Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии

Един ден Кара ми се обади и ми каза, че е гледала по телевизията реклама за една църква, в която изгонвали демони и изцелявали болните в името на Исус. Изпаднах в шок, когато тя ми каза, че тъкмо се приготвяли да идат в тази църква. Мислех си, че моите приятели похулват Аллах, тичайки за помощ при Исус. Исляма приемаше Исус като учител, но те отиваха при Него, за да ги изцели! Бях страшно объркана и ядосана. Ари беше стигнал до там, че повече не вярваше, че някой може да му помогне, дори  и този някой да беше Исус. Кара обаче настояваше и той се съгласи да опита. Когато пристиганали в църквата, няколко души ги очаквали, сякаш имали предварително уговорена среща. Християните ги завели в офиса на църквата.

Ари направо ги попитал: „Колко пари ще ми струва това?“ Те отговорили: „Ние не искаме твоите пари. Ние искаме да се молим за теб в името на нашият Господ Исус Христос.“ Той доста се изненадал, защото бил свикнал хората да му искат много пари, за да му помогнат. Помислил си: Без пари, а?, след което казал на глас: „Можете да започнете когато пожелаете.“

Християните започнали да се молят, полагайки ръце на него. Започнали да плачат и ридаят, и да молят Исус да го изцели.  

Ари ми разказа следното по-късно: „Нещо започна да се случва в сърцето ми в този момент. Огнената топка вътре в мен започна да се движи и да се свива, да се смалява. Плачех заедно с тях. Не знаех какво се случва, но почувствах, че сърцето ми започна да се променя. Започнах да виждам, че има надежда в името на Исус. Когато свършиха да се молят за мен, един мъж взе Библия и подчерта много стихове в нея. Каза ми: „Моля те, чети тези стихове.“ Прибрах се у дома и започнах да ги чета, и в крайна сметка прочетох цялата Библия.“

Две седмици по-късно, Ари предаде сърцето си на Исуса. Той беше напълно изцелен и освободен,  и стана радикален Християнин. Той сложи край на връзката си с Кара, заявявайки, че не иска да живее повече в грях  и започна да ни проповядва Христос. Хем се радвах за него, хем взе да ми писва да го слушам постоянно как ми проповядва - а той през цялото време ми казваше, че ще ида в ада, ако не приема Исус за свой Господ и Спасител. Наистина започна да ми досажда.

Кара изживяваше тежко раздялата си с Ари, но успя отново да надене на лицето си феминистката маска, която я караше да се чувства силна. Развода ѝ най-сетне влезе в сила и тя отново се чувстваше свободна.

Междувременно, тя се запозна с група Християни. Беше нещастна и изпълнена с горчивина, но пък търсеше отговори на въпросите си. Тя ходеше напред-назад, говорейки за Исус.

Един ден, докато разговаряхме по телефона, Кара ми каза: „Мисля, че Исус е по-силен и велик от Мохамед.“ Много се ядосах и ѝ се накарах за дето говори така. От друга страна съзнавах, че религията, в която бях родена, нито ме изцеляваше, нито ми помагаше с нещо. Чувствах се така сякаш бях обградена от непрогледен мрак. Блъсках се и се удрях в стените на килията, в която бях затворена, като безпомощен пленник. Нямаше изход за мен. За мен -  живота ми беше едно нищо.

Единственият лъч светлина, единствената причина, която ме караше да се усмихвам беше моята дъщеря. Мелис си нямаше на идея как се чувствах. Тя беше едно щастливо, весело и прекрасно бебе. С всички сили аз си налагах да се чувствам щастлива, но сърцето ми кървеше.  

През следващите няколко месеца много мисионери и евангелизатори почукаха на вратата ми, за да ми говорят за Исус. Затръшвах бясно вратата право в лицата им, вярвайки, че те бяха пратеници на дявола, а не на Аллах. Спомням си как им крещях: „Оставете ме на мира! Не ми трябва вашия Исус! Когато започнете да четете Корана, аз ще започна да чета вашата Библия!“ Те винаги ме вбесяваха. Те възхваляваха три бога - Баща, Син и Святият Дух -  а това беше богохулство против Аллах! Интересно защо, аз никога не се ядосвах на будистите и индусите. Но Християните започнеха ли да ми говорят за Исус, аз побеснявах.

В новогодишната нощ, очаквайки настъпването на 2000-та година, съпругът ми и аз решихме до посетим наши приятели, за да празнуваме заедно с тях. Постарах се да изглеждам много добре за случая. Мелис също беше готова. Отново надянах маската „щастливо лице“, но сърцето ми беше свито от мъка. Мъжа ми все още не се беше прибрал - както винаги закъсняваше, ако трябваше да идем някъде заедно. Държаше с мен така сякаш не го интересувах. Опитвах се да сдържам сълзите си, за да не се размаже грима ми. Когато не можех повече да сдържам гнева си, аз отидох в тоалетната и паднах на колене. Молих се на висок глас: „Чуй ме, Създателю мой! Моля те, чуй ме! Направи нещо за моя живот, Създателю! Направи нещо. Просто го направи. Не мога да понасям повече този живот. Промени живота ми. Промени ме!“ Крещях отново и отново тази молитва.  

След известно време, мъжа ми пристигна. Беше пиян. Вече не исках да ходя с него където и да е, но той настояваше. Вместо да отидем на празничната вечеря в къщата на нашите приятели, както се бяхме уговорили, съпругът ми ни заведе на друго парти. Пи още повече. Всеки път когато му казвах да спре да пие и да ни заведе вкъщи, вместо отговор получавах псувня.

Най-сетне ни каза да се качваме в колата и подкара към къщата на приятелите ни. Намирахме се на магистрала с четири платна и той караше зигзагообразно. Беше толкова пиян, че понякога дори затваряше очите си, дишайки тежко. Плачех, умолявайки го да карам аз, но той не ми обръщаше внимание.

Когато видяхме, че една полицейска кола се приближава към нас, шофирането на мъжа ми се стабилизира за момент. Аз отворих вратата, в момента, в който полицейската кола ни подминаваше, за да привлека вниманието на полицая, но мъжа ми ми кресна да я затворя. Исках полицаите да забележат странното ни поведение и да ни спрат. Те обаче ни подминаха. Съпругът ми започна да ме удря. А аз крещях. Изведнъж той спря колата и понеже вратата на колата все още беше отворена, той ме изрита навън. Строполих се асфалта. Той подкара колата, изоставяйки ме на пътя.

Намирах се по средата на нищото. Не знаех нито какво да направя, нито къде да отида. Плачех силно, докато се опитвах да пооправя грима си и да  махна обеците си. Подръпнах  мини полата си надолу. Тръгнах към изхода на магистралата, но напредвах бавно, защото обувките ми бяха с високи токчета. Няколко пъти спираха коли, защото навярно са си мислели, че съм проститутка. Беше новогодишната нощ и всички отиваха да празнуват. А аз станах обект на техните подигравки и унижение, защото съпругът ми ме беше изритал от колата и ме беше изоставил на пътя.  

Отправих поглед към тъмното небе и изкрещях: „Къде си, Боже? Къде? Какво толкова съм направила, за да заслужа всичко това? Помогни ми! Моля те, помогни ми!“ Веднага след като изрекох това, една кола спря малко пред мен. Молих се в колата да има жена: „Моля Те, моля Те, нека да е жена. Ако е мъж, той ще ме изнасили, ще ме обере или ще ме убие. Моля те, Боже, нека е жена.“

Докато се приближавах към  колата, успях да различа силуета на жена, седяща зад волана. Избоботих: „Жена е! Жена е!“ - точно както се бях помолила.

Тя отвори прозореца и ме попита какво се е случило. Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя се усмихна и отговори: „Слушай, аз отивам в къщата на приятели да празнувам. Влизай в колата, ще те взема със себе си!“ Изглежда тя казваше истината, защото забелязах на задната седалка храна и безалкохолни напитки. Аз я гледах шокирано. Не знаех какво да направя. Чувствах се като пребито куче, очакващо да получи още един ритник. А сега някой ми предлагаше помощ и се държеше мило с мен ... беше ми трудно да повярвам.

Попитах я: „Защо? Защо искате да ми помогнете?“

Тя отново се усмихна: „А какво би направил Исус в този момент? Бог ме изпрати да те прибера. Хайде, влизай в колата.“

Плахо, аз заех седалката до нея. Тя ми даде кока кола и кърпички да почистя лицето си. През цялото време ми разправяше колко невероятно добър е Господ и колко чудесни планове има за моя живот. Вече не знаех какво да си мисля!

Когато пристигнахме в къщата на нейните приятели, едни прекрасни хора ме наобиколиха, показвайки любов и грижа към мен. Отнесоха се с мен като към кралска особа. За първи път  в живота си плачех, но ... от щастие! Плачех от радост заради невероятната любов, която получавах от тези чудесни хора. А те - дори не ме познаваха!

След вечеря, жената, която ме беше прибрала от безлюдната магистрала, ме попита дали познавам някого в когото мога да отседна. Обадих се на няколко от така-наречените ми приятели, включително и Кара, но никой не пожела да ми протегне ръка за помощ. Спомних си и за една испанка, която няколко пъти беше гледала дъщеря ми. Знаех, че тя беше преживяла нещо подобно. Обадих ѝ се. Тя не говореше добре английски, но ме разбра и отговори: „Ти си добре дошла в моя дом.“

След вечеря, жената, която ми стана приятелка, ме закара в дома на испанката. Тя се казваше Норма и се оказа, че е силна Християнка. Тя каза: „Mi casa es su casa - моят дом е и твой дом.“, след което  ме заведе в спалнята, където щях да прекарам една спокойна нощ.  

На следващата сутрин, Норма ме закара в полицейския участък и ме остави там. Разказах на полицая какво се беше случило между мен и съпруга ми. Съгласиха се да ме пазят и да ме придружат до вкъщи, за да мога да взема дъщеря си без да бъда наранена. Когато пристигнахме у дома, пред нас вече имаше няколко полицейски коли. Влязох в къщата със своя ескорт и видях съпруга ми да плаче разкайвайки се за всичко, което се беше случило снощи на магистралата.

Но аз вече бях решила твърдо да прибера Мелис и някои неща, от които имах нужда. Нашият дом не беше сигурно място за мен и детето ми повече. Без да поглеждам назад, аз си тръгнах, оставяйки зад гърба си вторият си брак и вторият си провал.  

 

Полицаите бяха достатъчно любезни да ни закарат  в дома на Норма. През първата седмица там, аз не си взех душ, нито веднъж. Бях толкова депресирана и унила. Норма и дъщеря ѝ Мария, помагаха на мен и Мелис доколкото им беше възможно, но аз не бях особено възприемчива.

Под надзора на Кара, аз започнах нов живот, изпълен с партита. Тя все още беше моя наставничка, обучаваща ме да стана като нея. Когато се връщах късно вечер в къщи от някой купон, аз заварвах Норма на колене, молейки се за мен. Тя беше много мила и любяща - не ме осъждаше, а се молеше за мен. Нейната и тази на дъщеря ѝ, загриженост, доброта и любов, направиха промяната в живота ни, особено за Мелис, по-лесна. Те имаха плувен басейн и сладко кученце, с което Мелис си играеше. Тя беше на две годинки и половина.

Една вечер, докато аз сушах косата си, Мелис и кученцето си играеха в коридора. Когато изключих сешоара забелязах, че Мелис не се чуваше. Ужасена, изтичах в градината и видях малкото ѝ телце безжизнено по средата на басейна. Замръзнах на място. Не можех да помръдна. Бях сигурна, че се беше удавила. Тялото и се носеше на повърхността на водата беззащитно и аз не можех да го понеса.

Норма ме беше последвала и скочи в басейна без да се двоуми. Тя издърпа дъщеря ми и я постави на земята. Чувствах се така, сякаш щях да умра. Личицето на дъщеря ми беше посиняло ...  

Със своя, не толкова добър английски, тя отговори: „Не благодари на мен. Благодари на Онзи, Който възкреси дъщеря ти от мъртвите.  Неговото име е Исус.“

И точно в този момент, в спомените ми изплува сънят от моето детство, в който Той ми обеща, че ще ми подари вечен живот. Наистина ли беше възкресил дъщеря ми?

[[Category:Не завършени статии]]