Окончателното послание на Корана

От УикиИслям
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тази статия е ЕсеPen-icon2.png,а есетата не отразяват непременно мнението на УикиИслям. Виж Отказване от права за детайли.


Целта на тази статия е да покаже дали Пророкът Мухаммад е възнамерявал ислямът да бъде средство за мир или двигател на насилие.

9-та сура

Девета глава от Корана- Ал Тауба (Покаянието) се смята за заключителните бележки на Аллах. Единствената сура (глава), за която се твърди, че е разкрита след нея, е Ал Наср (Победата), която съдържа само няколко стиха. Като отчетем очевидната войнствена нагласа на исляма, за нас няма да бъде голяма изненада ако научим, че тази последна глава в никакъв случай не говори за установяването на мир сред хората, но разглежда тяхното разделяне на вярващи (Дар ал-Ислам) и невярващи (дар ал-куфр), като целта е да се запази безкрайна враждебност между тях. При условие че бъде прочетена в контекст, тази глава е от съществено значение за немюсюлманите, които биха искали да научат какво заповядва Аллах на мюсюлманите за техните дела. Сахих Муслим свидетелства, че това е последната глава, разкрита от Аллах на Мухаммад:

Абу Исхак каза, че е чул Ал-Бараб б‘Азиб (Аллах да го благослови) да казва: Последната пълна сура, разкрита (в Свещения Коран) е Сура Тауба (т.е. Ал-Бараат, IX.), а последният разкрит стих е този, който се отнася за Келала.
И те молят да постановиш. Кажи: “Аллах ви постановява за умрелите без деца и бащи. Почине ли мъж и не е имал дете, а е имал сестра, нейно е половината от онова, което е оставил, а и той я наследява, ако не е имала дете. А щом са две, за тях са две третини от онова, което е оставил. А щом са повече братя и сестри, за мъжкото е дял, колкото за две женски.” Аллах ви обяснява, за да не се заблудите. Аллах знае всяко нещо.


Транслитерация: Йестефтунек(йестефтунеке), кулиллаху юфтикум фил келалех(келалети) инимруун хелеке лейсе леху уелед(уеледун, уе леху ухтун фе леха ...
Коран 4:176

Анализ

Тази глава определя как мюсюлманите трябва да се отнасят към неверниците; това е кодексът на поведение, който мюсюлманите трябва да съблюдават, когато общуват с някой външен за сферата на тяхната верова система. Тя обобщава основното послание на Корана, защото бива смятана за заключителните бележки на нейния автор. Не е чудно, че толкова голям процент от мюсюлманите подкрепят насилието и преследването на другите хора. В крайна сметка тази глава съдържа последните заповеди на Аллах, подбужда агресивно отношение към невярващите и ако заключителните бележки на Аллах са свързани с безкрайна война, за да се покорят и унижат другите, никакво разумно обяснение не може да опровергае това заключение; цялото послание на Корана, както е отразено в тази глава, не е за мир, а за война срещу другите. Историческият констекст на тази сура е описан от прочутия кораничен коментатор Абул Аала Маудиди в неговата книга “Тафхим ал Коран”:

Да отчетем историческия фон на тази сура. Поредицата от събития, които се обсъждат в тази сура са се случили след Мирното споразумение от Худайбия. По онова време една трета от Арабския полуостров е била под влиянието на исляма, който се е утвърдил като една добре организирана и цивилизована Ислямска държава. Това споразумение предоставя на исляма още по-големи възможности за разпространение на неговото влияние в една сравнително мирна атмосфера, която е създал. След това Споразумение се случват две събития, които водят до много важни резултати.

Тафсири

Маудиди

В своя тафсир Маудиди потвърждава, че преди разкриването на тази глава, една могъща и добре организирана Ислямска държава вече е била установена в една трета от Арабския полуостров. Само този факт опровергава обичайната мюсюлманска апологетика на воюването при самозащита или съпротивата срещу потисници. Понеже в онзи момент Ислямската държава вече е била създадена, бихте очаквали да се появят откровения за начина, по който трябва да се управлява безпроблемно тази държава, за добруването на нейните граждани и в крайна сметка на света като цяло. Въпреки това в тази глава, разкрита след една голяма победа и вид освобождение на исляма, откриваме реч на омраза, насърчения за убиване на невярващите и подстрекаване за подчиняване на другите. Почитането на едно божество, което провокира по този начин своите предани вярващи, дори след като са постигнали своята цел, определено е показателно за войнствената природа на ислямската религия.

Освен това този пасаж от Корана не прилича на другите сури, понеже не започва с обичайното “Бисмиллахи алРахмани Ал Рахим” (В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния). Какво би могла да бъде причината това да се пропусне? Учените го обясняват с факта, че тази глава набляга върху отмъщението на Аллах и наказанието повече от всяка друга сура. Но защо му е на един мирен и справедлив бог да разкрива подобна глава, когато неговите последователи са постигнали целите си и „вече“ не са преследвани?

Ал Кашаф

Худайфат Ал Яман каза на сподвижниците си: „Вие наричате тази глава Сура Тауба, което означава глава на покаянието, но всъщност това е глава за наказанието. Тази глава не е оставила нито един лицемер неспоменат.“
Тафсир Ал Кашаф 2:241

Ибн Аббас

Отново, според Ибн Аббас:

„Когато беше попитан Али (един от праведните халифи на исляма) относно липсата на Бисми в тази глава, Али отговори: „Включването на Бисми дава надежда. Но тази глава е разкрита с меч“.
Тафсир Куртуби. 8

Следователно тази конкретна сура не е оставила нито един невярващ незасегнат. По-долу сахих (автентичните) хадисите от Бухари го изясняват още по-точно:

Разказва Саид бин Джубаир: Попитах Ибн Аббас относно Сурат Ал-тауба и той каза: „Сурат Ал-тауба? Това е разобличение (на всички злини на неверниците и лицемерите). И продължи да обяснява (че често повтарящия се израз): „… и от тях… и от тях…“, (означава) докато не започнат да разбират, че там никой няма да остане незасегнат.“

Ако една глава покрива цялото множество неверници и тази глава е известна като главата на меча в ислямското учение, тогава тук съществува нещо, което заслужава сериозно изследване от страна на невярващите. Вероятно най-агресивните коранични стихове се намират именно в тази конкретна глава. От самото ѝ начало виждаме един бог, който непрекъснато подтиква насилие срещу неверниците. И все пак моята цел не е да дълбая и да правя коментар върху всеки един стих, но да покажа най-важното и в този контекст да докажа, че на мюсюлманите всъщност им е заповядано да се бият с неверниците до деня на възкресението. И в тази си дейност аз няма да се осланям на налудничави предположения или на някакви ирелевантни източници на исляма.

Мюсюлманите имат дълг да се бият срещу куфр и Куфар/Кафир (неверниците) до деня на възкресението с всички налични средства. За да осветя тази истина, ще започна с цитат на стих от една друга глава на Корана и по-късно ще видим как това се вписва в главата, която изследваме тук.

Коран: Сура 47, ая 4

И когато [в битка]* срещнете неверниците, удряйте по шията, додето ги надвиете, и здраво ги вържете! А после -; или милост, или откуп, когато войната приключи. Така е! А ако Аллах пожелае, би им отмъстил, но иска Той да изпита едни от вас чрез други. А на онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им.
[в битка]* - е добавка от преводача на Корана - Цветан Теофанов от арабски на български. В арабският оригинал тази добавка я няма.
Коран 47:4


Тези стихове са разкрити точно след първата битка, която Мухаммад и неговите приятели са повели срещу жителите на Мекка и са спечелили. Горният стих подтиква вярващите да повеждат войни и което е най-интересно – един всемилостив бог посочва точното място, където мюсюлманинът трябва да удари по тялото на противника си. След това се говори за вземането на военнопленници, които да бъдат държани в плен или откупени, докато войната не стовари своите тежести. Тук заповедта е да се бият „докато войната не се освободи от бремето си“. Това е вид идиом. Какво означава „войната да се освободи от бремето си“? Имам Ибн Катир в своя Тафсир тълкува по следния начин:

Тафсир Ибн Катир

(Докато войната не се освободи от бремето си.) Муджахид каза: "Докато ‘Иса бин Мариам (мир нему) не слезе. Изглежда, че той е стигнал до това мнение от изказването на Пророка: „Винаги ще има група от моята Умма, която да побеждава заради истината, докато последният от тях не се изправи срещу Ад-Даджал.) Имам Ахмад е записал от Джубаир бин Нуфаир, който съобщава от Салама бин Нуфаил, че е отишъл при Пратеника на Аллах и му казал: "Освободих коня си и си хвърлих оръжието, понеже войната приключи. Повече няма да се бия.“ Тогава Пророкът му казал: „Ето, времето за битка настъпи. Винаги ще има група от моята Умма, която да владее над останалите. Аллах ще отклони сърцата на някои хора (от истината) и така те (тази група) ще се бият срещу тях и Аллах ще им връчи (плячката) от тях (враговете) – докато заповедта на Аллах не се изпълни, дордето те са в това състояние. Наистина центърът на местопребиваване на вярващите е в Аш-Шам. И добротата е вързана около челата на конете до Деня на Възкресението)“ Ан-Наса‘и също е записал този разказ. Аллах след това казва: И така, ако Аллах е искал, Той би могъл да си отмъсти срещу тях; което означава, че ако Той е желаел да бъде така, би могъл да предприеме незабавно отмъщение срещу неверниците чрез възмездие или примерно наказание, което да дойде пряко от Него, но (Той ви оставя да се биете), за да се изпитвате един друг), което означава, че Той е заповядал джихад и война срещу враговете, за да ви изпита и да провери делата ви.

Тълкуванието на Ибн Катир, най-авторитетният Муфасир на Корана, показва вечно популярния „контекстуален“ аргумент, използван за защита на исляма, като лъжлив. В настоящия контекст една война току-що е приключила и един от сподвижниците на Мухаммад си отдъхва, защото повече няма нужда да се бие. НЕ, казва Мухаммад, като го поправя, сякаш за да насочи фокуса върху важността на своите думи към човека, който се канел да се оттегли; за нещастие неговият универсален призив лесно може да бъде видян и днес.

Винаги ще има част в моята общност (мюсюлмани), която да владее над другите" (Ислямът на Мухаммад предполага, че трябва да владее над другите религии и техните последователи. Тази идея се появява тук, понеже Мухаммад използва думата „владее”) "Аллах ще отклони сърцата на някои хора от истината" (т.е. от исляма) "следователно моята общност от вярващите ще се бие срещу тях." Мухаммад говори за това като за непрекъснат процес, който неминуемо трябва да продължи до края на времената с благоденствие заради военните плячки от свещените воини. Ако все още има някакви претенции за контекст към стих 47:4 от Корана (който бълва чисто насилие и омраза срещу неверниците до степен, в която Аллах смята за необходимо да посочи частта от тялото на неверника, която вярващият трябва да атакува), оспорващите трябва да признаят, че се влизат в противоречие със своите собствени почитани източници и своите собствени почитани учени, не със съвременни апологети и псевдо-учени, но с истински учен, който е живял близо до времето на Мухаммад и е бил (и все още е) почитан като най-надеждния сред тълкувателите на Коран, или трябва да признаят факта, че Коранът предписва безкрайно насилие срещу онези, които не вярват в Аллах и Мухаммад.

Обобщение

От стих 47:4 можем да направим две заключения:

  1. Мюсюлманите не могат да спрат да се бият, дори след като са спечелили дадена война. Напротив, те трябва да търсят други начини, по които да проливат още кръв.
  2. Тази битка трябва да продължи до деня на възкресението, както Муджахид твърди, че вярващите не могат да спрат да се бият до края на времената. (Това е истинската причина Аллах да определя лимита „докато войната не се освободи от бремето си“). По-нататък това ще бъде разгледано обстойно с допълнителни материали от автентични ислямски източници.

Коран: Сура 9, ая 29

Да се върнем към Сура Тауба, за която установихме по-горе, че е главата на меча; понеже е последно разкритата сура, тя съдържа всички норми на поведение, които мюсюлманите трябва да спазват, когато имат контакт с неверници. Вижте следния стих:

Сражавайте се с онези от дарените с Писанието, които не вярват в Аллах и в Сетния ден, и не възбраняват онова, което Аллах и Неговият Пратеник са възбранили, и не изповядват правата вяра - докато не дадат налога [джизя] безусловно и с покорство.
Коран 9:29

В горния стих заповедта на Мухаммадовия бог е той да се бие не срещу тези, които воюват с мюсюлманите или ги потискат. Много мюсюлмани се опитват да омекотят този род коранични стихове с извинението, че „ислямът позволява бой при самозащита“. Жалко за тях, защото тук причините за воюване очевидно не се дължат на другата страна, която е повела война срещу мюсюлманите, нито пък на някакъв вид потисничество, но единствената причината, заради която божеството възпламенява своите верни последователи да се бият с другата страна, се дължи на тяхното неверие в Аллах и последния ден, а също и заради невъздържанието от онова, което е забранил Аллах и неговия пратеник Мухаммад. Да обобщим: простото отхвърляне на исляма е достатъчна причина за бога на Мухаммад да издаде заповед на своите верни да започнат война, докато неверниците не бъдат покорени. Ако неверниците не искат да се подчинят и да приемат исляма, единствената им възможност за оцеляване остава да се плаща джизия на мюсюлманите, което според самия Коран е петно (на унижение). Следователно джизия е единственото средство за оцеляване за немюсюлманите в една мюсюлманска страна.

Джизя

Мухаммад е вземал джизя от всички неверници без значение от религията им, макар че остават съмнения в случая с политеистите. Този хадис от Сахих Бухари свидетелства, че Мухаммад е вземал джизя от всички неверници:

Разказва Умар бин Динар: Седях до Джабир бин Заид и Амр бин Аус, и Баджалла им разказваше през 70 г. сл. Хиджра, годината, когато Мусаб бин Аз-Зубаир беше водач на поклонниците от Басра. Ние седяхме при стъпките на кладенеца Зам-зам и Баджала каза: „Аз бях писар на Джуз бин Муауия, чичото на Ал-Ахнаф. Дойде писмо от ‘Умар бин Ал-Хаттаб една година преди смъртта му; и то беше прочетено: --„Отменете всеки брак, сключен сред магите между роднини от близко сродство (бракове, считани за незаконни в исляма: роднина от този вид бива наречен „дху-махрам.)“ ‘Умар не вземаше джизия от магите-неверници, докато Абдул-Рахман бин ‘Ауф не засвидетелства, че Пратеникът на Аллах е взел джизия от магите в Хаджар.

Анализ

Това, което научаваме от този хадис е, че когато вторият халиф на исляма, Умар, се е колебаел дали да вземе джизя от магите-неверници (маги, зороастрийска секта), един от сподвижниците на Мухаммад е засвидетелствал, че Мухаммад е взел джизия от същото племе. Това е ясно доказателство, че джизия се е налагала на всички, които са били покорени по времето на Мухаммад. Има още един хадис от същия източник, който показва, че Мухаммад е вземал джизия и от народа на Бахрейн. Нямаме основателна причина да мислим, че народът на Бахрейн по онова време е бил изцяло юдейски или християнски. Сред тях е имало също и езичници. Въпреки това вземането на джизия от бахрейнския народ потвърждава, че това средство за потискане е било прилагано към цялото множество от неверници по онова време. Сега е необходимо да разгледаме традиционните мюсюлмански вярвания за Иисус Христос (Иса), Когото те смятат за пророк, издигнат от Бога и Който ще слезе на земята при хората преди деня на възкресението. Това се потвърждава от множество сахих хадиси.

Разказва Джабир б. Абдулла: Чух Пратеника на Аллах (мир нему) да казва: Част от моя народ няма да спре да се бие за Истината и ще побеждава до Деня на възкресението. Той каза: Иса, син на Мариам, тогава ще слезе и техният водач (на мюсюлманите) ще го покани да дойде и да ги поведе в молитва, но той ще каже: Не, някои сред вас са началници над други (сред вас). Това е чест, дадена от Аллах, за тази Умма(народ).

Този хадис потвърждава онова, което беше обяснено по-горе. Истинските мюсюлмани не могат да спрат воюването до деня на възкресението. Освен това тези войни не са просто за отбрана, но ще бъдат нападателни походи, докато мюсюлманите не победят неверниците и не установят ислямския закон; това е нещо, което се случва по целия свят, както виждаме, особено в много източни и африкански държави като Сомалия. Установяването на ислямско управление по необходимост означава налагане на джизия над неверниците. Мухаммад е вярвал, или поне неговата заповед е била такава – че трябва да се воюва, докато Иисус, синът на Мария, не слезе от небесата. Освен това той си е представял мюсюлмански владения навсякъде и джизия, налагана над всички неверници. Според визията на Мухаммад само и единствено Иисус ще изкорени джизия от земята. Премахването на джизия води до това, че целият свят ще бъде ислямски, веднага след като Иисус стъпи на земята за втори път.

Вижте как Мухаммад си е представял този феномен:

Разказва Абу Хурайра: Пратеникът на Аллах рече: „В името на Онзи, в Чиито ръце е душата ми, синът на Мариам (Иса) скоро ще слезе сред вас, народе (мюсюлманите), като справедлив владетел и ще счупи Кръста и ще убие свинята и ще премахне джизията (данък, който се взема от немюсюлманите, които са под опека на мюсюлманското управление). След това ще има изобилие от пари и никой няма да приема дарове на подаяние.

Резюме

Трите основни пункта, които са повдигнати в този хадис са:

  1. Мухаммад заявява, че Иисус ще пречупи кръста. Това е метафора за смъртта на християнството. Очевидно Мухаммад е вярвал, че християнството ще пребъде до деня на възкресението и е необходимо самият Иисус да го премахне напълно.
  2. Убиването на свинята може да бъде друга алегория. Това вероятно сочи към юдеите, защото според Корана юдеите някога са били превърнати в маймуни и свине (Коран 5:60). Много мюсюлмани днес смятат юдеите за потомци на маймуни и свине. Освен това крайната омраза на Мухаммад към юдеите го е накарала да окачестви юдеите като свине и той се радва на думите си: „Иса ще слезе преди възкресението, за да убие всички юдеи“. Тук е още по-отчетливо нехайството на Мухаммад за другите религиите, които ще останат до деня на възкресението. Неговата мисъл се ограничава само до юдаизма и християнството. Според него всички езичници са били покорени в Арабските земи, но той сякаш не е наясно с политеистичните религии, които все още са съществували по целия свят, освен на Арабския полуостров.
  3. Клетвата на Мухаммад, че Иисус ще премахне джизията, ни дава още едно доказателство, че неговите заповеди за война срещу неверниците не са ограничени от времето, но се простират до края на времената. Неговият призив за джихад не е бил ограничен по време, нито пък е бил принуден от обстоятелствата. Това е трябвало да се осъществи чрез нападателни войни, за да бъде покорен народ след народ под кървавия меч на исляма. Бил е практичен все пак; (понеже не е можел да си представи свят без неверници като юдеите и християните) мюсюлманите са длъжни да се разпростират отвъд границите на народите и да продължават „добрата“ война до деня на възкресението.

Заключение

Последната разкрита глава в Корана няма какво да предложи на света освен един антагонизъм. Пророкът Мухаммад е заповядвал военни походи дори от смъртното си легло. Делата на неговите последователи, включително и на четиримата праведни халифи, са се свеждали главно до завладяване на народ след народ и установяване на ислямски държави навсякъде в покорените земи. Ето защо ислямът справедливо може да бъде наречен насилствен, експанзионистичен и империалистичен – иронично е, че това са някои от често срещани клевети, които биват хвърляни по Запада от много съвременни мюсюлмани (като по този начин изпадат в лицемерие – още един повод за критика). Думите, последвани от делата на Мухаммадовите последователи, говорят тук много по-силно. Мухаммад очевидно не си е представял един мирен свят, където последователите на всички религии ще живеят в мирно съжителство. Неговите думи „винаги ще има част от неговата общност на вярващите, които ще покоряват неверниците“ подчертават това. Такава идеология, заседнала в даден исторически момент, когато убиването и потискането на другите в името на религията бива превърнато в нещо законно от божествените заповеди, никога не може да донесе мир на света.


Тази страница е включена в ядрото на статията: Ислямът и свещените му книги, която служи като отправна точка за всеки, който иска да научи повече за тази тема

Вижте също