Юдаизмът и християнството са насилствени, колкото исляма?

От УикиИслям
Направо към: навигация, търсене
Тази статия е ЕсеPen-icon2.png,а есетата не отразяват непременно мнението на УикиИслям. Виж Отказване от права за детайли.


Image-Judaism Christianity Islam.JPG

Статията е публикувана в сайта Middle East Forum.

Дали юдаизмът и християнството са насилствени, колкото исляма?

"В Библията има много повече насилие, отколкото в Корана; Идеята, че ислямът олицетворява себе си с меч, е родена на Запад и е създадена от кръстоносците. В действителност, обаче, кръстоносците са водили жестоки войни срещу Исляма"[1].
Карън Армстронг

Това са думи на бившата монахиня Карън Армстронг. Този цитат съдържа най-силния аргумент срещу обвинението на исляма в насилие и неприличие. Привържениците на тази теория смятат, че не само Исляма, но всички други монотеистични религии, признавайки един Бог, са основани на базата на насилствени и противоречащи си свещени писания, с кървава история. Веднага след като се дадат примери от писанията на Исляма - на първо място, Корана и по-нататъшни действия и думите на Мухаммад (хадисите) - демонстриращи иманентната агресивност на Исляма, незабавно следва възражение, че и други Писания, а именно юдео-християнските, също са пълни с жестокост.

Често този аргумент обобщава и завършва дискусиите за това, че насилието е уникална характеристика, присъща единствено на Исляма. Вместо това се привеждат фалшиви аргументи, че не Исляма сам по себе си, а ненавистта и раздразнението от нарастващите икономически, политически и социални фактори, е онова, което води до насилие. Такава позиция прекрасно се съчетава с материалистичните възгледи на Запада.

Затова, преди да обвиняват Корана и думите и делата на Мухаммад и Исляма за насърчаване на насилие и нетърпимостта на Пророка към евреите, съветите са да обърнат внимание на бруталността на собствените си предци, както е видно от еврейските Писания. На християните също се препоръчва да си припомнят актовете на насилие, извършвани от техните предци, в името на религията както срещу християните, така и срещу неверниците. С други думи, на евреите и християните се напомня, че живеещите в стъклена къща не трябва да хвърлят камъни.

Обаче това така ли е в действителност? Доколко легитимно е да се правят аналогии с различните Писания? Възможно ли е да се обяснява и оправдава мюсюлманското насилие в днешно време от еврейското насилие в древността или християнското насилие през Средновековието? Във връзка с това, както Армстронг, Еспозито, Дженкинс и някои други казват: как могат евреите и християните да посочват проявата на ислямско насилие, като същевременно пренебрегват собствената си история и писания?


Насилието в еврейската и християнската история

Заедно с Армстронг, много изтъкнати писатели, историци и теолози споделят тази релативистична гледна точка. Например, Джон Еспозито, който е директор на Центъра за мюсюлманско-християнско образование на принц Алвалейд бин Талал в Джорджтаунския университет, пита:

"Защо продължаваме да задаваме един и същ въпрос (относно насилието в Исляма), а не поставяме този същия въпрос относно християнството и юдаизма? Евреите и християните са били замесени в актове на насилие. Ние всички имаме тъмни страници от историята ... Имаме собствена отечествена теология. В християнството и юдаизма има тенденции на нетолерантност; ние, за разлика от тях, се придържаме към теология на изключенията"[2]
Джон Еспозито

В статия на Филип Дженкинс, професор в Хуманитарния факултет в Пенсилванския университет "Тъмните страници на историята", тази позиция е описана най-пълно. Той се опитва да докаже, че в Библията има повече насилие, отколкото в Корана:

"По отношение на заповедите за жестокост и кръвопролитие, всяко сравнение между Библията и Корана е категорично погрешно. Всъщност Библията, по думите на американския богослов Филис Трибъл, е изпълнена с "текстове на терор". Библията съдържа много повече стихове на възхваляващи насилието или подтикващи към кръвопролития, отколкото Корана, жестокостта Библията е с много по-екстремален, насилствен характер ... Ако основния текст дефинира същността на религията, то юдаизма и християнството заслужават недвусмислено осъждане като религията на яростта"[3].
Филип Дженкинс

Някои истории от Библията, както и от юдео-християнската история, илюстриращи гледната точка на Дженкинс, една характеристика на юдаизма, а другата - християнството, редовно цитирани като пример, изискват по-внимателен анализ.

Военното изземване на Ханаанската земя от евреите, около 1200 г. пр. Хр. често се характеризира като геноцид и става символ на библейското насилие и нетолерантност. Бог казва на Мойсей:

16. Но в градовете на тия народи, които Господ, Бог твой, ти дава да владееш, не оставяй жива нито една душа,

17. а предай ги на заклятие: хетейци, аморейци, хананейци, ферезейци, евейци и иевусейци (и гергесейци), както ти бе заповядал Господ, Бог твой,

18. за да ви не научат да правите също такива гнусотии, каквито са правили те за своите богове, та да не грешите и вие пред Господа, вашия Бог.
40. И порази Иисус цялата планинска и южна земя, низините и земята покрай планините и всичките им царе: не остави никого, който да оцелее, и всичко живо предаде на заклятие, както бе заповядал Господ, Бог Израилев;

Що се отнася до християнството, тъй като и в Новия Завет, не е възможно да се намерят стихове, които призовават към насилие, то тези, които заемат позицията, че християнството е също толкова жестоко, колкото и исляма, се базират на исторически факти, като войните на кръстоносците, водени от европейските християни в периодът между 11ти и 13ти век. По съвременните стандарти, кръстоносците наистина са жестоки и са извършили зло под сянката на кръста, в името на християнството. Така например, те събарят стените на Йерусалим през 1099 г., кръстоносците убиват почти цялото население на Светия град. Както е видно от Средновековната хроника “Gesta Danorum " убитите бяха толкова много, че нашите хора бяха до глезените в кръв".[4]

В светлината на горното, както Армстронг, Еспозито, Дженкинс и други отбелязват, защо тогава евреите и християните посочват Корана като доказателство за ислямската жестокост, като пренебрегват собствените си писания и собствената си история?

Библията срещу Корана

Отговорът на този въпрос е следния: такива аргументи объркват историята и теологията, смесвайки действията на обикновени хора с непоклатимите постулати на вярата, с Божието слово. Основната грешка е, че юдео-християнската история, в която има и насилие, се противопоставя на ислямската теология, която проповядва насилие. Разбира се, и трите основни монотеистични религии имат исторически примери за насилие и нетърпимост един към друг. Ключовият въпрос е: дали насилието се извършва по волята на Бог или по волята на отделните войнстващи хора?

Един интересен пример от Библията - Стар Завет, който е и книгата на юдеите. Бог изрично заповядал на евреите да унищожат Ханаан и съседните народи. Това проявление на насилие е изрично извършено заради Божията воля. Всички прояви на насилие, извършени от евреи и записани в Стария Завет, са история. Всичко това било заради заповед от Бога. Но това било само за определено време и на определено място и е било насочено срещу определени хора. Такова насилие никога не е било стандартизирано и не е част от еврейския закон. С други думи, библейските прояви на насилие носят описателен характер, а не предписателен характер.

Ето в какво се състои уникалността на ислямското насилие. Въпреки приликата с насилието в Стария Завет - извършено по Божие повеление и зафиксирано в историята - определени аспекти на ислямското насилие са се превърнали в стандарт на ислямското право и се прилагат постоянно. Така, въпреки че насилието в Корана има исторически контекст, основното значение на насилието се явява теологично. Обмислете следните редове от Корана, известни като "аятите на Меча":

А изтекат ли месеците на възбрана, убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада! И щом се покаят и отслужват молитвата, и дават милостинята закат, сторете им път! Аллах е опрощаващ, милосърден.
Коран 9:5
Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра -; докато не дадат налога джизя безусловно и с покорство.
Коран 9:29

Подобно на учението от Стария Завет, където Бог заповядва на евреите да атакуват и убиват съседите си, "стиховете на меча" имат и исторически контекст. Аллах първо е заповядал насилието по време, когато под ръководството на Мухаммад, мюсюлманите са станали достатъчно силни, за да завладеят своите съседи християни и идолопоклонниците. Но за разлика от Стария завет, "аятите на меча" се превърнали в основна теологична линия на Исляма срещу "хората на Писанието" (т.е. евреите и християните) и към идолопоклонниците (т.е. хиндуисти, будисти и др.) И всъщност това послужило като началото на ислямските завоевания, които завинаги променили лицето на земята. Въз основа на аята от Коран 9:5, ислямския закон постановява, че идолопоклонниците и съдружаващите, трябва или да приемат исляма или да бъдат убивани. В същото време, аят 9:29 е основния принцип на добре познатата дискриминация срещу християни и евреи, живеещи на територията на ислямските държави.

Фактически, на базата на аятите на Меча и на многочислени други аяти, както и устни изявления на Мухаммад, държавни служители, шейхове, мюфтии, имами и цялата мюсюлманска общност в продължение на векове като цяло е в съгласие, че Ислямът трябва да е в постоянно състояние на война с немюсюлмански свят, до пълното му покоряване и потискане. Разбира се, мюсюлманските учени вярват, че аятите на Меча са някакви откровения по въпроси, свързани с отношението на Исляма към неислямския свят, както и че тези аяти анулират 200 други, дадени по-рано и по-толерантните аяти на Корана, като например "няма принуждение в религията" [5]

Известният ислямски учен Ибн Халдан (1332-1406), признат на Запад за неговите "прогресивни" възгледи, също заявява, че джихад било самозащита:

"В мюсюлманската общност, свещената война (джихад) е религиозно задължение, тъй като универсалността на мисията на Исляма е задължението да обърне всички към Исляма или чрез убеждаване или със сила ... При други религиозни групи няма такава универсална мисия, така че свещена война не е техен религиозен дълг, те само се отбраняват ... Те само проповядват своята религия сред своя народ. Затова израилтяните след Мойсей и Йешуа(Иисус) останаха без лидер (т.е. халифат). Единствената им цел е да се запази тяхната религия (но не и да я разпространяват до други хора) ... Но Ислямът е длъжен да завзема властта над другите народи"[6]
Ибн Халдан

Съвременните власти се съгласяват. Енциклопедия на исляма в статия, озаглавена "Джихад", написана от Емил Тайан, заявява, че "разпространението на Исляма е свещен дълг на мюсюлманите изначално ... Джихадът трябва да продължи толкова дълго, докато Ислямът не започне да доминират в света. Ислямът трябва изцяло да надделее, преди доктрината за джихад (свята война в името на разпространението на Исляма) да бъде премахнат. Иракски адвокат Маджид Хадури (1909-2007г.), след определянето на джихад като война, пише, че "джихад се счита от всички адвокати, почти без изключение, като колективно задължение на цялата мюсюлманска общност".[7]Мюсюлманските юридически разпоредби, написани на арабски език, не оставят никакво съмнение в това.[8]

Езикът на Корана

Сравнявайки аяти от Корана, които говорят за насилие, с аналогични цитати от Стария Завет, можем да кажем, че Коранът съвършено ясно използва език, който излиза извън време и пространство, като призовава вярващите да преследват и убиват неверниците и сега, както и в миналите времена. Бог заповядва на евреите да убият хетейците, аморейците, ханаанските народи,/ Перизит, Хивит, Иебузит, тези не съществуват в Библията, бел.ред/ - тоест, някои народи и то само в определен период от време. Бог никога не е дава заповеди на евреите в някакво неограничено време, не заповядва на потомците на евреите да убиват и. От друга страна, въпреки че враговете на исляма, както и враговете на юдеите са исторически факт (т.е. християнска Византия и зороастрийска Персия), Корана рядко уточнява конкретното специфични названия. Вместо това, на мюсюлманите се повелява да се борят с "хора на Писанието" (християни и евреи.) - "докато те лично не платят данък и да си останат унижени" [9] и "убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада"[10]

Две съюзни думи на арабски "докогато" (хатта) и "където" (хейсу) демонстрират вечния и повсеместен характер на тези заповеди: все още има "хора на Книгата", които трябва да бъдат "окончателно смирени" (по-специално в Америка, Европа и Израел), както и "идолопоклонници", които трябва да бъдат убити "навсякъде където.." (най-вече в Азия и Субсахарска Африка). В действителност, характеристика на почти всички заповеди на насилие в ислямските писания е тяхната всеобхватност и вечност : "И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах"[11] Също така, в една добре доказана традиция, която се появява в хадисите, Мухаммaд проповядва:

Повелено ми бе да водя война с човечеството, докато не осъзнаят, че няма друг Бог освен Аллах, и че Мухаммад е Неговият пратеник; докато не се обърнат към исляма. Ако го сторят, животът и имуществото им ще бъдат защитени.[12]


Лингвистичният аспект е ключът към разбирането на постулатите на свещените писания по отношение на насилието. Въпреки това, Дженкинс се оплаква:

Заповедите да се убива, да се извършва етническо прочистване, утвърждаване на сегрегация, да се ненавиждат и да се страхуват другите народи и религии ... - всичко това се съдържа в Библията и е много повече, отколкото в Корана. На всеки етап можем да спорим за смисъла и тълкуването на отделните текстове, както и за това колко са уместни в по-късни периоди от време. Но фактът, че тези думи са написани на текстовете, е факт, както и включването на тези думи в текста на Писанието буквално означава, че те са канонизирани също така, както и в мюсюлманските писания." [13]
Филип Дженкинс


Но какво има предвид Дженкинс с това за "канонизацията"? Ако той има предвид, че такива стихове са част от канонизираните книги на юдейско-християнските свещени писания, той е абсолютно прав, но ако иска да каже, че тези заповеди се изпълняват в юдео-християнския свят, то той - дълбоко греши.

Не може да се опираме единствено на философски аргументи. Както историята, така и съвременният живот осигуряват материал за релативизма на Дженкинс. Точно както през първи век, разпространението на християнството е проходило през кръвта на мъчениците, така и ислямът се разпространява насилие чрез завоевания и кръвопролития. И, разбира се, Исляма от първия си ден до момента, повсеместно се разпространява посредством завоевания. Това се доказва от факта, че повечето от териториите, наречен ислямски свят или Дар ал Ислям, са били завоювани от меча на Исляма. Това е исторически факт, признат от най-авторитетните ислямски историци. Дори и Арабския полуостров, наричан "родината" на Исляма, е бил потопен в кръвопролития, както е видно от войната Ридда, след смъртта на Мухаммад, когато халиф Абу Бакр е убил десетки хиляди араби за измяна към Исляма.

Ролята на Мухаммад

Връщайки се към фалшивите теории, с които се опитват да оправдава насилието на мюсюлманите, с разочарование от влиянието на икономическо и политическо подтисничество - може да се зададе въпроса: Какво ще кажете за потиснатите християни и евреи, да не говорим за потиснатите индуси и будисти в света днес?

Дори въпреки факта, че в ислямския свят големия дял от драматични заглавия във вестници и медии е за насилие, тероризъм, атентатори-самоубийци, обезглавявания - то далеч не е единственият регион в света, който страда от вътрешни и външни проблеми.

Например, въпреки факта, че почти цялата Африка в региона на Сахара, е пропита с политическа корупция, потисничество и бедност, то Сомалия - единствената страна в този регион, която е напълно мюсюлманска, е водеща по отношение на насилието, тероризъм и пълен хаос. Освен това онези, които са отговорни за насилието и призовават за нетолерантност, за драконови правни мерки - са членове на групата "Джихад" Ал-Шабаб (младежи) - изразяват и оправдават всичките си действия чрез ислямските парадигми.

В Судан, в резултат на джихадистки геноцид срещу християните и политеистичните народностни групи, който в момента е в ход под ръководството на хартумското политическо ислямско правителство, са убити около един милион "неверници" и "вероотстъпници". Фактът, че Организацията за Ислямската конференция се обяви в защитата на суданският мюсюлмански президент Хасан Ахмад Ал-Башир, издевателствата на който подлежат на Международен съд, също потвърждава това, че ислямските организации опитват всячески да оправдаят насилието по отношение на немюсюлманите и на тези, които се считат за недостатъчно(умерени) мюсюлмани.

В латиноамериканските и не-мюсюлманските азиатски държави съществуват също толкова много авторитарни деспотични режими, бедност и други проблеми, които са характерни и за мюсюлманския свят. Въпреки това, във вестници и медии не виждаме статии за християни, будисти или индуси, които взривяват коли, пълни с експлозиви в близост до сгради, където е ръководството на деспотичните режими (например кубински или китайски комунисти), не виждаме и да размахват свещени писания и викат "Христос (или Буда, или Вишну) е по-велик! " и да взрияват хора или да обезглавяват! Защо?

Има един аспект, който често се пренебрегва - или чрез невежество, или умишлено - от тези, които настояват, че насилието и нетолерантността са присъщи за всички религии, в същата степен. В допълнение към свещените думи на Корана, поведението на Мухаммад - неговата сунна(достоверни хадиси) или "пример" - е изключително важен източник на законодателство в Исляма. Мюсюлманите гледат да следват примера на Мухаммад при всички обстоятелства в живота: "Пратеника на Аллах е прекрасен образец за вас"[14]. А образа и поведението на Мухаммад към немюсюлманите е съвсем очевиден.

Например, спорейки с концепцията за умерен Ислям, терористът Осама бин Ладен, който според проучване на общественото мнение, проведено от известната телевизия - Ал Джазира,[15] се ползва с подкрепата на половината от арабско-ислямския свят, говори за Сунната на пророка:

"Умереност" е демонстрирана от нашия пророк, който остана в Медина не повече от три месеца, без да нападне земите на неверниците, да унищожи укрепленията им, да заграби имуществото им, живота и жените им.[16]
Абд Ал Рахим


В действителност, грабежи и плячкосване на неверници, пленяване в робство на жени и деца се оказват обосновани със сунната на Мухаммад - достоверните хадиси и Корана.[17] 90 на сто от мюсюлманите се наричат сунити (от сунна), те наброяват повече от един милиард души. Концепцията на Сунната постановява, че всичко, което е извършено или одобрено от Мухаммад, е най-добрият пример за поведение на цялото човечество в настоящия момент, и то не в по-малка степен, отколкото в миналите векове. Това, разбира се, не означава, че мюсюлманите в голямата си маса живеят само, за да грабят, убиват или изнасилват.

Но това означава, че ако един човек, който по природа е склонен към такива действия, а също така е мюсюлманин, може лесно да оправдае действията си, позовавайки се на "Сунната на Пророка" - точно като Ал Кайда оправда атентатите от 11-ти Септември, когато бяха убити невинни жени, деца и мъже - класифицира ги като "граждани отказват да се предадат". Мухаммад е допускал неговите последователи да използват катапулти по време на обсадата на град Таиф в 630г., време, в което невинни хора, включително жени и деца са били убити. Също така, когато се е решавал въпроса и за нощни нападения и палежи на укрепления на ислямски неверници, сред които жени и деца, Пророкът Мухаммад казал: "Те (жени и деца) принадлежат към тях (неверници)" [18]

Еврейският и християнският път

Въпреки факта, че в юдаизма няма такива равностойни сунни, думите и делата на патриарсите, описани в Стария Завет, никога не са ставали еврейски закон. Нито "бялата лъжа" на Авраам или Яков, нито предателство, нито темперамента на Моисей, нито прелюбодеянието на Давид, нито флиртуванията на Соломон е довело до установяване на заповеди и насоки за поведението на юдеи или християни. Тези неща винаги са били схващани като действия, които са се случили в историята и са извършени от хора, които в повечето случаи са били наказани от Бога за тяхното поведение.

За християнството, повечето от законите на Стария Завет са били премахнати или изпълнени. "Око за око" се е превърнало в "обърнете и другата буза". Най-висшият закон е любовта към Бога и ближния(всички хора)[19] Освен това, учението на Христос се характеризира със сдържаност и алтруизъм. Няма абсолютно никакви призиви за насилие в Новия Завет.

И все пак понякога се опитват да приписват на Христос войнствени качества, подобни на тези на Мухаммад, позовавайки се на този ред, когато Христос "говореше на народа в притчи":[20]—"Аз не дойдох да донеса мир, а меч."[21] Но в контекста на това твърдение става ясно, че Иисус не призовава за насилие срещу нехристияни, а по-скоро прогнозира, че между християни и тяхното обкръжение ще възникват спорове - и това предсказание е особено вярно, тъй като ранните християни, далеч от войнственост, пасивно загивали от меч като мъченици, което както и преди, така и сега се прави от ислямския свят.[22]

Трябва да се отбележи, че насилието, пророкувано в Книгата Откровение от Библията, е чисто описателно, понякога символично, но по никакъв начин не е предписателно. Във всеки случай, как може да се сравняват няколкото реда от Новия завет, където думата "меч" се споменава абсолютно метафорично, с буквално стотиците предписания и изявленията на Мухаммад в Корана, които в действителност заповядват на мюсюлманите да вдигат и ползват меч срещу немюсюлмани?

Непоколебимият Дженкинс оплаква факта, че в новозаветните писания евреите "искат да хвърлят камъни по Христос", а Той от своя страна ги нарича лъжци и деца на дявола"[23] Добре, но кое е по-голямата обида - да ги нарече някой "деца на дявола" или да ги нарича "потомци на маймуни или прасета" - както Коранът се отнася с евреите[24]. Новият Завет не насърчава християните да третират евреите като "деца на дявола". Ислямското право, основано на Корана, основно ма аят от Коран 9:29, задължава мюсюлманите да покоряват евреите и всички немюсюлмани.

Това означава ли, че никой християнин не може да бъде антисемит? Разбира се, че не. Но това означава, че християните антисемити са лицемери - поради простата причина, че теологически и текстово християнството е далеч от доктрината на омразата, враждебност и напротив, проповядва любов и прошка. Тук не говорим дали всички християни следват тези принципи, точно както и не казваме, че всички мюсюлмани изпълняват задължението да следват джихад. Въпросът е какво повелява религията.

Ето защо Джон Еспозито е прав, когато казва, че "евреите и християните са замесени в актове на насилие". Той обаче греши, добавяйки: "Ние (християните) имаме собствена теология на омразата". Новият Завет не преподава омраза - със сигурност не може да бъде сравняван с такива предписания на Корана, като например: "Ние ви отхвърляме и ще се прояви вражда и омраза помежду ни, докато не повярвате единствено в Аллах."[25]

Преосмисляне на кръстоносците

Въз основа на всичко това, ние можем да разберем и оценим по-добре историческите действията на кръстоносците - събития, които се предават по много изкривен начин от много апологети на Исляма. Например, Карън Армстронг практически построи кариерата си върху изопачаване на историята на кръстоносците, заявявайки:

"идеята, че ислямът е меч, е изобретение на Запада, създаден по време на кръстоносците, когато в действителност на Запад, християни водили жестоки светите войни срещу Исляма."[26]
Карън Армстронг

Фактът, че тези теории идват от бивши монахините, които страхливо осъждат кръстоносците (в сравнение с всичко, което е извършено от Исляма), е доказателство, че тези теории са леснопродаваеми. Подобни изказвания пренебрегват факта, че още 400 години преди да се появят кръстоносците, християни отбелязват, че Ислямът се разпространява с меч[27]. Разбира се, авторитетни мюсюлмански историци, пишещи векове преди кръстоносците, като Ахмад ибн Иахиа Ал Баладхури (умрял 892г.) и Абу Джафар Мохамед ибн Джарир Ал Табари (838-923г) ясно показващи, че Ислямът се разпространява с меч.

Факт е, че кръстоносците са извършили контраатака срещу Исляма, а не атака, както се опитват да си представят Армстронг и други ревизионисти. Известният историк Бернар Луис убедително показва:

Дори християнските кръстоносци, които често се сравняват с мюсюлманския джихад, в действителност е доста ограничен отговор на джихада, като го имитира само отчасти. Но за разлика от движението джихад кръстоносните походи са предимно с отбранителна цел и природа, или с една дума, това е въпрос на връщането на заграбените християнски територии от Исляма. С редки изключения, това движение е ограничено до успешната война за възстановяване на югозападна Европа и няколко неуспешни войни за възстановяване на Светите земи и ограничаване на завоеванията на Османската империя на Балканите. За разлика от това, мюсюлманския джихад се разбира като безграничен религиозен дълг на всеки мюсюлманин, който ще продължи толкова дълго, докато света не приеме Исляма или не се подчини на управлението на мюсюлманите ... Целта на джихад е подчиняването на света, за да се възцари Ислямския закон.[28]
Бернар Луис

Освен това, мюсюлманските нападения и жестокости срещу християните се ожесточавали все повече десетилетия преди първите кръстоносни походи през 1096 година. Халиф Фатимид Абу Али Мансур Тарик ал-Хаким (996-1021) оскверненил и унищожил редица важни църкви - като например църквата Сан Марко в Египет и църквата на Божия гроб в Йерусалим, а също и ожесточил още повече потисническите постановления срещу християни и евреи. След това, през 1071г. селджукските турци разгромили Византийската империя в битката при Манцикерт/ или Малазгирт/, и в резултат на това завладяли голяма част от византийската Анатолия/ сега Анадола/, като по този начин се подготвяло и завладяването на Константинопол в продължение на няколко века.

И това било последната капка в чашата, след което папа Урбан II (1088-1099г.) назначил Кръстоносен поход срещу Исляма:

От границите на Йерусалим и Константинопол започнаха да се разпространяват ужасни истории, в които често чувахме, че народите на Персийската държава (т.е. турските мюсюлмани) ... нахлували в земите на християните, опустошавали ги с меч, грабеж и огън; Те вземали част от пленените в земите си, а друга част от тях убивали, подлагали ги на жестоки мъчения, а най-накрая унищоживали църквите Божии или ги преустройваха на джамии за своята религия.[29]
Реч на папа Урбан II

Въпреки, че описанието на Урбан II е историческо значимо и исторически достоверно, фактите са си факти: тези войни може да се тълкуват като агресивни или отбранителни, справедливи или несправедливи - но едно е ясно: че те не са били на базата на примера на Христос, и на тези, които се наричат Неговите последователи, защото Христос каза: "обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят"[30] Разбира се, от векове се води теологичен дебат, от Августин до Аквински, за определяне на това, какво е отбранителна война, формулирана като "справедлива война". Защото се оказва, че кръстоносците, а не джихадисти са по-малко последователни по отношение на изпълнението на техните "свещени поръчения" (буквално); или обратното, джихадистите, а не кръстоносците са по-последователни в изпълнението на техните свещени разпореждания (също буквално). Освен това, както и примерите за насилие в Стария Завет, движението на кръстоносците си е с чисто историческа природа.

Всъщност именно кръстоносците, както можем иронично да отбележим, най-добре са обяснили Исляма. Факт е, че кръстоносците продемонстрирали веднъж завинаги, че независимо от религиозните учения и писания, а понякога и в противоречие с тях самите, човек често е предразположен към проява на насилие.


Но тогава възниква въпросът: ако християните (които са призовани в техните писания да обичат, да благославят и да вършат добро на враговете си, които мразят, проклинат и гонят) се държат по подобен начин - какво остава да се очаква от мюсюлманите, на които Аллах Всемогъщият повелява да атакуват, убиват и ограбват невярващите в Аллах и Мухаммад?!


Външни линкове на английски език

Източници

  1. Andrea Bistrich, "Discovering the common grounds of world religions," interview with Karen Armstrong, Share International, Sept. 2007, pp. 19-22.
  2. C-SPAN2, June 5, 2004.
  3. Philip Jenkins, "Dark Passages," The Boston Globe, Mar. 8, 2009.
  4. "The Fall of Jerusalem," Gesta Danorum, accessed, 2-ри Април, 2009г.
  5. Коран 2:256
  6. Ibn Khaldun, The Muqudimmah: An Introduction to History, Franz Rosenthal, trans. (New York: Pantheon, 1958,) vol. 1, p. 473.
  7. Majid Khadduri, War and Peace in the Law of Islam (London: Oxford University Press, 1955), p. 60.
  8. See, for instance, Ahmed Mahmud Karima, Al-Jihad fi'l-Islam: Dirasa Fiqhiya Muqarina (Cairo: Al-Azhar University, 2003).
  9. Коран 9:29
  10. Коран 9:5
  11. Коран 8:39
  12. Ibn al-Hajjaj Muslim, Sahih Muslim, C9B1N31; Muhammad Ibn Isma'il al-Bukhari, Sahih al-Bukhari (Lahore: Kazi, 1979), B2N24.
  13. Jenkins, "Dark_Passages."
  14. Коран 33:21
  15. "Al-Jazeera-Poll: 49% of Muslims Support Osama bin Laden," Sept. 7-10, 2006, accessed Apr. 2, 2009.
  16. 'Abd al-Rahim 'Ali, Hilf al Irhab (Cairo: Markaz al-Mahrusa li 'n-Nashr wa 'l-Khidamat as-Sahafiya wa 'l-Ma'lumat, 2004).
  17. За пример: Коран 4:24,Коран 4:92,Коран 8:69,Коран 24:33,Коран 33:50
  18. Sahih Muslim, B19N4321; for English translation, see Raymond Ibrahim, The Al Qaeda Reader (New York: Doubleday, 2007), p. 140.
  19. Матей 22:38-40
  20. Матей 13:34
  21. Матей 10:34
  22. "Christian Persecution Info," Christian Persecution Magazine, accessed Apr. 2, 2009.
  23. Jenkins, "Dark_Passages."
  24. Коран 2:65,Коран 5:59-60,Коран 7:166
  25. Коран 60:4
  26. Bistrich, "Discovering the common grounds of world religions," pp. 19-22; For a critique of Karen Armstrong's work, see "Karen Armstrong," in Andrew Holt, ed. Crusades-Encyclopedia, Apr. 2005, accessed Apr. 6, 2009.
  27. Виж например писанията на Софроний, ерусалимския патриарх по време на мюсюлманското завладяване на Светия град, само години след смъртта на ЮМухаммад или в хрониките на Теофан Изповедник.
  28. Bernard Lewis, The Middle East: A Brief History of the Last 2000 Years (New York: Scribner, 1995), p. 233-4.
  29. "Speech of Urban—Robert of Rheims," in Edward Peters, ed., The First Crusade: The Chronicle of Fulcher of Chartres and Other Source Materials (Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1998), p. 27.
  30. Матей 5:44