Доклад на Ибн Уарак: Вероотстъпничеството и човешките права: Разлика между версии

Абул Ала Маудиди [1903-1979 г.], основател на Джамат-и Ислами, е вероятно най-влиятелният мюсюлмански мислител на 20-ти век, с значителна роля за ислямското възраждане в нашето съвремие. Той призоваваше за завръщане към Корана и за една пречистена сунна като път за съживяване и възстановяване на исляма. В своята книга за вероотстъпничеството в исляма, Маудиди твърди, че дори Коранът предписва смъртно наказание за всички отстъпници. Той посочва сура 9-та като доказателство:

Единствената полемика е била по отношение естеството на смъртното наказание. Бухари разказва за тази страховита традиция: „Разказва Анас: Някои хора от племето Укл дойдоха при Пророка и приеха исляма. Климатът на Медина не им понасяше и Пророкът им заповяда да отидат при стадото на дойните камили за благотворителност, за да пият тяхното мляко и урина (като лекарство). Така и направиха и след като се възстановиха от болестта си, те станаха отстъпници (отхвърлиха исляма, иртада) и убиха овчаря на камилите, и откраднаха камилите. Пророкът изпрати (някои хора), за да ги преследват и те бяха хванати и доведени, а Пророкът нареди техните ръце и крака да бъдат отрязани, а на очите им да бъдат сложени нажежени парчета желязо, и техните отрязани ръце и крака да не бъдат изгаряни, докато те не умрат.“"<ref>[[Сахих Бухари|Ал-Бухари]], Сахих. Прев. от Ахмад Хасан (Делхи, 1987 г.), том 8, стр. 519-520</ref>

Клаузата, гарантираща свободата за смяна на религията е добавена по искане на делегата от Ливана, Чарлз Малик, който е християнин.<ref>Сами А. Алдееб Абу-Салиех, „Престъплението на вероотстъпничеството днес и неговите последици в арабското и мюсюлманското право“ (фр.), Islamochristiana 20 (1994 г.): 93-116; А. Е. Майер, Ислямът и правата на човека (Boulder, 1991 г.), стр. 164</ref> Ливан е приел много хора, които са побягнали след преследване заради вярата си, в частност заради смяна на религията си. Специално Ливан оспори ислямските закони по отношение на вероотстъпничеството. Все пак много мюсюлмански страни яростно оспориха клаузата за правото на промяна на религията. Например делегатът от Египет казва: „много често човек променя религията си или убежденията си под външно влияние заради цели, които не са препоръчителни, като развода например.“ Той добавя, че се страхува от това провъзгласяване на свободата за промяна на религията или убежденията във Всеобщата декларация ще насърчи без да иска „машинациите на някои добре познати мисии на Изток, които безмилостно преследват своите усилия с цел да привлекат към своята вяра народите на Изтока“.<ref>Абу Салиех, Престъплението на вероотстъпничеството (фр.), стр. 94</ref> Забележително е, че Ливан беше подкрепена от пакистанския делегат, който принадлежи на общността Ахмади, която по ирония на съдбата, беше изхвърлена от ислямската общност през 70-те години на ХХ-ти век като немюсюлманска. В крайна сметка всички мюсюлмански държави с изключение на Саудитска Арабия се присъединиха към Всеобщата декларация за правата на човека.

Що се отнася до конституциите на различните мюсюлмански държави, докато много от тях гарантират свободата на убежденията (Египет, 1971 г.; Сирия, 1973 г.; Йордания, 1952 г.), някои от тях да говорят за свобода на съзнанието (Алжир, 1989 г.), а други за свобода на мисълта и мнението (Мавритания, 1991 г.). Ислямските страни (с две изключения) не разглеждат въпроса за вероотстъпничеството в наказателните си кодекси; двете изключения са Судан и Мавритания. В Суданския наказателен кодекс от 1991 г., чл. 126, т. 2, четем: „Който е виновен заради вероотстъпничество е призован да се разкае за период, определен от трибунала. Ако упорства във вероотстъпничеството и не е приел отново исляма, той ще бъде осъден на смърт.“ В Наказателния кодекс на Мавритания от 1984 г., чл. 306 гласи: „… Всеки мюсюлманин виновен във вероотстъпничество, извършено говоримо или чрез явни действия, ще бъде поканен да се разкае за период от три дни. Ако не се разкае през този период, той ще бъде осъден на смърт като вероотстъпник, а неговото имущество ще бъде конфискувано от държавния трезор.“ Същото се отнася и за жените. Изглежда, че мароканският наказателен кодекс само споменава виновните в опит да отклонят мюсюлманин от вярата му или тези, които се опитват да присъединят мюсюлманин към друга религия. Наказанието варира от парична глоба до лишаване от свобода за период от три години.<ref>Абу Салиех, Престъплението на вероотстъпничеството (фр.), стр. 98</ref>

В някои държави терминът „вероотстъпник“ се прилага за хора, които са били родени като немюсюлмани, но чиито предци са имали здравия разум да напуснат исляма. През последните години бахаите в Иран са преследвани само поради тази причина. По подобен начин ахмадийската общност в Пакистан беше класифицирана като немюсюлманска и нейните членове са обект на всякакъв вид преследване

Налице са някакви доказателства, че мюсюлманките в ислямските страни биха напуснали исляма, за да се освободят от унизителното си положение в мюсюлманските общества или за да избегнат прилагането на неблагоприятени за тях закони, особено законите в шариата относно разводите.<ref> А. Е. Майер, цит. произв., стр. 167</ref> Мюсюлманските теолози са добре запознати с изкушението пред мюсюлманките да отбягната шариата чрез отхвърляне на исляма и вземат съответните мерки. В Кувейт например, в един обяснителен меморандум към текст със законови реформи се казва: „Оплакванията показаха, че дяволът прави пътя на отстъпничеството привлекателен за мюсюлманската жена дотам, че тя може да скъса брачната връзка, която не ѝ харесва. Поради тази причина беше решено, че вероотстъпничеството няма да доведе до разтрогване на брака, за да се затвори тази опасна врата.“<ref>А. Е. Майер, цит. произв., стр. 167-68</ref> В моята книга „Да напуснеш исляма: отстъпниците говорят“ (Prometheus Books, 2003 г.) са разгледани няколко случая:

Съдебни процеси заради вероотстъпничество, неверие, богохулство и ерес, независимо дали са оправдани или не, ясно противоречат на няколко члена във ВДПЧ от 1948 г. и юридически обвързаната с нея Международна конвенция за гражданските и политическите права (МКГПП) от 1966 г., която е подписана от 147 държави.