5903
редакции
Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата: Разлика между версии
Направо към навигацията
Направо към търсенето
Из книгата:Мечтаех да бъда свободна - Пътуването на едно малтретирано мюсюлманско момиче към свободата (преглед на кода)
Версия от 15:31, 24 октомври 2018
, 24 октомври 2018→Да четеш лицата на хората
| [проверена версия] | [проверена версия] |
| Ред 244: | Ред 244: | ||
''че Ти беше наранен, за да съм здрава аз.''<br> | ''че Ти беше наранен, за да съм здрава аз.''<br> | ||
</small> | </small> | ||
==Абдулла== | |||
Всяка година, в точно определено време, мюсулманите са задължени да принасят животни в жертва на Аллах. Тази ислямска религиозна церемония беше много потискаща за мен, защото мразех да виждам как животни биваха избивани по улиците на града. | |||
Ислямският начин на живот винаги е бил живот, изпълнен със жертви. Ислямът има дълъг списък с изисквания, които трябва да извършваш, за да бъдеш спасен, но дори и да изпълниш всяко едно от тях, ти не си сигурен дали ще отидеш в Рая. Кръвните жертвоприношения са само един от начините да се преклониш пред Аллах и да го възхвалиш. Тяхната цел е да се достави удоволствие на Аллах. Те се извършват, за да се доближиш до него и за да получиш неговото благоволение. В жертва се принасят следните животни - овци, кози, крави и камили. При Исляма не може да жертвааш диви животни. Религиозната церемония на жертвоприношението може да се използва и при други поводи, като: раждане на дете, започването на нов бизнес, завършването на строеж или просто, ако искаш да зарадваш Аллах.<br> | |||
Всяка година на Празника на жертвоприношенията, мюсулманите трябва да жертват животно, в зависимост от техните финансови възможности. Ако някой човек не може сам да си позволи да купи животно, то тогава той се обединява заедно с още няколко души и така купуват желаното жертвено животно. След като животното вече е сготвено, този, който принася жертвата може да изяде малка част от месото, а останалото се раздава на бедните и тези в нужда.<br> | |||
Всяка година, моето семейство принасяше на Аллах овца. С кръвта на животното те намазваха челото ми, за да ме пази Аллах. Понякога семейството ми принасяше жертва овца и за местното сиропиталище, с цел да се помогне на сираците в него. <br> | |||
Обикновено Нене (моята пра-баба) извършваше тази фамилна церемония. В моите очи, пра-баба ми беше една много смела жена, щом всяка година убиваше по една овца. Когато бях на 9, тя реши, че докато убива животното аз трябва да съм близо до нея и да гледам как става това. Тя избра едно малко хубаво агънце и двете слязохме в мазата на къщата. Бях много уплашена! Но знаех, че трябва да бъда добра мюсулманка и че най-вероятно някой ден аз също ще трябва да извършвам този ритуал. Та, си мислех, че трябва да ме обучат как да го правя.<br> | |||
Реших да заглуша чувствата си и да се покажа силна докато убиваха това малко агне. Сърцето ми обаче биеше до пръсване. Пра-баба ми взе агнето и покри очите му с парче плат. След това го стисна здраво между коленете си, за да не може да мърда и изведнъж ... навсякъде имаше кръв, а телцето на агнето все още се тресеше на пода без глава. Повече нищо не помня. Най-вероятно съм припаднала. Отне ми месеци, може би дори година, докато се възстановя от случката. Много често тази ужасна сцена се разиграваше в съзнанието ми отново и отново и аз плачех.<br> | |||
Години по-късно, пътувах до едно малко градче в източната част на Турция за Празника на жертвоприношенията. Видях как целият град беше окъпан в кръв поради многото убити животни. Видях и как една крава тичаше по улицата без глава. Тази потресаваща гледка плюс моето преживяване с Нене в мазето ме накара да намразя Седмицата на жертвоприношенията.<br> | |||
Когато бях на около 11, баща ми купи агне, което да принесе курбан за изграждането на луксозна офис сграда, която неговата компания строеше. По време на официалното откриване на бизнес центъра в края на месеца, той щеше да убие агнето, посвещавайки жертвата на новата сграда.<br> | |||
Баща ми държеше агнето на своeто работно място. Към сградата имаше и красиво оформен парк, където агнето изглеждаше щастливо. Често отивах при него, за да погаля малкото същество и скоро с него станахме приятели. Опитах се да го тренирам като куче и да го науча на някой-друг трик. Пълна скръб! Единственото нещо, което постигнахме заедно с него беше, че щом аз започнех да тичам и то започваше да припка след мен. Беше ми много забавно. То бягаше толкова бързо след мен, че ако аз спирах изведнъж, то се забиваше в мен стремглаво. Понякога падах на тревата от удара, заливайки се от смях. Бях щастлива.<br> | |||
Кръстих агнето Абдулла. Абдулла не идваше при мен дори когато го виках по име - просто той беше едно глупаво агне, не, че бях срещала по-умни от него, де! Въпреки всичко аз обичах да съм в неговата компания. Говорех му така, сякаш ми беше пръв приятел. Разказвах му всичките си тайни, а той ме слушаше вярно. Станахме добри приятели. И тъй като дните наближаваха Абдулла да бъде принесен в жертва, аз се чувствах все по-подтисната. Агънцето беше моят единствен приятел на този свят. | |||
Умолявах баща ми да пощади живота на Абдулла. Плачех ден и нощ. Когато отиде на официалното откриване на сградата, за да го принесе в жертва, аз останах в къщи, плачейки неудържимо в леглото си. След няколко часа баща ми се върна и ми каза, че в крайна сметка не можал да убие Абдулла. „Просто не можах да го направя“, обясни той. Това беше един от най-прекрасните дни в живота ми.<br> | |||
Сега, официално имах нов домашен любимец и приятел - Абдулла. Дните прекарани с малкото агънце ми навяват красиви спомени. Така е - нашите взаимоотношения не прераснаха в нещо повече от това аз да тичам из поляната, а той да ме следва, но - не се оплаквах. Не бих го заменила и за най-умното куче. <br> | |||
Един ден, когато баща ми се прибра от работа, той беше с помръкнало лице и носеше лоши новини. Той ми каза, че моят приятел се вмъкнал в новопостроената сграда и паднал от третия етаж, чупейки краката си. Няколко вълка излезли от близката гора и го нападнали. Абдулла умрял от раните си без някой да може да му помогне.<br> | |||
Около месец оплаквах агнето си. Много ми липсваше. Отново се чувствах самотна, защото той беше единственият ми приятел на този свят. | |||
==Най-важното решение== | |||
Въпреки че пораснах в компанията на само един брат, роден 14 години след мен, майка ми казваше, че той и аз заедно сме били достатъчни за 10 деца. Тя беше преживяла 4 спонтанни аборта между мен и него. Деприясията ѝ почти стигна нелечимо състояние. По лицето ѝ беше изписано мрачно отчаяние, а в сърцето ѝ цареше безнадеждност. Макар че бях малка, аз си давах сметка за страданието, което изпитваше при загубата на всяко дете. Вътрешно се чувствах като много стара жена, макар че бях само в начален клас и прогимназията.<br> | |||
Когато бях на 9, майка ми преживя ужасен спонтанен аборт. Беше бременна почти три месеца. Събудих се рано, а баща ми вече беше заминал на работа. Докато се приготвях за училище, чух майка ми да крещи. Отидох в нейната спалня. Имаше кръв навсякъде. Тя лежеше на леглото, а в погледа ѝ се четеше безнадеждност. Не знаех какво да правя. Щеше ли да умре майка ми? Започнах да плача и да викам: „Майко, не умирай, обичам те! Аз ще бъда по-добро дете! Моля те, не умирай! Умолявам те, остани при мен!“ | |||
Тя едва можеше да говори, затова прошепна: „Обадих се за линейка преди два часа. Късно е. Губя бебето. А то е голямо - помогни ми. Донеси ми няколко хавлии и една кофа.“ Втурнах се да донеса хавлии, плачейки. Не зная защо, но аз обвинявах себе си за случилото се. „Иска ми се да бях по-добро дете. Иска ми се никога да не съм я натъжавала. О, Боже, моля те, нека да не умира!“<br> | |||
Когато се върнах в стаята ѝ, аз поставих хавлиите между краката ѝ. Веднага станаха червени от попитата кръв. А след миг, частите на мъничко човешко тяло паднаха в кофата. Замръзнах на място, потресена до мозъка на костите си! Майка ми умираше пред очите ми, а аз отново бях безсилна да направя нещо. Бях твърде малка, за да се справя с тази непосилна задача. | |||
Минути по-късно една приятелка на майка ми дойде у дома. Заедно с нея отидохме до аптеката, за да купим лекарство, което да спре кървенето. Единственото, за което мислех, че можеше да намеря майка си мъртва, когато се прибера в къщи. Тя лежеше на леглото, цялата покрита в кръв, без да дава признаци на живот. Изтичах при нея, плачейки. Дишаше! Най-сетне линейката пристигна, а аз се бях строполила на пода, плачейки отчаяно. <br> | |||
Майка ми оцеля. Докторът каза, че си е чисто чудо, че е останала жива след толкова много загуба на кръв.<br> | |||
След седем дена изписаха майка ми от болницата и тя се прибра у дома, но беше много слаба. Беше бледа и изглеждаше разочарована, че е оцеляла. В очите ѝ се четеше още повече тъга от преди. Да, беше жива, но напълно мъртва вътрешно. Баба ми, пра-баба и аз се грижихме за нея доколкото можехме. Тя остана на легло доста дълго време. <br> | |||
Няма значение колко тъжна изглеждаше майка ми, аз бях щастлива, че беше останала жива. Ужасно ми липсваше. Помагах в грижите по нея - хранех я и я преобличах. Станах ѝ като майка за известно време.<br> | |||
През повечето време, ние хората, живеем така, сякаш никога няма да умрем. Чуваме, че други умират, че са претърпяли злополука или че са загубили свои близки любими хора. И въпреки това ни се струва, че смъртта е далеч от нас. Но всички ние сме обречени да умрем.<br> | |||
Когато размишлявам върху миналото, някакси отново ми се напомня за определени решения, които трябва да вземем в живота си. Когато пътуваме за някъде с кола, някой може да ни предложи да използваме по-пряк път. Ние решаваме обаче да приемем или не предложението. Този съвет може и да няма никаква стойност за вечността. Това е едно просто, не от особено значение решение, което ще вземем. Но ако някой ни предложи абсолютната истина, ние трябва да я оценим много сериозно и много внимателно, защото тя има вечна стойност. Тя е от голямо значение.<br> | |||
Исус ни предлага вечен живот. Той принесе в жертва живота Си, за да може ние никога да не умрем. Той умря на наше място. Той понесе ... Той взе нашите грехове на Себе Си.<br> | |||
Приятелю, тази истина е по-важна от всички други истини, които ще чуеш през живота си. Решението, което ще вземеш, засягащо тази истина е най-важното, което някога ще ти се наложи да направиш.<br> | |||
Най-съществения въпрос, който се отнася за живота ти е: „Ако днес умреш ... или умреш след няколко минути или точно сега, сигурен ли си, че ще отидеш на Небето?“ Вярата ти ще спаси ли душата ти?<br> | |||
Като малка, аз съм се изправяла лице в лице и с живота, и със смъртта - спонтанният аборт на майка ми, младият мъж с прерязаното гърло, дори агнетата, които колехме всяка година. <br> | |||
Но изминаха много години преди да осъзная, че живота - вечният живот - е решение. До тогава обаче, имах да извървя труден път. | |||
==Моят брат: умно дете== | |||
След толкова много посещения при доктора, бременности и спонтанни аборти, новината, че майка ми отново очаква дете внесе голяма радост у дома. Бях на 14 и щях да бъда сестра на някого за първи път в живота си. От начало не бях много наясно с чувствата си по отношение на очакваното бебе, но скоро бях включена в планирането и обзавеждането на стаята му, а също и в пазаруването на нещата и дрехите, от които то се нуждаеше. Та, цялата тази еуфория и вълнение около новото бебе започна да ми харесва.<br> | |||
След време, най-сетне, на бял свят се появи едно красиво и здраво момченце. Моите родители го кръстиха Кан. Не разбирах защо неговият пол беше причина за такава радост и празнуване. Баща ми крещеше до покривите от щастие: „Момче е! Момче е!“, а майка ми беше горда, че е родила син.<br> | |||
Не можех да осъзная важността на случилото си до момента, в който баща ми подари на майка красив Мерцедес, за дето му беше родила син. По китките ѝ започнаха да подрънкват много златни гривни, като част от нашите наследствени традиции. Баща ми нае и слугиня, която да се грижи за брат ми и майка ми. Аз се чувствах забравена от собственото си семейство и както биха се изразили американците - чувствах се като „накълцан дроб“.<br> | |||
Често чувах баща си да се хвали какви планове има за бъдещето на брат ми. Той казваше на майка ми: „Това момиче ти го възпитава и виж само каква излезе - твърдоглава и инат! Но моето момче, ще го възпитавам аз!“ Отне ми малко време да разбера колко много родителите ми предпочитаха и ценяха брат ми пред мен, което ме нарани дълбоко.<br> | |||
Това обаче няма значение, защото аз обичам брат си. Кан беше красавец. Той имаше синьо-зелени очи, бяла кожа и руса коса, за разлика от повечето турци. Той беше толкова специален! Започнах да вярвам на това, което баща ми кзваше за него. Скоро и аз започнах да боготворя брат си, сякаш той имаше по-висок ранк, само заради пола си.<br> | |||
Оказа се, че Кан беше доста даровито дете, което освен факта, че беше от мъжки пол, наистина го правеше много специален. Между три и четири годишна възраст, той вече можеше да чете и пише. Родителите ми го заведоха на педагог, който беше от Съединените щати и търсеше деца-гении от различни страни по света. Той беше представител на една организация занимаваща се със свръхинтелигентни деца. Имаше 356 такива деца, избрани от тази организация, а IQ-то на Кан го постави на едно от първите три места в света. Когато получихме резултатите от теста, всички бяхме изумени от отговорите, които беше дал на най-трудните въпроси. А беше само на 4!<br> | |||
Записаха Кан в специално училище, което се посещаваше само от изключително интелигентни деца. Канеха го да участва и в много телевизионни програми. Докато домакинът на предаването го интервюираше, той казваше невероятни неща и обикновено водещият не знаеше как да поддържа разговор с него.<br> | |||
В гимназията аз набирах популярност заради ... брат си. Моите съученици искаха да ми идват на гости, най-вече, за да се запознаят с него. А мен през целият ми живот ме наричаха „идиот“! Продължавах още по-убедително да вярвам в това, особено след успеха, който Кан жънеше въпреки, че той ми помогна да стана по-популярна сред връстниците си. Той беше златното дете, а аз - голямото разочарование. Дали беше истина или не, аз го вярвах с цялото си сърце.<br> | |||
Брат ми ме обичаше. Обичаше ме така, сякаш бях негова майка. Аз също го обичах много. Кан беше умен и очарователен, и просто нямаше как да изпитвам ревност или гняв към него, защото беше много надарено дете. Поне имах достатъчно мозък щом успях да стигна сама до този извод! Кан винаги беше около мен. Той искаше да прекарва време с мен и моите приятели. Той обаче разчиташе на мен за много неща. Въпреки че брат ми беше специалният в нашият дом, Кан правеше така, че аз да се чувствам също специална. Беше му дотегнало да се държат с него като със специален човек. Аз бях единствената, която се отнасяше към него като към приятел.<br> | |||
Когато беше много малък, той често заспиваше на гърдите ми. На него много му харесваше когато го закачах, гъделичках и целувах. С течение на годините, понеже живеехме заедно в къщата на родителите ми, разликата във възрастта ни от 14 години се стопи. Той винаги беше наблизо, готов да ме изслуша и споделя с мен. Кан беше верен приятел и смирен помощник, когато имах нужда от него. | |||