме намери. Исках да отида в друга земя, Америка, страната на свободните. Нямах си на идея как щях да постигна своя план, но дори само мечтата за това ми даваше сили и щастие.

След като взех твърдото решение да го направя, нещата от самосебе си започнаха да се подреждат. На едно моите бизнес пътувания до Париж, аз се запознах с едно момиче от Испания - Мария. Между нас се зароди добро приятелство. По време на едно от нейните бизнес пътувания из Европа, тя дойде в Турция, за да посети компанията, в която работех аз. Разхождах я из града и така скрепихме приятелството си още повече. Споделих с нея мечтата си да напусна съпруга си. Мария ме насърчи и ми даде личният си телефонен номер и адреса си.  

Знаех, че един от проблемите ми щеше да бъде да получа виза. Свързах се с колега  от нашата компания, който отговаряше за уреждането на визи, когато се налагаше да пътуваме. (А моята компания тъкмо беше открила клон в САЩ). Казах му, с изключително уверен и твърд тон, че ми предстои бизнес пътуване до там. Не исках да получа виза в последния момент. И тъй като заемах много висока позиция в нашата компания, той не ме попита нищо, просто взе паспорта ми и след три дни ми го донесе с десет годишна бизнес виза за САЩ! Не можех да повярвам! Вече усещах вкуса на свободата! После си купих еднопосочен билет до Америка, шест месеца напред от запланувата дата на моето бягство.  

Един ден, тайно се срещнах с приятелка, която току-що се беше дипломирала от юридическия факултет, но пък никога не беше представяла дело в съда. Тя беше шокирана когато ѝ разказах за трудното положение, в което се намирах. Тя дори не можеше да си представи нещата, които бях и все още преживявах.

Обаче имаше един огромен проблем с този план: тъй като този факт беше унизителен удар по мъжкото достойнство на съпруга ми, той определено щеше да ме убие, ако го разкриех. Ако един мъж от Близкият Изток получи развод поради тази причина, това за него ще бъде най-голямо оскърбление и пълен позор. Разбрахме, че трябва да планираме нещата много внимателно. Разделихме се, обещавайки си и двете да мислим как да преведем плана в действие.

След няколко дена, като се прибрах от вечеринят си клас, аз заварих съпруга си да ме чака във всекидневната. Изглеждаше много ядосан. Светкавично реших да не си свалям обувките, а да му кажа, че съм забравила нещо в колата, след което избягах от апартамента, колкото можех по-бързо. Скочих в колата и настъпих газта. Той се опита да ме догони, но не успя. Той нито можеше да шофира, нито притежаваше кола. Разчиташе на приятелите си да го водят тук и там.

В крайна сметка се озовах в къщата на родителите си. Баща ми отвори вратата. Когато ме видя посреднощ на прага, той веднага разбра, че нещо не е наред. Татко ме прегърна силно и продължително ... неочаквано ... показвайки ми, че го е грижа за мен. Сломена, избухнах в сълзи и подсмърчайки му разказах всичко за моя неуспешен брак. Той не знаеше, че бях толкова жестоко малтретирана. Докато говорех видях как лицето му потъмня като буреносен облак от гняв. Беше бесен, понеже съпругът ми се отнасяше толкова лошо с мен. Увери ме, че той никога повече няма да ме докосне.

Няколко дни по-късно, с баща ми до мен за подкрепа, аз се обадих на съпруга си и му казах, че искам развод. Разбира се, той обезумя. Казах му, че ако не ми даде развод, аз ще представя в съда официален документ от доктор, че все още съм девствена, след което ще разпратя копия от него на цялото му семейство и на приятелите му. Той започна да ме псува и да ме заплашва, след което трясна телефонната слушалка.

В продължение на няколко седмици, той продължаваше да ми се обажда по телефона и да ме заплашва. Но при всяко следващо обаждане, гласът му поомекваше. Той беше разбрал, че баща ми знаеше как ме е малтретирал. Много от бизнес партньорите на татко му помагаха да ме пази. Той имаше и доста връзки в обществото. Аз се изненадах когато гневът на мъжа ми започна да поутихва и когато ме замоли да се прибера при него у дома - нямаше пукнат лев, беше разорен.

Най-накрая, той се съгласи да подпише документите, но при условие, че му оставя някой имот, който беше на името на двама ни, а също и парите в спестовната ни сметка. Приех предложението, но с уговорката, че ще му оставя само половината пари. Обещах му, че ще работим върху взаимоотношенията си и ще започнем всичко отначало. Това последното обещание беше чиста лъжа, но той прие условията.

Бях в шок, че се бях отървала от него толкова лесно. Години по-късно, аз осъзнах, че моят жесток съпруг, всъщност е бил голям страхливец. Също така научих, че когато една жертва започне да надига глас и да търси помощ, отстоявайки правата си, тя вече е тръгнала по пътя към свободата си. В моя случай, съпругът-насилник се превърна в овца, която се страхуваше от гнева на баща ми.

Отидохме в съда с нашите адвокати и свидетели. Дори и един  журналист присъстваше. Съпругът ми плачеше. Аз се опитвах да изглеждам силна и да не се поддам на неговите игрички. Разбирах, че се намирам на безопастна територия. Получихме развод по взаимно съгласие.

Получаването на развода ми беше по-лесно отколкото си представях. След като всичко беше уредено, бившият ми вече съпруг започна да се държи много мило с мен.  Той ме помоли да започнем нашият брак, както аз - престорено - бях обещала. И понеже аз бях неговата финансова стъбилност, той говори за мен много добри неща, опитвайки се да ме спечели отново. Той ме попита: „Как може след толкова много години да ме напуснеш  сякаш  съм нищо?“ Аз отговорих спокойно: „През всички тези години, през които ти ме малтретираше и ме биеше жестоко ... всеки път когато понасях ударите ти, аз се заклевах пред себе си, че ще те напусна, както и правя сега!“ Ролята на жертва, която се опитваше да играе, нямаше да мине.

Няколко вестници писаха за развода ни. А няколко дни след последната ми среща с бившият ми съпруг, аз седях в самолета, носейки се към страната на моите мечти. Летях към свободата. Или ... поне така си мислех аз.

След дълъг полет аз най-сетне пристигнах в моят нов дом: Америка. Когато самолетът се приземи ми идеше да се разкрещя от радост. Бях само на 24, но вътрешно се чувствах на 80. Минах през митницата доста бързо, наслаждавайки се на свободата и надеждата, които Америка предлагаше. По-късно  разбрах, че граничните служби не позволяват на никого да влезе в страната, ако билета му е еднопосочен и е с туристическа виза, но когато проверяваха документите ми, никой не поиска да види самолетният ми билет.  

Очакваше ме един напълно нов ден - но живота далеч не беше перфектен. Осъзнах, че няма значение в коя част на света се намираш, ти си си ти. Вътрешно не си се променил - нищо, че живееш на другия край на света. Няма значение колко страни ще обиколиш, колко стила прически ще смениш - вътрешно, сърцето ти, си остава същото. Може да промениш името, националността си и други неща външно, но освен, ако не промениш отношението си, вътрешното си същество, вътрешния мъж или жена, ти винаги ще носиш със себе си обстоятелствата си и твоето старо аз.

В моя случай, аз носех белезите, провалите и рабската психика - манталитета на жертвата от страната, от която идвах. През следващите няколко седмици бях напълно сама, докато вече не можех да понеса самотата. Не знаех как да оцелея без да имам мъж до мен. Каква ирония само - след всичкия бой, който бях получавала от бившия си съпруг! Но въпреки, че аз бях тази, която финансово обезпечаваше брака ни, аз все още се нуждаех да имам мъж до себе си, който да ми казва какво да правя с живота си. Осъзнавах, че съм кодепендент (бел.пр. - кодепендент - Съвместната зависимост възниква когато двама души започнат връзка, защото нито единият от тях не чувства, че може да живее и да се справя сам. Нито един от двамата партньори не се чувства самостоятелен и способен да се живее сам. И двамата се стремят да се усъвършенстват психологически, буквално връзвайки другият  партньор към себе си.)

Веднага след като се нанесох в жилището си, аз започнах да прекарвам цялото си време учейки езика. Започнах да чета лесни детски книжки и да гледам много телевизия. Повтарях думите, които чувах, опитвайки се усилено да ги запомня и да подобря произношението си. По принцип, аз обичам да научавам нови неща, и исках да мога да говоря и да пиша на английски. Не ми беше много лесно, но бях твърдо решена да се справя. По-късно се записах и на курс, за да мога да подобря езика си. Но през това време езиковата бариера оказваше влиянието си. Хората не ме разбираха добре, поради силния ми акцент. Чувствах се още по-несигурна, заради лошото ми произношение. Превърнах се в интроверт, стеснителен човек, защото не можех да поддържам разговор с останалите.  

Нямах никакви приятели и това ме караше да се чувствам още по-самотна. Страхът от самотата и мисълта, че можеше да умра съвсем сама, ме разяждаха. За първи път в живота си разбрах какво наистина е самота. Винаги съм се чувствала самотна, но сега започнах да усещам самотата по-дълбоко. Нямаше значение колко души имаше около мен - аз бях съвсем сама. Може да си заобиколен от тълпи, но да си най-самотният човек на земята. А при други обстоятелства може да се намираш на безлюден остров, и съвсем да не се чувстваш самотен.

Молех се на моя бог, но не получавах отговор. Нямах лични взаимоотношения с него. Молитвите ми се връщаха при мен празни. Бях в чужда страна, с болката и несгодите от миналото си, а нямаше с кого да разменя две думи. Нямаше кой да ме насърчи и обнадежди. Раните ми се нуждаеха от изцеление, а аз нямах лекарството. Бях отчаяна. Започнах да се моля на Аллах по своя си начин да ми даде нов съпруг. (Връщайки се назад в спомените си, мога да кажа, че се научих да внимавам за какво се моля! Ако истинският Бог, Господ Исус Христос не чува молитвите ти, то дявола определено ги чува.)

Скоро след това, аз се обадих на моята приятелка Мария от Париж. Тя не можеше да повярва, че съм постигнала мечтата си. Оказа се, че аз живея само на един час от мястото където тя живееше. Доста често разговаряхме по телефона. Споделих ѝ, че се чувствам много самотна и тя измисли страхотен план. Мария живееше с приятеля си, който имал приятел, и той ...  не бил обвързан с никого. Подскочих от радост, че ще се запозная с нови хора. О, никога не бях имала гадже! Щеше да бъде точно като по филмите! И той нямаше да е от Близкия Изток!, си мислех аз. Но от друга страна ме беше страх, защото си казвах: Аз съм грозна и глупава. Дори не мога да говоря езика. На него ще му е скучно с мен.  

Но моята приятелка настояваше да се запозная с него. Тя му даде телефонният ми номер и той ми се обади. О, каква бъркотия стана само! Моят английски беше ужасен и разговорите ни по телефона бяха кратки. Въпреки смущението и  чувството на неудовлетвореност, които изпитвах, аз все пак се опитвах да комуникирам с моя никакъв английски. Мислех си, че това е по-добрият вариант за мен, отколкото да не мога да упражнявам английския си с никого и да си седя сама.

Един ден той ми каза: „Толкова сладко звучиш! Бих искал да се срещнем.“

„Окей.“, отговорих аз, без наистина да разбирам какво точно ми беше казал. После го помолих да повтори и потрети казаното и чак тогава успях да го разбера. Той дойде в моя град и се срещнахме в един бар в стил „среща на сляпо“. По телефона си бяхме казали кой с какво ще бъде облечен, за да можем да се разпознаем. Когато най-после се запознахме, той каза: „Сега вече мога да повярвам колко си красива!“

„Красива? Аз?!“, мислех, че не съм разбрала нещо. Но той повтори няколко пъти колко съм хубава и специална. Най-накрая схванах - той наистина мислеше, че съм красива. Той беше влюбен в мен и аз в него. Бях се влюбила в първия човек на земята, който ме намираше красива и привлекателна, а на всичкото отгоре никой и нищо не ме ограничаваше. Родителите ми не бяха наблизо, а и ограниченията на културата и традициите ми също бяха останали далеч зад мен. Хей, ние сме в Америка и тук всичко е позволено, си мислех аз. Дори не исках той да ме ухажва. Отдадох му се твърде лесно, когато и двамата бяхме пияни. Той ме обожаваше. Не разбирах много добре английският му, но го харесвах за това, че ме обичаше толкова много. Това беше всичко, от което се нуждаех  - някой, който да се грижи за мен, да ме обича безусловно и да мисли, че съм красива и прекрасна. Всичко, което исках от живота беше да съм обичана.

След като бяхме ходили само три месеца, приятелят ми и аз сключихме брак. Семейството му беше в шок. Аз също. Майка му и сестра му роптаеха срещу мен и не ме приемаха. Но в началото на мен изобщо не ми пукаше за техните чувства. С течение на времето обаче, аз започнах много лесно да се обиждам и засягам от тяхното отношение към мен. Вярвах, че ме мразеха. На свой ред и аз им отвръщах със същото. Точно поради тази омраза трябваше да се справям с доста проблеми с моите свекъри.

В къщи бях щастлива, защото се чувствах обичана за първи път в живота си. Радвах  се, че той работеше. Това ми даваше сигурност. Забременях и много се вълнувах, че ще си имаме бебе. Ходех по купони със съпруга ми, въпреки че бях бременна. Разбира се не пиех алкохол, но където и да отидеше той, аз бях с него. Той беше отявлен купонджия, както сам обичаше да се нарича.

Обаче в нашия брак имаше доста недоразумения. Една седмица всичко между нас беше абсолютна идилия, но на следващата - ние постоянно се карахме. Дори и да имахме разправии, той никога не ми посегна и не ме нарани физически и това ме караше да се чувствам добре. Или поне така си мислех.

Понякога потиснатите в мен емоции като болката и травмите от миналото, изплуваха на повърхността. Изпадах в депресия и бях унила. Никой няма да ме обича истински ... никой не го е грижа за мене ... никой не ме разбира. Сърцето си все още носеше дълбоките рани и белези, които кървяха. И въпреки това, се опитвах да започна нов живот с някого, когото едва познавах. Сега, когато се обръщам назад виждам ясно колко отчаяна съм била. Всеки ден надявах на лицето си нова маска, за да скрия болката, гнева, тъгата и всички други емоции, които бушуваха вътре в мен. Имаше дни, в които цялото ми тежко детство преминаваше пред очите ми. А друг път мислех само за страданията и мъките, които бях преживяла по време на първия си брак. Постоянно си повтарях: Втръсна ми все аз да съм жертвата. Не искам повече да бъда жертва! Да, но бях.  

Дори в моментите, когато между нас имаше разправии и скандали, аз пишех весели писма до майка си в Турция. Родителите на моя съпруг започнаха лека-полека да ме приемат и аз си мислех, че може да се окажат и добри хора. Но аз не бях способна да поддържам добри взаимоотношения с никого. Много лесно се обиждах и им отговарях грозно. Аз не бях зрял човек, а и моето непостоянство и несигурността, която изпитвах, чиито корени бяха дълбоко проникнали в мен още от детските ми години, разрушиха взаимоотношенията ми с неговото семейство. Стигнахме до там, че открито се мразехме.

Погледнах една моя снимка, на която не се усмихвах и си казах: Напълно съм сама в тази чужда страна. А те вместо да бъдат моето семейство, виж само какво ми причиняват. Изпитвах горчивина и гняв към тях.

След като дъщеря ми Мелис се роди, нашият брак тръгна надолу. Тъй като вече бях станала майка, аз не можех да ходя по купони със съпруга си или да ловя риба с него. Това ме правеше изключително нещастна. Мисли за самоубийство започнаха да се въртят в главата ми. Продължавах да вярвам, че не съм достатъчно добра за никого. Съпругът ми продължаваше да се вихри и купонясва, докато аз стоях вкъщи  с бебето. Лека-полека, неговите склонности и пристрастявания започнаха да изплуват на повърхостта. Колко сляпа съм била! „Измама“ беше бащиното му име! Започнах да го конфронтирам когато той се прибираше в къщи последнощ пиян и напушен. Карахме се, крещяхме и викахме, огласяйки целия квартал със скандалите си. Много пъти бяхме предупреждавани от различни хора да не вдигаме шум.

Мъжа ми започна да изчезва от къщи през целия уикенд, дори и за по-дълго време. Когато беше трезвен - беше просто прекрасен! Но когато се напиеше започваше да става неузнаваем - ругаеше, обиждаше,  хвърляше и трошеше разни неща из къщата. На всичкото отгоре беше и силно престрастен към порнографията, което най-много ме нараняваше. В днешно време, много мъже са роби на това ужасно  и демонично пристрастяване. То унищожава много събди и семейства. Познавам много жени, които живеят в самота и страдат поради робството на съпрузите си. Дом, в който цари порнографията не е дом, а тъжен затвор. Познавам и този вид болка.

Нещастна и хваната в капан от нов неуспешен брак, аз намерих начин да бягам от него - започнах да посещавам занятията в един колеж, за да подобря английският си. Междувременно, аз проповядвах Исляма из училището. Иронията на всичко това беше, че аз споделях своята вяра с другите, но в същото време вярвах, че тя няма сила в моя живот. Завърших всеки възможен курс по английски, след което започнах да изучавам компютри и всичко свързано с тях.

Аз приех предложението ѝ с отворени обятия. Направила съм най-доброто, което съм могла до този момент, мислех си аз, бях добро момиче, но се провалих; отсега нататък ще бъда груба и силна като мъжете.

Заедно с мен, Кара обучаваше и други жени. Така тя успя да разбие много бракове със своите отвратителни, безбожни съвети. За нея най-огромен интерес представляваше четенето и изучването на хороскопите. Тя беше основала живота си на Ню Ейдж религията и Източните практики. И понеже аз търсех отговори, прегърнах учението ѝ здраво.

Заедно, ние изучавахме Карма, Зен и други окултни религии. Започнах да медитирам с нея. Всички тези движения и техните доктрини някакси ме успокояваха. Години по-късно осъзнах, че всички тези религии било то Ислям, Будизъм или Ню Ейдж, могат да ти предложат само временно облекчение, мир и утеха, иначе никой не би ги практикувал. В крайна сметка обаче, те не могат да запълнят празнотата в живота ти, защото само подменят и имитират Истината.

Кара и аз се бяхме вглъбили в прераждането, Будизма и други подобни неща. В реалния живот, нито едно от тях не можеше да изцели моите рани и да ме спаси от нещастието ми. Но пък поне, бях намерила нещо, за което да се хвана, разсъждавах аз. Продължавах вярно да изпълнявап всичко, което и тя правеше и ѝ се покорявах, сякаш ми беше майка.

Когато се запознах с Кара, тя все още беше омъжена. След време се раздели със съпруга си. Тя си намери гадже, докато мъжът ѝ пътуваше извън страната и заживя с него. От време на време им ходех на гости заедно с дъщеря ми. Нейният приятел, Ари, беше американец, но от турски произход. За мен - той имаше психични отклонения.  Беше добър човек, много естествен, но на външен вид не беше кой знае какво. Ари беше нисък и трътлест, Кара - кльощава като скелет. Бяха доста странна двойка. Но аз ги обичах и съжалявах Ари за проблема, който имаше.

Един ден, той ми описа своето психично заболяване. Той каза: „Има нещо вътре в мен, като горящо кълбо от огън. Изгарящ ме восък ... То напълно ме потиска и угнетява.“ Зададе ми и следния въпрос: „Ти вярваш ли в демони?“

„Демони ли? Да.“, отговорих аз. Исляма приемаше демоните. Но само разговора с него за тях, ме караше да изтръпвам от страх. Незнаех много за демоните; бях чувала за тях и за злите духове, но винаги се опитвах да стоя по-далечко от тези теми. Имах достатъчно страхове в живота си.

Той продължи: „Чувствам, че има много демони вътре в мен.“

Веднъж Ари, беше арестуван, защото беше карал в обратното платно за движение. „Демоните ме контролират.“, обясни ми той. Докато един от полицаите се опитвал да му сложи белезници, той успял да грабне пистолета му и се опитал да се самоубие. Когато го опрял в главата си, полицаят успял да го удари и го повалил на земята.

Много ми беше жал за Ари и затова се помолих с няколко молитви от Корана на арабски за него. Казах му да чете Корана, което и направи. Но нищо не му помагаше. Молих се с едни от най-силните стихове от нашето свещено писание за него; Кара дори го заведе при разни врачове, баячи и чародеи, и му даде да пие някакви еликсири. Но след всички тези „лечения“, неговото състояние се влоши още повече.

Кара наистина го обичаше и се грижеше за него. Тя похарчи много пари, опитвайки се да го излекува. Някои казваха, че Ари беше луд. Други - че наистина беше обладан от дявола. Всред вихъра на всички тези събития, аз започнах да си задавам въпроси за истината. Коя от тези истини беше Истината? Кой път беше Пътя? Как да се доближа до Бога и да Го познавам? Наистина ли бяхме толкова мръсни, зли и слаби, че на Него изобщо не Му пукаше за нас? Ума ми беше изпълнен с въпроси, осъждение и съмнения. Струваше ми се така, сякаш след малкото облекчение, което преживявах, проблемите, борбите и страданията ме връхлитаха с още по-голяма сила. Сякаш бях пияна, замаяна ... но и когато отрезнеех и дойдех на себе си, нищо не се беше променило - нито външно, нито вътрешно.  

Трябваше да намеря Истината - истинската Истина, която може да промени всичко.  

 

Един ден Кара ми се обади и ми каза, че е гледала по телевизията реклама за една църква, в която изгонвали демони и изцелявали болните в името на Исус. Изпаднах в шок, когато тя ми каза, че тъкмо се приготвяли да идат в тази църква. Мислех си, че моите приятели похулват Аллах, тичайки за помощ при Исус. Исляма приемаше Исус като учител, но те отиваха при Него, за да ги изцели! Бях страшно объркана и ядосана. Ари беше стигнал до там, че повече не вярваше, че някой може да му помогне, дори  и този някой да беше Исус. Кара обаче настояваше и той се съгласи да опита. Когато пристиганали в църквата, няколко души ги очаквали, сякаш имали предварително уговорена среща. Християните ги завели в офиса на църквата.

Ари направо ги попитал: „Колко пари ще ми струва това?“ Те отговорили: „Ние не искаме твоите пари. Ние искаме да се молим за теб в името на нашият Господ Исус Христос.“ Той доста се изненадал, защото бил свикнал хората да му искат много пари, за да му помогнат. Помислил си: Без пари, а?, след което казал на глас: „Можете да започнете когато пожелаете.“

Християните започнали да се молят, полагайки ръце на него. Започнали да плачат и ридаят, и да молят Исус да го изцели.  

Ари ми разказа следното по-късно: „Нещо започна да се случва в сърцето ми в този момент. Огнената топка вътре в мен започна да се движи и да се свива, да се смалява. Плачех заедно с тях. Не знаех какво се случва, но почувствах, че сърцето ми започна да се променя. Започнах да виждам, че има надежда в името на Исус. Когато свършиха да се молят за мен, един мъж взе Библия и подчерта много стихове в нея. Каза ми: „Моля те, чети тези стихове.“ Прибрах се у дома и започнах да ги чета, и в крайна сметка прочетох цялата Библия.“

Две седмици по-късно, Ари предаде сърцето си на Исуса. Той беше напълно изцелен и освободен,  и стана радикален Християнин. Той сложи край на връзката си с Кара, заявявайки, че не иска да живее повече в грях  и започна да ни проповядва Христос. Хем се радвах за него, хем взе да ми писва да го слушам постоянно как ми проповядва - а той през цялото време ми казваше, че ще ида в ада, ако не приема Исус за свой Господ и Спасител. Наистина започна да ми досажда.

Кара изживяваше тежко раздялата си с Ари, но успя отново да надене на лицето си феминистката маска, която я караше да се чувства силна. Развода ѝ най-сетне влезе в сила и тя отново се чувстваше свободна.

Междувременно, тя се запозна с група Християни. Беше нещастна и изпълнена с горчивина, но пък търсеше отговори на въпросите си. Тя ходеше напред-назад, говорейки за Исус.

Един ден, докато разговаряхме по телефона, Кара ми каза: „Мисля, че Исус е по-силен и велик от Мохамед.“ Много се ядосах и ѝ се накарах за дето говори така. От друга страна съзнавах, че религията, в която бях родена, нито ме изцеляваше, нито ми помагаше с нещо. Чувствах се така сякаш бях обградена от непрогледен мрак. Блъсках се и се удрях в стените на килията, в която бях затворена, като безпомощен пленник. Нямаше изход за мен. За мен -  живота ми беше едно нищо.

Единственият лъч светлина, единствената причина, която ме караше да се усмихвам беше моята дъщеря. Мелис си нямаше на идея как се чувствах. Тя беше едно щастливо, весело и прекрасно бебе. С всички сили аз си налагах да се чувствам щастлива, но сърцето ми кървеше.  

През следващите няколко месеца много мисионери и евангелизатори почукаха на вратата ми, за да ми говорят за Исус. Затръшвах бясно вратата право в лицата им, вярвайки, че те бяха пратеници на дявола, а не на Аллах. Спомням си как им крещях: „Оставете ме на мира! Не ми трябва вашия Исус! Когато започнете да четете Корана, аз ще започна да чета вашата Библия!“ Те винаги ме вбесяваха. Те възхваляваха три бога - Баща, Син и Святият Дух -  а това беше богохулство против Аллах! Интересно защо, аз никога не се ядосвах на будистите и индусите. Но Християните започнеха ли да ми говорят за Исус, аз побеснявах.

В новогодишната нощ, очаквайки настъпването на 2000-та година, съпругът ми и аз решихме до посетим наши приятели, за да празнуваме заедно с тях. Постарах се да изглеждам много добре за случая. Мелис също беше готова. Отново надянах маската „щастливо лице“, но сърцето ми беше свито от мъка. Мъжа ми все още не се беше прибрал - както винаги закъсняваше, ако трябваше да идем някъде заедно. Държаше с мен така сякаш не го интересувах. Опитвах се да сдържам сълзите си, за да не се размаже грима ми. Когато не можех повече да сдържам гнева си, аз отидох в тоалетната и паднах на колене. Молих се на висок глас: „Чуй ме, Създателю мой! Моля те, чуй ме! Направи нещо за моя живот, Създателю! Направи нещо. Просто го направи. Не мога да понасям повече този живот. Промени живота ми. Промени ме!“ Крещях отново и отново тази молитва.  

След известно време, мъжа ми пристигна. Беше пиян. Вече не исках да ходя с него където и да е, но той настояваше. Вместо да отидем на празничната вечеря в къщата на нашите приятели, както се бяхме уговорили, съпругът ми ни заведе на друго парти. Пи още повече. Всеки път когато му казвах да спре да пие и да ни заведе вкъщи, вместо отговор получавах псувня.

Най-сетне ни каза да се качваме в колата и подкара към къщата на приятелите ни. Намирахме се на магистрала с четири платна и той караше зигзагообразно. Беше толкова пиян, че понякога дори затваряше очите си, дишайки тежко. Плачех, умолявайки го да карам аз, но той не ми обръщаше внимание.

Когато видяхме, че една полицейска кола се приближава към нас, шофирането на мъжа ми се стабилизира за момент. Аз отворих вратата, в момента, в който полицейската кола ни подминаваше, за да привлека вниманието на полицая, но мъжа ми ми кресна да я затворя. Исках полицаите да забележат странното ни поведение и да ни спрат. Те обаче ни подминаха. Съпругът ми започна да ме удря. А аз крещях. Изведнъж той спря колата и понеже вратата на колата все още беше отворена, той ме изрита навън. Строполих се асфалта. Той подкара колата, изоставяйки ме на пътя.

Намирах се по средата на нищото. Не знаех нито какво да направя, нито къде да отида. Плачех силно, докато се опитвах да пооправя грима си и да  махна обеците си. Подръпнах  мини полата си надолу. Тръгнах към изхода на магистралата, но напредвах бавно, защото обувките ми бяха с високи токчета. Няколко пъти спираха коли, защото навярно са си мислели, че съм проститутка. Беше новогодишната нощ и всички отиваха да празнуват. А аз станах обект на техните подигравки и унижение, защото съпругът ми ме беше изритал от колата и ме беше изоставил на пътя.  

Отправих поглед към тъмното небе и изкрещях: „Къде си, Боже? Къде? Какво толкова съм направила, за да заслужа всичко това? Помогни ми! Моля те, помогни ми!“ Веднага след като изрекох това, една кола спря малко пред мен. Молих се в колата да има жена: „Моля Те, моля Те, нека да е жена. Ако е мъж, той ще ме изнасили, ще ме обере или ще ме убие. Моля те, Боже, нека е жена.“

Докато се приближавах към  колата, успях да различа силуета на жена, седяща зад волана. Избоботих: „Жена е! Жена е!“ - точно както се бях помолила.

Тя отвори прозореца и ме попита какво се е случило. Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя се усмихна и отговори: „Слушай, аз отивам в къщата на приятели да празнувам. Влизай в колата, ще те взема със себе си!“ Изглежда тя казваше истината, защото забелязах на задната седалка храна и безалкохолни напитки. Аз я гледах шокирано. Не знаех какво да направя. Чувствах се като пребито куче, очакващо да получи още един ритник. А сега някой ми предлагаше помощ и се държеше мило с мен ... беше ми трудно да повярвам.

Попитах я: „Защо? Защо искате да ми помогнете?“

Тя отново се усмихна: „А какво би направил Исус в този момент? Бог ме изпрати да те прибера. Хайде, влизай в колата.“

Плахо, аз заех седалката до нея. Тя ми даде кока кола и кърпички да почистя лицето си. През цялото време ми разправяше колко невероятно добър е Господ и колко чудесни планове има за моя живот. Вече не знаех какво да си мисля!

Когато пристигнахме в къщата на нейните приятели, едни прекрасни хора ме наобиколиха, показвайки любов и грижа към мен. Отнесоха се с мен като към кралска особа. За първи път  в живота си плачех, но ... от щастие! Плачех от радост заради невероятната любов, която получавах от тези чудесни хора. А те - дори не ме познаваха!

След вечеря, жената, която ме беше прибрала от безлюдната магистрала, ме попита дали познавам някого в когото мога да отседна. Обадих се на няколко от така-наречените ми приятели, включително и Кара, но никой не пожела да ми протегне ръка за помощ. Спомних си и за една испанка, която няколко пъти беше гледала дъщеря ми. Знаех, че тя беше преживяла нещо подобно. Обадих ѝ се. Тя не говореше добре английски, но ме разбра и отговори: „Ти си добре дошла в моя дом.“

След вечеря, жената, която ми стана приятелка, ме закара в дома на испанката. Тя се казваше Норма и се оказа, че е силна Християнка. Тя каза: „Mi casa es su casa - моят дом е и твой дом.“, след което  ме заведе в спалнята, където щях да прекарам една спокойна нощ.  

На следващата сутрин, Норма ме закара в полицейския участък и ме остави там. Разказах на полицая какво се беше случило между мен и съпруга ми. Съгласиха се да ме пазят и да ме придружат до вкъщи, за да мога да взема дъщеря си без да бъда наранена. Когато пристигнахме у дома, пред нас вече имаше няколко полицейски коли. Влязох в къщата със своя ескорт и видях съпруга ми да плаче разкайвайки се за всичко, което се беше случило снощи на магистралата.

Но аз вече бях решила твърдо да прибера Мелис и някои неща, от които имах нужда. Нашият дом не беше сигурно място за мен и детето ми повече. Без да поглеждам назад, аз си тръгнах, оставяйки зад гърба си вторият си брак и вторият си провал.  

 

Полицаите бяха достатъчно любезни да ни закарат  в дома на Норма. През първата седмица там, аз не си взех душ, нито веднъж. Бях толкова депресирана и унила. Норма и дъщеря ѝ Мария, помагаха на мен и Мелис доколкото им беше възможно, но аз не бях особено възприемчива.

Под надзора на Кара, аз започнах нов живот, изпълен с партита. Тя все още беше моя наставничка, обучаваща ме да стана като нея. Когато се връщах късно вечер в къщи от някой купон, аз заварвах Норма на колене, молейки се за мен. Тя беше много мила и любяща - не ме осъждаше, а се молеше за мен. Нейната и тази на дъщеря ѝ, загриженост, доброта и любов, направиха промяната в живота ни, особено за Мелис, по-лесна. Те имаха плувен басейн и сладко кученце, с което Мелис си играеше. Тя беше на две годинки и половина.

Една вечер, докато аз сушах косата си, Мелис и кученцето си играеха в коридора. Когато изключих сешоара забелязах, че Мелис не се чуваше. Ужасена, изтичах в градината и видях малкото ѝ телце безжизнено по средата на басейна. Замръзнах на място. Не можех да помръдна. Бях сигурна, че се беше удавила. Тялото и се носеше на повърхността на водата беззащитно и аз не можех да го понеса.

Норма ме беше последвала и скочи в басейна без да се двоуми. Тя издърпа дъщеря ми и я постави на земята. Чувствах се така, сякаш щях да умра. Личицето на дъщеря ми беше посиняло ...  

Със своя, не толкова добър английски, тя отговори: „Не благодари на мен. Благодари на Онзи, Който възкреси дъщеря ти от мъртвите.  Неговото име е Исус.“

И точно в този момент, в спомените ми изплува сънят от моето детство, в който Той ми обеща, че ще ми подари вечен живот. Наистина ли беше възкресил дъщеря ми?