Доклад на Ибн Уарак: Вероотстъпничеството и човешките права

Самото понятие за вероотстъпничество (апостасия) е изчезнало от мисленето на Запада, където можем да използваме понятия като „бивш католик“ или „непрактикуващ християни“, но не и „вероотстъпник“. Със сигурност не съществуват наказателни санкции заради преминаването от християнство в друга религия. От друга страна, в ислямските страни този проблем далеч не е преключил.

Коранът

Ясно е, че в ислямското право вероотстъпникът трябва да бъде убит. По това правило няма никакви спорове сред традиционните мюсюлмани или съвременните учени и ние ще се обърнем към текстовите доказателства за това. Някои съвременни учени твърдят, че вероотстъпникът подлежи на наказание единствено в отвъдния свят, като например стих 16:106 ("Който отрече Аллах, след като е повярвал - освен който е бил принуден, но сърцето му е спокойно с вярата... Ала които разтворят гръд за неверието, над тях е гневът на Аллах и за тях има огромно мъчение"). Подобен е и стих 3:90-91 ("От онези, които се отричат, след като са повярвали, а после неверието им порасне, не ще бъде прието покаяние. Те са заблудените.От онези, които се отрекат и умрат неверници, не ще бъде приета като откуп дори пълна със злато земя. За тях има болезнено мъчение и никой не ще ги избави")

Въпреки това Сура 2:217 бива тълкувана от един не по-малък авторитет като Ал-Шафи‘и (поч. през 820 г. сл. Хр.), основател на една от четирите традиционни школи по право в сунни-исляма, в смисъл, че отстъпниците подлежат на смъртно наказание. В Сура 2:217 четем: ("А които от вас отстъпят от религията си и умрат неверници, на такива пропадат делата и в земния живот, и в отвъдния, и те са обитателите на Огъня, там ще пребивават вечно."). Ал-Талаби и Ал-Хазан са съгласни с това. Ал-Рази в своя коментар върху стих 2:217 казва, че вероотстъпникът трябва да бъде убит.^[1]

Подобен е и стих 4:89:("Желаят и вие да сте неверници, както и те са неверници, за да бъдете равни. И не взимайте ближни от тях, докато не се преселят по пътя на Аллах! А отметнат ли се, хващайте и ги убивайте, където ги заварите - и не взимайте от тях нито ближен, нито помощник"). Байдауи (поч. ок. 1315-16 г.) в своя знаменит коментар върху Корана тълкува този пасаж в следния смисъл: „Който се отрече от своята вяра (иртада), открито или тайно – хванете го и го убийте, където и да го намерите, като всеки друг неверник. Отделете се напълно от него. Не приемайте ходатайства спрямо него.“^[2] В своя коментар върху този пасаж Ибн Катир, като цитира Ал Судди (поч. през 745 г.), казва, че понеже неверниците са проявили своето неверие, те трябва да бъдат убити.^[3]

Абул Ала Маудиди [1903-1979 г.], основател на Джамат-и Ислами, е вероятно най-влиятелният мюсюлмански мислител на 20-ти век, с значителна роля за ислямското възраждане в нашето съвремие. Той призоваваше за завръщане към Корана и за една пречистена сунна като път за съживяване и възстановяване на исляма. В своята книга за вероотстъпничеството в исляма, Маудиди твърди, че дори Коранът предписва смъртно наказание за всички отстъпници. Той посочва сура 9-та като доказателство: "И ако се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята закат, тогава те са ваши братя в религията. Разясняваме знаменията на хора проумяващи. И ако нарушат клетвите си подир своя обет, и поругаят вашата религия, сражавайте се с водителите на неверието, за да престанат! Няма клетви за тях"(9:11,12)^[4]

Хадисите

Тук намираме множество достоверни предания, в които се изисква смъртно наказание заради отстъпничество.^[5] Според Ибн Аббас, Пророкът е казал: "Убийте този, който промени религията си“ или „обезглавете го“.
Единствената полемика е била по отношение естеството на смъртното наказание. Бухари разказва за тази страховита традиция: „Разказва Анас: Някои хора от племето Укл дойдоха при Пророка и приеха исляма. Климатът на Медина не им понасяше и Пророкът им заповяда да отидат при стадото на дойните камили за благотворителност, за да пият тяхното мляко и урина (като лекарство). Така и направиха и след като се възстановиха от болестта си, те станаха отстъпници (отхвърлиха исляма, иртада) и убиха овчаря на камилите, и откраднаха камилите. Пророкът изпрати (някои хора), за да ги преследват и те бяха хванати и доведени, а Пророкът нареди техните ръце и крака да бъдат отрязани, а на очите им да бъдат сложени нажежени парчета желязо, и техните отрязани ръце и крака да не бъдат изгаряни, докато те не умрат.“"^[6]

Абу Дауд е събрал следните изказвания на Пророка: "„Икрима каза: Али изгори някои хора, които бяха отхвърлили исляма. Когато Ибн Аббас беше уведомен за това, той рече: „Ако аз бях на негово място, нямаше да ги изгоря, понеже пратеникът на Аллах е казал: „Не налагайте наказанието на Аллах на никого“. Но бих ги убил заради казаното от Пратеника на Аллах: „Убивай тези, които сменят религията си.“ "^[7]

С други думи – убивай отстъпнците (с меч), но със сигурност не ги изгаряй, защото това е начинът на Аллах да накаже грешниците в отвъдния свят. Според един разказ на Аиша, отстъпниците трябва да бъдат убити, разпънати или заточени.^[8] Трябва ли да се даде на отстъпника възможност за покаяние? В преданията виждаме големи различия по този въпрос. В един разказ се казва, че Муад Джабал отказал да седне, докато един доведен при него отстъпник не бъде убит „заради казаното от Аллах и Неговия Пратеник“.^[9]

Според мюсюлманските закони, мъжът-отстъпник трябва да бъде убит, когато е в зряла възраст и е напълно в силите си. Ако един юноша се отрече от вярата, той бива пратен в затвор, докато не навърши съответните години, и ако упорства в отхвърлянето на исляма, трябва да бъде убит. Пияниците и умствено изостаналите не носят отговорност за своето вероотстъпничество. Ако човек е действал под заплаха, той не се смята за отстъпник, жена му не се счита за разведена и земите му не са изгубени. Според Ханафитите и Шиитите, жената бива вкарвана в затвора, докато не се разкае и приеме отново исляма, но по мнението на влиятелния Ибн Ханбал, както и според маликитите и шафиитите, тя също подлежи на смъртно наказание. Генерално погледнато, екзекуцията трябва да бъде извършена с меч, макар че са налице примери на отстъпници, измъчвани до смърт или такива, които са били удушени, изгорени, удавени, прободени с кол или изгорени. Халифът Умар ги е завързвал на стълб и е хвърлял копия по сърцето им, а султан Байбарс II (1308-09) е узаконил изтезанията.

Чл. 18 от Всеобщата декларация за правата на човека гласи (ВДПЧ, 1948 г.): „Всеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали.“^[10]

Клаузата, гарантираща свободата за смяна на религията е добавена по искане на делегата от Ливана, Чарлз Малик, който е християнин.^[11] Ливан е приел много хора, които са побягнали след преследване заради вярата си, в частност заради смяна на религията си. Специално Ливан оспори ислямските закони по отношение на вероотстъпничеството. Все пак много мюсюлмански страни яростно оспориха клаузата за правото на промяна на религията. Например делегатът от Египет казва: „много често човек променя религията си или убежденията си под външно влияние заради цели, които не са препоръчителни, като развода например.“ Той добавя, че се страхува от това провъзгласяване на свободата за промяна на религията или убежденията във Всеобщата декларация ще насърчи без да иска „машинациите на някои добре познати мисии на Изток, които безмилостно преследват своите усилия с цел да привлекат към своята вяра народите на Изтока“.^[12] Забележително е, че Ливан беше подкрепена от пакистанския делегат, който принадлежи на общността Ахмади, която по ирония на съдбата, беше изхвърлена от ислямската общност през 70-те години на ХХ-ти век като немюсюлманска. В крайна сметка всички мюсюлмански държави с изключение на Саудитска Арабия се присъединиха към Всеобщата декларация за правата на човека.

During discussions of Article 18 in 1966, Saudi Arabia and Egypt wanted to suppress the clause guaranteeing the freedom to change one's religion. Finally a compromise amendment proposed by Brazil and the Philippines was adopted to placate the Islamic countries. Thus, "the freedom to change his religion or belief" was replaced by "the freedom to have or adopt a religion or belief of his choice."^[13] Similarly in 1981, during discussions on the Declaration on the Elimination of All Forms of Intolerance and Discrimination Based on Religion or Belief, Iran, under the new regime reminded everyone that Islam punished apostasy by death. The delegate from Iraq, backed up by Syria, speaking on behalf of the Organisation of the Islamic Conference expressed his reserve for any clauses or terms that would contradict the Islamic Sharia, while the delegate from Egypt felt that they had to guard against such a clause being exploited for political ends to interfere in the internal affairs of states.^[14]

The various Islamic human rights schemes or declarations - such as the Universal Islamic Declaration of Human Rights (1981) are understandably vague or evasive on the issue of the freedom to change one's religion, since Islam itself clearly forbids apostasy and punishes it with death. As Elisabeth Mayer says, "The lack of support for the principle of freedom of religion in the Islamic human rights schemes is one of the factors that most sharply distinguishes them from the International Bill of Human Rights, which treats freedom of religion as an unqualified right. The [Muslim] authors' unwillingness to repudiate the rule that a person should be executed over a question of religious belief reveals the enormous gap that exists between their mentalities and the modern philosophy of human rights."^[15] Islamic Human Rights Schemes are clearly not universal since they introduce a specifically Islamic religious criterion into the political sphere, whereas the UDHR of 1948 places human rights in an entirely secular and universalist framework. The Islamic human rights schemes severely restrict and qualify the rights of individuals, particularly women, non-Muslims and those, such as apostates, who do not accept Islamic religious orthodoxy.

As for the constitutions of various Muslim countries, while many do guarantee freedom of belief (Egypt,1971; Syria, 1973; Jordan, 1952) some talk of freedom of conscience (Algeria:1989), and some of freedom of thought and opinion (Mauritania: 1991). Islamic countries with two exceptions do not address the issue of apostasy in their penal codes; the two exceptions are the Sudan, and Mauritania. In the Sudanese Penal Code of 1991, article 126. 2, we read: "Whoever is guilty of apostasy is invited to repent over a period to be determined by the tribunal. If he persists in his apostasy and was not recently converted to Islam, he will be put to death." The Penal Code of Mauritania of 1984, article 306 reads: "...All Muslims guilty of apostasy, either spoken or by overt action will be asked to repent during a period of three days. If he does not repent during this period, he is condemned to death as an apostate, and his belongings confiscated by the State Treasury." This applies equally to women. The Moroccan Penal Code seems only to mention those guilty of trying to subvert the belief of a Muslim, or those who try to convert a Muslim to another religion. The punishment varies between a fine and imprisonment for anything up to three years.^[16]

The absence of any mention of apostasy in some penal codes of Islamic countries of course in no way implies that a Muslim in the country concerned is free to leave his religion. In reality, the lacunae in the penal codes are filled by Islamic Law. Mahmud Muhammad Taha was hanged for apostasy in 1985, even though at the time the Sudanese Penal Code of 1983 did not mention such a crime.^[17]

In some countries, the term apostate is applied to some who were born non-Muslim but whose ancestors had the good sense to convert from Islam. The Baha'is in Iran in recent years have been persecuted for just such a reason. Similarly, in Pakistan the Ahmadiya community were classed as non-Muslims, and are subjected to all sorts of persecution.

There is some evidence that many Muslim women in Islamic countries would convert from Islam to escape their lowly position in Muslim societies, or to avoid the application of an unfavourable law, especially Sharia law governing divorce.^[18] Muslim theologians are well aware of the temptation of Muslim women to evade the Sharia laws by converting from Islam, and take appropriate measures. For example, in Kuwait in an explanatory memorandum to the text of a law reform says: "Complaints have shown that the Devil makes the route of apostasy attractive to the Muslim woman so that she can break a conjugal tie that does not please her. For this reason, it was decided that apostasy would not lead to the dissolution of the marriage in order to close this dangerous door."^[19] Several cases are discussed in my book, Leaving Islam Apostates Speak Out (Prometheus Books, 2003):

Charges of apostasy, unbelief , blasphemy and heresy, whether upheld or not, clearly go against several articles in UDHR of 1948 , and the legally binding International Covenant on Civil and Political Rights [ICCPR] of 1966 to which 147 states are signatories.

General comment No 22, adopted by the UN Human Rights Commission at its 48th session (1993) ( HRI/GEN/1/Rev.6 of 22 May 2003 , pp.155-56 ) declares (quote):"Article 18 protects theistic, non-theistic and atheistic beliefs, as well as the right not to profess any religion or belief. The term "belief" and "religion" are to be broadly construed".

As with my statement to the 60th Session of the U.N. Commission on Human Rights delivered by the President of the IHEU, We urge the Commission to call on all governments to comply with applicable international human rights instruments like the ICCPR and to bring their national legislation into accordance with the instruments to which they were a party , and to forbid fatwas and sermons preaching violence in the name of god against those holding unorthodox opinions or those who have left a religion.