Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии

След като бяхме ходили само три месеца, приятелят ми и аз сключихме брак. Семейството му беше в шок. Аз също. Майка му и сестра му роптаеха срещу мен и не ме приемаха. Но в началото на мен изобщо не ми пукаше за техните чувства. С течение на времето обаче, аз започнах много лесно да се обиждам и засягам от тяхното отношение към мен. Вярвах, че ме мразеха. На свой ред и аз им отвръщах със същото. Точно поради тази омраза трябваше да се справям с доста проблеми с моите свекъри.

В къщи бях щастлива, защото се чувствах обичана за първи път в живота си. Радвах  се, че той работеше. Това ми даваше сигурност. Забременях и много се вълнувах, че ще си имаме бебе. Ходех по купони със съпруга ми, въпреки че бях бременна. Разбира се не пиех алкохол, но където и да отидеше той, аз бях с него. Той беше отявлен купонджия, както сам обичаше да се нарича.

Обаче в нашия брак имаше доста недоразумения. Една седмица всичко между нас беше абсолютна идилия, но на следващата - ние постоянно се карахме. Дори и да имахме разправии, той никога не ми посегна и не ме нарани физически и това ме караше да се чувствам добре. Или поне така си мислех.

Понякога потиснатите в мен емоции като болката и травмите от миналото, изплуваха на повърхността. Изпадах в депресия и бях унила. Никой няма да ме обича истински ... никой не го е грижа за мене ... никой не ме разбира. Сърцето си все още носеше дълбоките рани и белези, които кървяха. И въпреки това, се опитвах да започна нов живот с някого, когото едва познавах. Сега, когато се обръщам назад виждам ясно колко отчаяна съм била. Всеки ден надявах на лицето си нова маска, за да скрия болката, гнева, тъгата и всички други емоции, които бушуваха вътре в мен. Имаше дни, в които цялото ми тежко детство преминаваше пред очите ми. А друг път мислех само за страданията и мъките, които бях преживяла по време на първия си брак. Постоянно си повтарях: Втръсна ми все аз да съм жертвата. Не искам повече да бъда жертва! Да, но бях.  

Дори в моментите, когато между нас имаше разправии и скандали, аз пишех весели писма до майка си в Турция. Родителите на моя съпруг започнаха лека-полека да ме приемат и аз си мислех, че може да се окажат и добри хора. Но аз не бях способна да поддържам добри взаимоотношения с никого. Много лесно се обиждах и им отговарях грозно. Аз не бях зрял човек, а и моето непостоянство и несигурността, която изпитвах, чиито корени бяха дълбоко проникнали в мен още от детските ми години, разрушиха взаимоотношенията ми с неговото семейство. Стигнахме до там, че открито се мразехме.

Погледнах една моя снимка, на която не се усмихвах и си казах: Напълно съм сама в тази чужда страна. А те вместо да бъдат моето семейство, виж само какво ми причиняват. Изпитвах горчивина и гняв към тях.

След като дъщеря ми Мелис се роди, нашият брак тръгна надолу. Тъй като вече бях станала майка, аз не можех да ходя по купони със съпруга си или да ловя риба с него. Това ме правеше изключително нещастна. Мисли за самоубийство започнаха да се въртят в главата ми. Продължавах да вярвам, че не съм достатъчно добра за никого. Съпругът ми продължаваше да се вихри и купонясва, докато аз стоях вкъщи  с бебето. Лека-полека, неговите склонности и пристрастявания започнаха да изплуват на повърхостта. Колко сляпа съм била! „Измама“ беше бащиното му име! Започнах да го конфронтирам когато той се прибираше в къщи последнощ пиян и напушен. Карахме се, крещяхме и викахме, огласяйки целия квартал със скандалите си. Много пъти бяхме предупреждавани от различни хора да не вдигаме шум.

Мъжа ми започна да изчезва от къщи през целия уикенд, дори и за по-дълго време. Когато беше трезвен - беше просто прекрасен! Но когато се напиеше започваше да става неузнаваем - ругаеше, обиждаше,  хвърляше и трошеше разни неща из къщата. На всичкото отгоре беше и силно престрастен към порнографията, което най-много ме нараняваше. В днешно време, много мъже са роби на това ужасно  и демонично пристрастяване. То унищожава много събди и семейства. Познавам много жени, които живеят в самота и страдат поради робството на съпрузите си. Дом, в който цари порнографията не е дом, а тъжен затвор. Познавам и този вид болка.

Нещастна и хваната в капан от нов неуспешен брак, аз намерих начин да бягам от него - започнах да посещавам занятията в един колеж, за да подобря английският си. Междувременно, аз проповядвах Исляма из училището. Иронията на всичко това беше, че аз споделях своята вяра с другите, но в същото време вярвах, че тя няма сила в моя живот. Завърших всеки възможен курс по английски, след което започнах да изучавам компютри и всичко свързано с тях.

Аз приех предложението ѝ с отворени обятия. Направила съм най-доброто, което съм могла до този момент, мислех си аз, бях добро момиче, но се провалих; отсега нататък ще бъда груба и силна като мъжете.

Заедно с мен, Кара обучаваше и други жени. Така тя успя да разбие много бракове със своите отвратителни, безбожни съвети. За нея най-огромен интерес представляваше четенето и изучването на хороскопите. Тя беше основала живота си на Ню Ейдж религията и Източните практики. И понеже аз търсех отговори, прегърнах учението ѝ здраво.

Заедно, ние изучавахме Карма, Зен и други окултни религии. Започнах да медитирам с нея. Всички тези движения и техните доктрини някакси ме успокояваха. Години по-късно осъзнах, че всички тези религии било то Ислям, Будизъм или Ню Ейдж, могат да ти предложат само временно облекчение, мир и утеха, иначе никой не би ги практикувал. В крайна сметка обаче, те не могат да запълнят празнотата в живота ти, защото само подменят и имитират Истината.

Кара и аз се бяхме вглъбили в прераждането, Будизма и други подобни неща. В реалния живот, нито едно от тях не можеше да изцели моите рани и да ме спаси от нещастието ми. Но пък поне, бях намерила нещо, за което да се хвана, разсъждавах аз. Продължавах вярно да изпълнявап всичко, което и тя правеше и ѝ се покорявах, сякаш ми беше майка.

Когато се запознах с Кара, тя все още беше омъжена. След време се раздели със съпруга си. Тя си намери гадже, докато мъжът ѝ пътуваше извън страната и заживя с него. От време на време им ходех на гости заедно с дъщеря ми. Нейният приятел, Ари, беше американец, но от турски произход. За мен - той имаше психични отклонения.  Беше добър човек, много естествен, но на външен вид не беше кой знае какво. Ари беше нисък и трътлест, Кара - кльощава като скелет. Бяха доста странна двойка. Но аз ги обичах и съжалявах Ари за проблема, който имаше.

Един ден, той ми описа своето психично заболяване. Той каза: „Има нещо вътре в мен, като горящо кълбо от огън. Изгарящ ме восък ... То напълно ме потиска и угнетява.“ Зададе ми и следния въпрос: „Ти вярваш ли в демони?“

„Демони ли? Да.“, отговорих аз. Исляма приемаше демоните. Но само разговора с него за тях, ме караше да изтръпвам от страх. Незнаех много за демоните; бях чувала за тях и за злите духове, но винаги се опитвах да стоя по-далечко от тези теми. Имах достатъчно страхове в живота си.

Той продължи: „Чувствам, че има много демони вътре в мен.“

Веднъж Ари, беше арестуван, защото беше карал в обратното платно за движение. „Демоните ме контролират.“, обясни ми той. Докато един от полицаите се опитвал да му сложи белезници, той успял да грабне пистолета му и се опитал да се самоубие. Когато го опрял в главата си, полицаят успял да го удари и го повалил на земята.

Много ми беше жал за Ари и затова се помолих с няколко молитви от Корана на арабски за него. Казах му да чете Корана, което и направи. Но нищо не му помагаше. Молих се с едни от най-силните стихове от нашето свещено писание за него; Кара дори го заведе при разни врачове, баячи и чародеи, и му даде да пие някакви еликсири. Но след всички тези „лечения“, неговото състояние се влоши още повече.

Кара наистина го обичаше и се грижеше за него. Тя похарчи много пари, опитвайки се да го излекува. Някои казваха, че Ари беше луд. Други - че наистина беше обладан от дявола. Всред вихъра на всички тези събития, аз започнах да си задавам въпроси за истината. Коя от тези истини беше Истината? Кой път беше Пътя? Как да се доближа до Бога и да Го познавам? Наистина ли бяхме толкова мръсни, зли и слаби, че на Него изобщо не Му пукаше за нас? Ума ми беше изпълнен с въпроси, осъждение и съмнения. Струваше ми се така, сякаш след малкото облекчение, което преживявах, проблемите, борбите и страданията ме връхлитаха с още по-голяма сила. Сякаш бях пияна, замаяна ... но и когато отрезнеех и дойдех на себе си, нищо не се беше променило - нито външно, нито вътрешно.  

Трябваше да намеря Истината - истинската Истина, която може да промени всичко.  

 

Един ден Кара ми се обади и ми каза, че е гледала по телевизията реклама за една църква, в която изгонвали демони и изцелявали болните в името на Исус. Изпаднах в шок, когато тя ми каза, че тъкмо се приготвяли да идат в тази църква. Мислех си, че моите приятели похулват Аллах, тичайки за помощ при Исус. Исляма приемаше Исус като учител, но те отиваха при Него, за да ги изцели! Бях страшно объркана и ядосана. Ари беше стигнал до там, че повече не вярваше, че някой може да му помогне, дори  и този някой да беше Исус. Кара обаче настояваше и той се съгласи да опита. Когато пристиганали в църквата, няколко души ги очаквали, сякаш имали предварително уговорена среща. Християните ги завели в офиса на църквата.

Ари направо ги попитал: „Колко пари ще ми струва това?“ Те отговорили: „Ние не искаме твоите пари. Ние искаме да се молим за теб в името на нашият Господ Исус Христос.“ Той доста се изненадал, защото бил свикнал хората да му искат много пари, за да му помогнат. Помислил си: Без пари, а?, след което казал на глас: „Можете да започнете когато пожелаете.“

Християните започнали да се молят, полагайки ръце на него. Започнали да плачат и ридаят, и да молят Исус да го изцели.  

Ари ми разказа следното по-късно: „Нещо започна да се случва в сърцето ми в този момент. Огнената топка вътре в мен започна да се движи и да се свива, да се смалява. Плачех заедно с тях. Не знаех какво се случва, но почувствах, че сърцето ми започна да се променя. Започнах да виждам, че има надежда в името на Исус. Когато свършиха да се молят за мен, един мъж взе Библия и подчерта много стихове в нея. Каза ми: „Моля те, чети тези стихове.“ Прибрах се у дома и започнах да ги чета, и в крайна сметка прочетох цялата Библия.“

Две седмици по-късно, Ари предаде сърцето си на Исуса. Той беше напълно изцелен и освободен,  и стана радикален Християнин. Той сложи край на връзката си с Кара, заявявайки, че не иска да живее повече в грях  и започна да ни проповядва Христос. Хем се радвах за него, хем взе да ми писва да го слушам постоянно как ми проповядва - а той през цялото време ми казваше, че ще ида в ада, ако не приема Исус за свой Господ и Спасител. Наистина започна да ми досажда.

Кара изживяваше тежко раздялата си с Ари, но успя отново да надене на лицето си феминистката маска, която я караше да се чувства силна. Развода ѝ най-сетне влезе в сила и тя отново се чувстваше свободна.

Междувременно, тя се запозна с група Християни. Беше нещастна и изпълнена с горчивина, но пък търсеше отговори на въпросите си. Тя ходеше напред-назад, говорейки за Исус.

Един ден, докато разговаряхме по телефона, Кара ми каза: „Мисля, че Исус е по-силен и велик от Мохамед.“ Много се ядосах и ѝ се накарах за дето говори така. От друга страна съзнавах, че религията, в която бях родена, нито ме изцеляваше, нито ми помагаше с нещо. Чувствах се така сякаш бях обградена от непрогледен мрак. Блъсках се и се удрях в стените на килията, в която бях затворена, като безпомощен пленник. Нямаше изход за мен. За мен -  живота ми беше едно нищо.

Единственият лъч светлина, единствената причина, която ме караше да се усмихвам беше моята дъщеря. Мелис си нямаше на идея как се чувствах. Тя беше едно щастливо, весело и прекрасно бебе. С всички сили аз си налагах да се чувствам щастлива, но сърцето ми кървеше.  

През следващите няколко месеца много мисионери и евангелизатори почукаха на вратата ми, за да ми говорят за Исус. Затръшвах бясно вратата право в лицата им, вярвайки, че те бяха пратеници на дявола, а не на Аллах. Спомням си как им крещях: „Оставете ме на мира! Не ми трябва вашия Исус! Когато започнете да четете Корана, аз ще започна да чета вашата Библия!“ Те винаги ме вбесяваха. Те възхваляваха три бога - Баща, Син и Святият Дух -  а това беше богохулство против Аллах! Интересно защо, аз никога не се ядосвах на будистите и индусите. Но Християните започнеха ли да ми говорят за Исус, аз побеснявах.

В новогодишната нощ, очаквайки настъпването на 2000-та година, съпругът ми и аз решихме до посетим наши приятели, за да празнуваме заедно с тях. Постарах се да изглеждам много добре за случая. Мелис също беше готова. Отново надянах маската „щастливо лице“, но сърцето ми беше свито от мъка. Мъжа ми все още не се беше прибрал - както винаги закъсняваше, ако трябваше да идем някъде заедно. Държаше с мен така сякаш не го интересувах. Опитвах се да сдържам сълзите си, за да не се размаже грима ми. Когато не можех повече да сдържам гнева си, аз отидох в тоалетната и паднах на колене. Молих се на висок глас: „Чуй ме, Създателю мой! Моля те, чуй ме! Направи нещо за моя живот, Създателю! Направи нещо. Просто го направи. Не мога да понасям повече този живот. Промени живота ми. Промени ме!“ Крещях отново и отново тази молитва.  

След известно време, мъжа ми пристигна. Беше пиян. Вече не исках да ходя с него където и да е, но той настояваше. Вместо да отидем на празничната вечеря в къщата на нашите приятели, както се бяхме уговорили, съпругът ми ни заведе на друго парти. Пи още повече. Всеки път когато му казвах да спре да пие и да ни заведе вкъщи, вместо отговор получавах псувня.

Най-сетне ни каза да се качваме в колата и подкара към къщата на приятелите ни. Намирахме се на магистрала с четири платна и той караше зигзагообразно. Беше толкова пиян, че понякога дори затваряше очите си, дишайки тежко. Плачех, умолявайки го да карам аз, но той не ми обръщаше внимание.

Когато видяхме, че една полицейска кола се приближава към нас, шофирането на мъжа ми се стабилизира за момент. Аз отворих вратата, в момента, в който полицейската кола ни подминаваше, за да привлека вниманието на полицая, но мъжа ми ми кресна да я затворя. Исках полицаите да забележат странното ни поведение и да ни спрат. Те обаче ни подминаха. Съпругът ми започна да ме удря. А аз крещях. Изведнъж той спря колата и понеже вратата на колата все още беше отворена, той ме изрита навън. Строполих се асфалта. Той подкара колата, изоставяйки ме на пътя.

Намирах се по средата на нищото. Не знаех нито какво да направя, нито къде да отида. Плачех силно, докато се опитвах да пооправя грима си и да  махна обеците си. Подръпнах  мини полата си надолу. Тръгнах към изхода на магистралата, но напредвах бавно, защото обувките ми бяха с високи токчета. Няколко пъти спираха коли, защото навярно са си мислели, че съм проститутка. Беше новогодишната нощ и всички отиваха да празнуват. А аз станах обект на техните подигравки и унижение, защото съпругът ми ме беше изритал от колата и ме беше изоставил на пътя.  

Отправих поглед към тъмното небе и изкрещях: „Къде си, Боже? Къде? Какво толкова съм направила, за да заслужа всичко това? Помогни ми! Моля те, помогни ми!“ Веднага след като изрекох това, една кола спря малко пред мен. Молих се в колата да има жена: „Моля Те, моля Те, нека да е жена. Ако е мъж, той ще ме изнасили, ще ме обере или ще ме убие. Моля те, Боже, нека е жена.“

Докато се приближавах към  колата, успях да различа силуета на жена, седяща зад волана. Избоботих: „Жена е! Жена е!“ - точно както се бях помолила.

Тя отвори прозореца и ме попита какво се е случило. Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя се усмихна и отговори: „Слушай, аз отивам в къщата на приятели да празнувам. Влизай в колата, ще те взема със себе си!“ Изглежда тя казваше истината, защото забелязах на задната седалка храна и безалкохолни напитки. Аз я гледах шокирано. Не знаех какво да направя. Чувствах се като пребито куче, очакващо да получи още един ритник. А сега някой ми предлагаше помощ и се държеше мило с мен ... беше ми трудно да повярвам.

Попитах я: „Защо? Защо искате да ми помогнете?“

Тя отново се усмихна: „А какво би направил Исус в този момент? Бог ме изпрати да те прибера. Хайде, влизай в колата.“

Плахо, аз заех седалката до нея. Тя ми даде кока кола и кърпички да почистя лицето си. През цялото време ми разправяше колко невероятно добър е Господ и колко чудесни планове има за моя живот. Вече не знаех какво да си мисля!

Когато пристигнахме в къщата на нейните приятели, едни прекрасни хора ме наобиколиха, показвайки любов и грижа към мен. Отнесоха се с мен като към кралска особа. За първи път  в живота си плачех, но ... от щастие! Плачех от радост заради невероятната любов, която получавах от тези чудесни хора. А те - дори не ме познаваха!

След вечеря, жената, която ме беше прибрала от безлюдната магистрала, ме попита дали познавам някого в когото мога да отседна. Обадих се на няколко от така-наречените ми приятели, включително и Кара, но никой не пожела да ми протегне ръка за помощ. Спомних си и за една испанка, която няколко пъти беше гледала дъщеря ми. Знаех, че тя беше преживяла нещо подобно. Обадих ѝ се. Тя не говореше добре английски, но ме разбра и отговори: „Ти си добре дошла в моя дом.“

След вечеря, жената, която ми стана приятелка, ме закара в дома на испанката. Тя се казваше Норма и се оказа, че е силна Християнка. Тя каза: „Mi casa es su casa - моят дом е и твой дом.“, след което  ме заведе в спалнята, където щях да прекарам една спокойна нощ.  

На следващата сутрин, Норма ме закара в полицейския участък и ме остави там. Разказах на полицая какво се беше случило между мен и съпруга ми. Съгласиха се да ме пазят и да ме придружат до вкъщи, за да мога да взема дъщеря си без да бъда наранена. Когато пристигнахме у дома, пред нас вече имаше няколко полицейски коли. Влязох в къщата със своя ескорт и видях съпруга ми да плаче разкайвайки се за всичко, което се беше случило снощи на магистралата.

Но аз вече бях решила твърдо да прибера Мелис и някои неща, от които имах нужда. Нашият дом не беше сигурно място за мен и детето ми повече. Без да поглеждам назад, аз си тръгнах, оставяйки зад гърба си вторият си брак и вторият си провал.  

 

Полицаите бяха достатъчно любезни да ни закарат  в дома на Норма. През първата седмица там, аз не си взех душ, нито веднъж. Бях толкова депресирана и унила. Норма и дъщеря ѝ Мария, помагаха на мен и Мелис доколкото им беше възможно, но аз не бях особено възприемчива.

Под надзора на Кара, аз започнах нов живот, изпълен с партита. Тя все още беше моя наставничка, обучаваща ме да стана като нея. Когато се връщах късно вечер в къщи от някой купон, аз заварвах Норма на колене, молейки се за мен. Тя беше много мила и любяща - не ме осъждаше, а се молеше за мен. Нейната и тази на дъщеря ѝ, загриженост, доброта и любов, направиха промяната в живота ни, особено за Мелис, по-лесна. Те имаха плувен басейн и сладко кученце, с което Мелис си играеше. Тя беше на две годинки и половина.

Една вечер, докато аз сушах косата си, Мелис и кученцето си играеха в коридора. Когато изключих сешоара забелязах, че Мелис не се чуваше. Ужасена, изтичах в градината и видях малкото ѝ телце безжизнено по средата на басейна. Замръзнах на място. Не можех да помръдна. Бях сигурна, че се беше удавила. Тялото и се носеше на повърхността на водата беззащитно и аз не можех да го понеса.

Норма ме беше последвала и скочи в басейна без да се двоуми. Тя издърпа дъщеря ми и я постави на земята. Чувствах се така, сякаш щях да умра. Личицето на дъщеря ми беше посиняло ...  

Със своя, не толкова добър английски, тя отговори: „Не благодари на мен. Благодари на Онзи, Който възкреси дъщеря ти от мъртвите.  Неговото име е Исус.“

И точно в този момент, в спомените ми изплува сънят от моето детство, в който Той ми обеща, че ще ми подари вечен живот. Наистина ли беше възкресил дъщеря ми?

[[Category:Не завършени статии]]