Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии

[проверена версия][проверена версия]
Ред 198: Ред 198:
Моят произход, обкръжението ми и културата, към която принадлежах, оказаха силно влияние върху взаимоотношенията ми с момчетата през детството и тийнейджърските ми години. Нито едно от момчетата, които харесвах в гимназията, не ме харесваше. Нямаше нищо особено във външният ми вид. Въпреки, че имах приятели момчета, аз бях приела мисълта, че те са ми само приятели. Бях свикнала и с това, че не съм хубава. Момчетата ми казваха, че съм грозна. Никой не ми дори и намекна, че съм красива. Затова отхвърлях всяка мисъл от съзнанието си, че момчетата се интересуват от мен. Така изградих добри приятелства с тях.
Моят произход, обкръжението ми и културата, към която принадлежах, оказаха силно влияние върху взаимоотношенията ми с момчетата през детството и тийнейджърските ми години. Нито едно от момчетата, които харесвах в гимназията, не ме харесваше. Нямаше нищо особено във външният ми вид. Въпреки, че имах приятели момчета, аз бях приела мисълта, че те са ми само приятели. Бях свикнала и с това, че не съм хубава. Момчетата ми казваха, че съм грозна. Никой не ми дори и намекна, че съм красива. Затова отхвърлях всяка мисъл от съзнанието си, че момчетата се интересуват от мен. Така изградих добри приятелства с тях.
След време обаче, няколко от тези момчета, отвориха сърцата си към мен -  не можех да повярвам, че изпитваха чувства към мен. Мислех си, че ме занасят, за да могат да ми се подиграват зад гърба ми. Не посмях да покажа никакъв интерес към никое момче докато не навърших 16. Но интересът ни един към друг беше толкова невинен в сравнение с днешния неконтролируем секс. Аз търсех истинската любов и грижа от другия пол, а не сексуални връзки. От цялото си сърце вярвах в любовта, като тази на Ромео и Жулиета. Всичкото четене и мечтаене през тези години,  си бяха свършили работата. Търсех тази романтична и утопична любов до края на живота си.
След време обаче, няколко от тези момчета, отвориха сърцата си към мен -  не можех да повярвам, че изпитваха чувства към мен. Мислех си, че ме занасят, за да могат да ми се подиграват зад гърба ми. Не посмях да покажа никакъв интерес към никое момче докато не навърших 16. Но интересът ни един към друг беше толкова невинен в сравнение с днешния неконтролируем секс. Аз търсех истинската любов и грижа от другия пол, а не сексуални връзки. От цялото си сърце вярвах в любовта, като тази на Ромео и Жулиета. Всичкото четене и мечтаене през тези години,  си бяха свършили работата. Търсех тази романтична и утопична любов до края на живота си.
==Да четеш лицата на хората==
„С всеки изгрев ние оставяме все по-далеч зад себе си приказните истории от нашето детство. Всъщност, не е изгревът, който ни дистанцира от  мечтите ни. Това е „слънцето“ вътре  нас, което изгрява и залязва всеки ден. Когато най-сетне намерим истината, ние ще бъдем напълно променени и трансформирани.“  (Из записките на авторката, 1983 г. - Истанбул)<br>
Растейки, аз бях самотно дете, класическото „странно дете“. Бях толкова срамежлива, че полагах неимоверни усилия да не подсмърчам или кихам на обществено място, за да не привличам вниманието към себе си. В училище хващах студените метални крака на чина си, за да мога след това да сложа студените си длани върху горещите си зачервени бузи, за да ги разхладя - толкова лесно се изчервявах. Не ми беше лесно и да завързвам приятелства.<br>
Спомням си първата година в прогимназията. Определено не бях онова готино популярно дете, както и никога не станах такова. Имах само една приятелка. Но не можех да се събирам заедно с нея често. Предполагам, че на майка ми ѝ е станало жално за мен, защото въпреки че в нашият дом не се отдаваше особена почит  на рожденните дни, тази години тя реши да ми направи парти. Аз поканих всички мои съученици и деца от махалата. Чаках ги часове наред, облечена в новата си рокля  и с тортата със свещичките на масата. Никой не се появи. Сърцето ми беше тотално разбито.<br>
Когато бях на 9, аз измислих една игра, която можех да игря само аз. Нарекох я - „Да наблюдаваш хората.“ Да, това беше моята игра: наблюдавах хората и четях живота им по техните лица. Изучавах ги много внимателно, като се опитвах те да не ме забележат. Така научих, че хората имат изписани по лицата си най-различни истории. Те всички вървяха по своя път; всеки със своите мисли, мечти, болки и любови, планове ... дори омраза. Когато бях малка, да гледам лицата на хората, за мен беше най-интересното занимание.  Втренчвах се в техните лица и това ги нервираше ужасно много. Често ми задаваха въпроса: „Ей, малката, какво си ме зяпнала така, а?“<br>
Не можех да спра да го правя. Обичах да чета по техните бръчки, сълзи, ядове, надежди и болки. <br>
Когато бях в гимназията, моята учителка по математика и настоятелка, Чисек - която много обичах - каза: „Ишик, начина, по който ме гледаш, а също и останалите, ни кара да се чувстваме неудобно. Защо го правиш?“<br>
„Това е игра“, отвърнах аз.<br>
„Игра ли? Каква игра?“<br>
„Да чета историите на хората по техните лица“, казах аз.<br>
Тя се смути: „Какви ... истории?“<br>
„Техните истории; целта на живота им и как се справят с него.“<br>
Тънка усмивка  заигра на лицето ѝ, докато ме слушаше: „И как го правиш?“<br>
Отговорих: „Лесно е. Историите на живота им са изписани по целите им лица.“<br>
„Тогава каква е моята история, когато ме погледнеш?“, попита тя, очевидно заинтересована.<br>
Поколебах се. Та тя беше моята любима учителка. Но тя ме подкани: „Хайде, кажи ми. Любопитна съм.“<br>
„Изглеждате наранена“, изтърсих накрая аз. „И си мислите, че няма изход от ситуацията, в която се намирате.“ Още преди да завърша четенето на лицето ѝ, видях сълзи в очите  ѝ. Тя ме прегърна и си тръгна.<br>
Скоро след това научих, че Чисек се беше развела. Разводът е едно от най-ужасните неща, които могат да се случат на една жена, принадлежаща на мюсулманския свят. Учителката ми се опита да подреди живота си сама, но се провали. Тя ме насърчи да продължа образованието си, постъпвайки в колеж, където да изучавам философия, литература и физиология. Послушах съвета ѝ и започнах да се занимавам с литература.<br>
В деня на дипломирането ми тя ми зададе следния въпрос: „А каква история четеш когато погледнеш собственото си лице?“
Веднага щом се прибрах вкъщи, аз се погледнах в огледалото и плаках през целия ден. Нямах мир, нямах радост - само тъга, самота, разочарование и болка. Запитах се: „Кой може да ми помогне да променя това, което виждам в огледалото? То може ли да се промени изобщо?“ Отново се погледнах и видях потиснатост и гнет, които тегнеха над живота ми. Години по-късно, вече християнка, аз гледам на тези години като на един период изпълнен със самота, който описах в едно стихотворение:<br>
<small>''Когато се прибирах у дома''<br>
''от далече,''<br>
''никой не ми каза,''<br>
''че Ти ме чакаш''<br>
''с отворени обятия.''<br>
''Когато се прибирах у дома''<br>
''от далече,''<br>
''аз не знаех,''<br>
''че Ти си ме обичал толкова много,''<br>
''че да умреш за мен.''<br>
''Когато се прибирах у дома''<br>
''от далече,''<br>
''не знаех,'' <br>
''че си викал моето име''<br>
''и че си се молил за мен.''<br>
''Когато се завръщах в Бащината си къща''<br>
''от дългото пътуване''<br>
''с болки и рани,''<br>
''не знаех,'' <br>
''че Ти беше наранен, за да съм здрава аз.''<br>
</small>