Делиил

От УикиИслям
Направо към навигацията Направо към търсенето

Делиил (دليل, мн. ч. адиллах) ) е арабска дума, която означава „свидетелство“ или „доказателство“ и в терминологията на съвременната ислямска юриспруденция тази дума се отнася за всяко нещо, което се използва за извеждане или обяснение на дадено правило или фетва от шариата или ислямското право. Въпреки че съществуват множество различни видове далили, подредени в йерархия, както се подразбира от съществуването на голям брой различни школи по ислямско право, днес всички те като цяло са единодушни помежду си, че най-важните далили са класифицирани по важност в следния порядък: Коранът, Хадисите, Иджмата (консенсусът между ислямските учени или Сподвижниците на Мухаммад) и някои форми на Кияс (аналогичното мислене).

В по-тесен смисъл далил се използва също за обозначаване на емпирични реалности, които са от значение за ислямското правораздаване. Ако например съдията трябва да установи дали един договор е сключен или не, тогава може да изисква доказателства, т.е. далил, за установяване на този факт – например свидетели при сключване договора или някакви документи.[1]

Коран

Коранът е главната отправна точка при формиране на ислямското право, защото се счита, че притежава най-висок авторитет, представлявайки точните думи на Аллах и се смята, че е по-добър и е наистина по-съвършено запазен в сравнение с хадисите. И макар че един критичен поглед би казал, че Коранът се е променил в немалка степен преди да бъде стандартизиран след смъртта на Пророка, всеки човек би се съгласил, че в крайна сметка Коранът е по-надежден и по-историчен документ от хадисите, написани около 200 години по-късно.

Хадиси

Ислямските хадиси (разкази за делата и заповедите на Мухаммад) могат да бъдат Мауду (фалшиви хадиси), дааиф (слаби), хасан (добри) или сахих (достоверни, автентични). При формирането на ислямското право като цяло се използват само автентичните (сахих) и добрите (хасан) хадиси (въпреки че някои школи по ислямско право дават предимство на слаби хадиси пред обективните разсъждения, в случай че няма автентични или надеждни хадиси по някой въпрос). Изфабрикуваните (мауду) разкази въобще не се смятат за хадиси.[2]


Иджма (إجماع)

Терминът „иджма“ се използва по-специално като „съгласие (консенсус) между учените“, но в буквален превод означава просто „съгласие“. Това разграничение обикновено се пренебрегва от школите по ислямско право, понеже те схващат „иджма“ просто като съгласие/консенсус между образованите, учените мюсюлмани. Учението за иджма, на което се основава далилът за иджма, произтича от долния хадис. Все пак самият хадис не прави това разграничение и се отнася само в по-общ план за мюсюлманската умма или общността на вярващите като цяло:

Ибн Умар предава, че Пратеникът на Аллах (с.а.в.) е казал: „Наистина Аллах няма да събере моята Умма" - или той е казал: „Уммата [на Мухаммад] при отклонение и Ръката на Аллах е над Джамаата и всеки, който се отклони, той се отклонява към Огъня."

Освен това горният хадис не се смята от класическите учени като напълно автентичен, което го прави ненадежден като основа за определени знания върху казаното от Мухаммад. И все пак, донякъде циклично, същите тези учени твърдят, че съществува консенсус върху валидността на самия хадис и заради това разказът е надежден. [3]

Определения и възможности

Съществуват различни възгледи за природата на иджма, които варират в два спектъра: единият разширява и стеснява групата от хора, необходими за участие в консенсуса, а другият прави повече или по-малко трудно установяването дали всъщност е настъпил консенсус. Някои твърдят (или са твърдяли), че иджма е била необходима сред всички живи мюсюлмани по света, а други твърдят, че тя се изисква само от Сподвижниците или учените от определено течение или правна школа. Някои твърдят (или са твърдяли), че дори ако иджма е категорична основа за дадено учение, това би било невъзможно да се отчете, понеже никой не може да проведе събеседване с всеки жив мюсюлманин или поне всеки жив мюсюлмански учен (понеже някои хора могат да се скрият, да забравят или просто да откажат коментар); други твърдят, че докато никой гласно не е изразил възражение (или може би записите на несъгласните мнения са просто загубени или не са документирани), „мълчанието“ на научната общност може да бъде изтълкувано като тяхно съгласие, което прави иджма почти неосъществима. [4][5]

Кияс (قياس‎)

Използването на аналогично мислене, за да се формулират разпоредбите в ислямското право се нарича кияс. Този тип доказателства се използват често, понеже се изискват, когато е налице липсата на писмени документи по дадената тема. В такива случаи юристите идентифицират писмения документ, който разглежда свързана или аналогична тема и след като идентифицират аналогичните елементи по разглеждания въпрос и въпроса, посочен от писмения документ, те се опитват да екстраполират аналогично правило.

Основното изискване за установяване на аналогия между въпроса, обхванат от писмения документ и въпроса, който не е, е определянето на оперативната причина или иллах (عِلّة). Иллах е специфичният набор от обстоятелства, при които едно правило влиза в сила. Например при забраната за употреба на алкохол, която се среща в Корана, повечето ислямски юристи твърдят, че иллах е опиянението. Например те цитират факта, че щом няма опияняващ ефект (както е преди дестилацията), пиенето на гроздов сок е допустимо. Понеже забраната влиза в сила, едва когато напитката е опияняваща, юристите твърдят, че забраната всъщност се отнася за опиянението и заради това всички упойващи вещества могат да бъдат забранени, т.е. харам или по аналогия - да са кияс.

Източници

  1. www.oxfordislamicstudies.com/article/opr/t125/e481
  2. Ibrahim B. Syed - 52 Weak Ahadith - Islamic Research Foundation International
  3. Brown, Jonathan A.C. (2014). Misquoting Muhammad: The Challenge and Choices of Interpreting the Prophet's Legacy. Oneworld Publications. p. 56. ISBN 978-1780744209. Retrieved 4 June 2018.
  4. Mohammad Taqi al-Modarresi (26 March 2016). The Laws of Islam (PDF). Enlight Press. ISBN 978-0994240989. Retrieved 23 December 2017.
  5. D. Mullah & M. Hidadjatullah, Principles of Mahomedan Law xxii (16th ed. 1968)