Доклад на Ибн Уарак: Вероотстъпничеството и човешките права

От УикиИслям
Направо към: навигация, търсене

Публикуваме пълния текст на доклад, представен от писателя Ибн Уарак в дискусионен панел на тема „Вероотстъпничеството, човешките права, религията и убежденията“, проведен по време на 60-тата сесия на Комисията по правата на човека към ООН.

Пълният текст

Самото понятие за вероотстъпничество (апостасия) е изчезнало от мисленето на Запада, където можем да използваме понятия като „бивш католик“ или „непрактикуващ християни“, но не и „вероотстъпник“. Със сигурност не съществуват наказателни санкции заради преминаването от християнство в друга религия. От друга страна, в ислямските страни този проблем далеч не е преключил.

Коранът

Ясно е, че в ислямското право вероотстъпникът трябва да бъде убит. По това правило няма никакви спорове сред традиционните мюсюлмани или съвременните учени и ние ще се обърнем към текстовите доказателства за това. Някои съвременни учени твърдят, че вероотстъпникът подлежи на наказание единствено в отвъдния свят, като например стих 16:106 ("Който отрече Аллах, след като е повярвал - освен който е бил принуден, но сърцето му е спокойно с вярата... Ала които разтворят гръд за неверието, над тях е гневът на Аллах и за тях има огромно мъчение"). Подобен е и стих 3:90-91 ("От онези, които се отричат, след като са повярвали, а после неверието им порасне, не ще бъде прието покаяние. Те са заблудените.От онези, които се отрекат и умрат неверници, не ще бъде приета като откуп дори пълна със злато земя. За тях има болезнено мъчение и никой не ще ги избави")

Въпреки това Сура 2:217 бива тълкувана от един не по-малък авторитет като Ал-Шафи‘и (поч. през 820 г. сл. Хр.), основател на една от четирите традиционни школи по право в сунни-исляма, в смисъл, че отстъпниците подлежат на смъртно наказание. В Сура 2:217 четем: ("А които от вас отстъпят от религията си и умрат неверници, на такива пропадат делата и в земния живот, и в отвъдния, и те са обитателите на Огъня, там ще пребивават вечно."). Ал-Талаби и Ал-Хазан са съгласни с това. Ал-Рази в своя коментар върху стих 2:217 казва, че вероотстъпникът трябва да бъде убит.[1]

Подобен е и стих 4:89:("Желаят и вие да сте неверници, както и те са неверници, за да бъдете равни. И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах! А отметнат ли се, хващайте и ги убивайте, където ги заварите - и не взимайте от тях нито ближен, нито помощник"). Байдауи (поч. ок. 1315-16 г.) в своя знаменит коментар върху Корана тълкува този пасаж в следния смисъл: „Който се отрече от своята вяра (иртада), открито или тайно – хванете го и го убийте, където и да го намерите, като всеки друг неверник. Отделете се напълно от него. Не приемайте ходатайства спрямо него.“[2] В своя коментар върху този пасаж Ибн Катир, като цитира Ал Судди (поч. през 745 г.), казва, че понеже неверниците са проявили своето неверие, те трябва да бъдат убити.[3]

Абул Ала Маудиди [1903-1979 г.], основател на Джамат-и Ислами, е вероятно най-влиятелният мюсюлмански мислител на 20-ти век, с значителна роля за ислямското възраждане в нашето съвремие. Той призоваваше за завръщане към Корана и за една пречистена сунна като път за съживяване и възстановяване на исляма. В своята книга за вероотстъпничеството в исляма, Маудиди твърди, че дори Коранът предписва смъртно наказание за всички отстъпници. Той посочва сура 9-та като доказателство: "И ако се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята закат, тогава те са ваши братя в религията. Разясняваме знаменията на хора проумяващи. И ако нарушат клетвите си подир своя обет, и поругаят вашата религия, сражавайте се с водителите на неверието, за да престанат! Няма клетви за тях"(9:11,12)[4]

Хадисите

Тук намираме множество достоверни предания, в които се изисква смъртно наказание заради отстъпничество.[5] Според Ибн Аббас, Пророкът е казал: "Убийте този, който промени религията си“ или „обезглавете го“.
Единствената полемика е била по отношение естеството на смъртното наказание. Бухари разказва за тази страховита традиция: „Разказва Анас: Някои хора от племето Укл дойдоха при Пророка и приеха исляма. Климатът на Медина не им понасяше и Пророкът им заповяда да отидат при стадото на дойните камили за благотворителност, за да пият тяхното мляко и урина (като лекарство). Така и направиха и след като се възстановиха от болестта си, те станаха отстъпници (отхвърлиха исляма, иртада) и убиха овчаря на камилите, и откраднаха камилите. Пророкът изпрати (някои хора), за да ги преследват и те бяха хванати и доведени, а Пророкът нареди техните ръце и крака да бъдат отрязани, а на очите им да бъдат сложени нажежени парчета желязо, и техните отрязани ръце и крака да не бъдат изгаряни, докато те не умрат.“"[6]

Абу Дауд е събрал следните изказвания на Пророка: "„Икрима каза: Али изгори някои хора, които бяха отхвърлили исляма. Когато Ибн Аббас беше уведомен за това, той рече: „Ако аз бях на негово място, нямаше да ги изгоря, понеже пратеникът на Аллах е казал: „Не налагайте наказанието на Аллах на никого“. Но бих ги убил заради казаното от Пратеника на Аллах: „Убивай тези, които сменят религията си.“ "[7]

С други думи – убивай отстъпнците (с меч), но със сигурност не ги изгаряй, защото това е начинът на Аллах да накаже грешниците в отвъдния свят. Според един разказ на Аиша, отстъпниците трябва да бъдат убити, разпънати или заточени.[8] Трябва ли да се даде на отстъпника възможност за покаяние? В преданията виждаме големи различия по този въпрос. В един разказ се казва, че Муад Джабал отказал да седне, докато един доведен при него отстъпник не бъде убит „заради казаното от Аллах и Неговия Пратеник“.[9]

Според мюсюлманските закони, мъжът-отстъпник трябва да бъде убит, когато е в зряла възраст и е напълно в силите си. Ако един юноша се отрече от вярата, той бива пратен в затвор, докато не навърши съответните години, и ако упорства в отхвърлянето на исляма, трябва да бъде убит. Пияниците и умствено изостаналите не носят отговорност за своето вероотстъпничество. Ако човек е действал под заплаха, той не се смята за отстъпник, жена му не се счита за разведена и земите му не са изгубени. Според Ханафитите и Шиитите, жената бива вкарвана в затвора, докато не се разкае и приеме отново исляма, но по мнението на влиятелния Ибн Ханбал, както и според маликитите и шафиитите, тя също подлежи на смъртно наказание. Генерално погледнато, екзекуцията трябва да бъде извършена с меч, макар че са налице примери на отстъпници, измъчвани до смърт или такива, които са били удушени, изгорени, удавени, прободени с кол или изгорени. Халифът Умар ги е завързвал на стълб и е хвърлял копия по сърцето им, а султан Байбарс II (1308-09) е узаконил изтезанията.

Чл. 18 от Всеобщата декларация за правата на човека гласи (ВДПЧ, 1948 г.): „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали.“[10]

Клаузата, гарантираща свободата за смяна на религията е добавена по искане на делегата от Ливана, Чарлз Малик, който е християнин.[11] Ливан е приел много хора, които са побягнали след преследване заради вярата си, в частност заради смяна на религията си. Специално Ливан оспори ислямските закони по отношение на вероотстъпничеството. Все пак много мюсюлмански страни яростно оспориха клаузата за правото на промяна на религията. Например делегатът от Египет казва: „много често човек променя религията си или убежденията си под външно влияние заради цели, които не са препоръчителни, като развода например.“ Той добавя, че се страхува от това провъзгласяване на свободата за промяна на религията или убежденията във Всеобщата декларация ще насърчи без да иска „машинациите на някои добре познати мисии на Изток, които безмилостно преследват своите усилия с цел да привлекат към своята вяра народите на Изтока“.[12] Забележително е, че Ливан беше подкрепена от пакистанския делегат, който принадлежи на общността Ахмади, която по ирония на съдбата, беше изхвърлена от ислямската общност през 70-те години на ХХ-ти век като немюсюлманска. В крайна сметка всички мюсюлмански държави с изключение на Саудитска Арабия се присъединиха към Всеобщата декларация за правата на човека.

По време на дискусииите върху чл. 18 през 1966 г. Саудитска Арабия и Египет искаха да премахнат клаузата, която гарантира свободата за смяна на религията. В крайна сметка беше приета една компромисна поправка, предложена от Бразилия и Филипините, за да се успокоят ислямските страни. По този начин „свободата да променя своята религия или убежденията си“ беше заменена със „свободата да изповядва или да приема религия или убеждения по свой избор“.[13] По подобен начин през 1981 г. по време на дискусията върху Декларацията за елиминиране на всякакви форми на нетолерантност на базата на религия или убеждения, Иран, където имаше нов режим, напомни на всички, че ислямът наказва вероотстъпничеството със смърт. Делегатът от Ирак, подкрепен от Сирия, говорейки от името на Организацията на ислямската конференция, изрази своите резерви към всякакви клаузи или условия, които биха влезли в противоречие с ислямския шариат, а делегатът от Египет изрази мнение, че те трябва да се противопоставят на клаузите, използвани с политически цели и търсещи намеса във вътрешните дела на държавите.[14]

Разбираемо е, че различните ислямски програми или декларации за правата на човека – като Всеобщата ислямска декларация за правата на човека (1981 г.) – са неясни или уклончиви по въпроса за свободата на смяна на религията, защото самият ислям ясно забранява вероотстъпничеството и го наказва със смърт. Както казва Елизабет Майер: „Липсата на подкрепа за принципа на свобода на религията в ислямските програми за правата на човека е един от факторите, който остро ги отличава от Международния закон за човешките права, където свободата на религията се разглежда като неоспоримо право. Нежеланието на [мюсюлманските] автори да отхвърлят правилото, при което един човек трябва да бъде екзекутиран заради въпрос от религиозно естество, разкрива огромната пропаст, която съществува между тяхното мислене и съвременната философия на човешките права“. [15] Ясно е, че ислямските програми по правата на човека не са всеобхватни, понеже те въвеждат един специфичен ислямски религиозен критерий в политическата сфера, докато ВДПЧ от 1948 г. поставя човешките права в една изцяло секуларна и универсална рамка. Ислямските програми за правата на човека силно ограничават и обезсилват правата на лицата, особено на жените, на немюсюлманите и на хора като вероотстъпниците, които не приемат ислямската религиозна традиция.

Що се отнася до конституциите на различните мюсюлмански държави, докато много от тях гарантират свободата на убежденията (Египет, 1971 г.; Сирия, 1973 г.; Йордания, 1952 г.), някои от тях да говорят за свобода на съзнанието (Алжир, 1989 г.), а други за свобода на мисълта и мнението (Мавритания, 1991 г.). Ислямските страни (с две изключения) не разглеждат въпроса за вероотстъпничеството в наказателните си кодекси; двете изключения са Судан и Мавритания. В Суданския наказателен кодекс от 1991 г., чл. 126, т. 2, четем: „Който е виновен заради вероотстъпничество е призован да се разкае за период, определен от трибунала. Ако упорства във вероотстъпничеството и не е приел отново исляма, той ще бъде осъден на смърт.“ В Наказателния кодекс на Мавритания от 1984 г., чл. 306 гласи: „… Всеки мюсюлманин виновен във вероотстъпничество, извършено говоримо или чрез явни действия, ще бъде поканен да се разкае за период от три дни. Ако не се разкае през този период, той ще бъде осъден на смърт като вероотстъпник, а неговото имущество ще бъде конфискувано от държавния трезор.“ Същото се отнася и за жените. Изглежда, че мароканският наказателен кодекс само споменава виновните в опит да отклонят мюсюлманин от вярата му или тези, които се опитват да присъединят мюсюлманин към друга религия. Наказанието варира от парична глоба до лишаване от свобода за период от три години.[16]

Липсата на каквото и да е споменаване на вероотстъпничеството в някои наказателни кодекси на ислямските страни, разбира се, в никакъв случай не означава, че мюсюлманинът в съответната държава е свободен да напусне своята религия. Всъщност празнините в наказателните кодекси биват запълнени от ислямските закони. Махмуд Мухаммад Таха беше обесен през 1985 г. заради отстъпничество, макар че по онова време в суданския наказателен кодекс (от 1983 г.) не беше упоменато подобно престъпление.[17]

В някои държави терминът „вероотстъпник“ се прилага за хора, които са били родени като немюсюлмани, но чиито предци са имали здравия разум да напуснат исляма. През последните години бахаите в Иран са преследвани само поради тази причина. По подобен начин ахмадийската общност в Пакистан беше класифицирана като немюсюлманска и нейните членове са обект на всякакъв вид преследване

Налице са някакви доказателства, че мюсюлманките в ислямските страни биха напуснали исляма, за да се освободят от унизителното си положение в мюсюлманските общества или за да избегнат прилагането на неблагоприятени за тях закони, особено законите в шариата относно разводите.[18] Мюсюлманските теолози са добре запознати с изкушението пред мюсюлманките да отбягната шариата чрез отхвърляне на исляма и вземат съответните мерки. В Кувейт например, в един обяснителен меморандум към текст със законови реформи се казва: „Оплакванията показаха, че дяволът прави пътя на отстъпничеството привлекателен за мюсюлманската жена дотам, че тя може да скъса брачната връзка, която не ѝ харесва. Поради тази причина беше решено, че вероотстъпничеството няма да доведе до разтрогване на брака, за да се затвори тази опасна врата.“[19] В моята книга „Да напуснеш исляма: отстъпниците говорят“ (Prometheus Books, 2003 г.) са разгледани няколко случая:

Съдебни процеси заради вероотстъпничество, неверие, богохулство и ерес, независимо дали са оправдани или не, ясно противоречат на няколко члена във ВДПЧ от 1948 г. и юридически обвързаната с нея Международна конвенция за гражданските и политическите права (МКГПП) от 1966 г., която е подписана от 147 държави.

Пояснителен коментар номер 22, приет от Комисията по правата на човека в ООН на нейната 48-ма сесия (1993 г.) (HRI/GEN/1/Rev.6 of 22 May 2003 , pp.155-56) гласи (цитат): „Член 18 защитава теистични, не-теистични и атеистични убеждения, както и правото да не се изповядва нито една религия или убеждение. Термините „убеждение“ и „религия“ трябва да бъдат широко тълкувани“.

Както и при моето изявление по време на 60-тата сесия на Комисията по правата на човека в ООН, представено от Председателя на Международния хуманистичен и етичен съюз, Ние увещаваме Комисията да призове всички правителства да се съобразят с приложимите международни инструменти за правата на човека като МПГПП и да приведат националните си законодателства в съответствие с инструментите, по които те са страна, както и да забранят фетви и проповеди, които прокламират насилие в името на Бога срещу хора, които имат нетрадиционно мнение или са напуснали дадена религия.
Ибн Уарак – Женева, 18ти април 2005 г.

Вижте също

Външни линкове на английски език

Източници

  1. С. Цвемер. Законът за вероотстъпничеството в ислям (Ню Йорк, 1924 г.), стр. 34-35. Вж. също Ал-Рази, ал-Тафсир ал-Кабир (Кайро, 1308 г. сл. Хр.), том 2, редове 17-20.
  2. Цвемер. цит. произв., стр. 33-34.
  3. Ибн Катир, Тълкуването на Корана (фр.), прев. от Фавзи Шаабан (Бейрут, 1998 г.), том 2, стр. 128
  4. Абул Ала Маудиди. Наказанието за вероотстъпника според ислямското право, прев. от Сиед Силас Хусаин и Ърнест Хан (1994 г.), налична в Answering-Islam
  5. Ибн Маджа, Худуд, гл. 2; ал-Насаи, Тахрим ал-Дам, баб 14; ал-Таялиси, номер 2689, Малик, Акдия гл. 15; Ал-Бухари, Инститабат ал-муртадин, гл. 2; Тирмизи, Худуд, гл. 25; Абу Дауд, Худуд, гл. 1; Ибн Хабал I, 217, 282, 322.
  6. Ал-Бухари, Сахих. Прев. от Ахмад Хасан (Делхи, 1987 г.), том 8, стр. 519-520
  7. Абу Дауд, Сунан, прев. от Ахмад Хасан, том 3, Китаб ал-Худуд, гл. 1605, Наказанието за вероотстъпника, Хадис номер 4337 (Делхи, 1990 г.), стр. 1212.
  8. Ал-Нисаи, Тахрим ал-Дам, гл. 11; Касама, гл. 13; Абу Дауд, Худуд, гл. 1
  9. Ал-Бухари, Магази гл. 60; Иститабат ал-Муртаддин, гл. 2; Ахкам, гл. 12; Муслим, Имара, гл. 15; Абу Дауд, Худуд, гл. 1; Ибн Ханбал, I, ст. 231
  10. Налично онлайн в сайта на ООН: Всеобщата декларация за правата на човека
  11. Сами А. Алдееб Абу-Салиех, „Престъплението на вероотстъпничеството днес и неговите последици в арабското и мюсюлманското право“ (фр.), Islamochristiana 20 (1994 г.): 93-116; А. Е. Майер, Ислямът и правата на човека (Boulder, 1991 г.), стр. 164
  12. Абу Салиех, Престъплението на вероотстъпничеството (фр.), стр. 94
  13. Абу Салиех, Престъплението на вероотстъпничеството (фр.), стр. 94
  14. Абу Салиех, Престъплението на вероотстъпничеството (фр.), стр. 94
  15. А.Е. Майер, Ислямът и правата на човека, стр. 187
  16. Абу Салиех, Престъплението на вероотстъпничеството (фр.), стр. 98
  17. Сами А. Алдееб Абу-Салиех, Мюсюлманите пред правата на човека (фр.) (Бахум, 2001 г.), стр. 110
  18. А. Е. Майер, цит. произв., стр. 167
  19. А. Е. Майер, цит. произв., стр. 167-68